8 Р Е Ш Е Н И Е № 478 гр. София, 20 януари 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седми декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Валя Рушанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1495 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Р. Ш. М., чрез защитника му адвокат Б. Б. от АК – [населено място], срещу решение № 80 от 30 юни 2015 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 89 / 2015 година, с което е изменена в наказателно-осъдителната й част, относно санкциите, и потвърдена в останалата й част присъда № 78 от 15 април 2015 година на Бургаския окръжен съд, постановена по нохд № 222 / 2015 година по описа на този съд. Касационната жалба на подсъдимия М. съдържа недоволството му единствено от тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като претендира смекчаването й чрез изменяване на атакуваното решение и намаляване размера на наложеното наказание „лишаване от свобода”, а това ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Р. М. участва лично и със защитника си адв. Б., който поддържа касационната жалба при заявеното в нея касационно основание и отправено до съда искане. Идентично е становището на подсъдимия М., изразено в рамките на упражненото от него право на лична защита, в което той пледира за намаляване на наложеното му наказание. Частният обвинител С. С. М., лично за себе си и като майка и законен представител на малолетните С. Р. А. и С. Р. М., не участва лично в съдебното заседание, редовно призована. Не се явява и повереникът – адвокат К. С., надлежно преупълномощен от адвокат С. Ч., също редовно призован. Постъпила е писмена защита от адвокат Ч., със становище за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия М.. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия Р. Ш. М. за виновен това, че на 20. 10. 2013 година, на главен път І-9, в отсечката между [населено място] и [населено място], Бургаска област, при управление на л. а. „Пежо”, [рег.номер на МПС] , в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.8 на хиляда и в нарушение на правилата за движение – чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДП и чл. 20, ал. 1 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на Р. А. М. от [населено място], [област], поради което и на основание чл. 343, ал. 3, предл. 1, б. „б”, предл. 1, във вр. ал. 1, б. „в”, във вр. чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК, го е осъдил на пет години лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип и на осем години лишаване от право да управлява МПС. Оправдал го е по повдигнатото му обвинение за допуснато нарушение на правилото на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДП. Присъдил е направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия М.. В производство, инициирано по жалба на подсъдимия М., съдържаща идентично оплакване за несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода и с искане за неговото намаляване и определянето му при условията на чл. 55 от НК, а изтърпяването му – при условията на чл. 66 от НК, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена в наказателно-осъдителната й част, като размерът на наказанието лишаване от свобода е намален на четири години, а на наказанието лишаване от право да управлява МПС – на седем години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. ВКС намира жалбата на подсъдимия М. за допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 1 от НПК, подадена е от лице, което има право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Впрочем, задължително за всички произнасяне по нейната допустимост е направено с определение № 120 от 13. 11. 2015 година на ВКС, ІІІ НО, по нчд № 1428/2015 година. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Изложените в нея доводи и съображения в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказателни санкции се свеждат до заявеното игнориране от страна на съдилищата на установени по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, най-вече свързани с наличието на съпричиняване на престъпния резултат от пострадалия Р. М.. Това съпричиняване, според жалбоподателя, е в две насоки – пострадалият е бил наясно с факта на употребения от подсъдимия алкохол, не само в процеса на пътуването, но и предходната вечер, но въпреки това е решил да пътува в управлявания от него автомобил и на следващо място – пострадалият е пътувал без поставен предпазен колан. Идентични възражения са направени и пред въззивния съд и са били предмет на въззивната проверка. Съдът ги е обсъдил и ги е отхвърлил като неоснователни (л. 7 – 8 от решението). За да намали, макар и незначително, размера на наложените на подсъдимия наказания, въззивният съд е приел, че не са отчетени установените по делото обстоятелства, свързани с трудовата ангажираност на подсъдимия, липсата на други противообществени прояви и демонстрираното от него чистосърдечно разкаяние за стореното (л. 8 от решението). Като споделя по принцип изложените от въззивния съд съображения и формирани изводи относно обстоятелствата, свързани с индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания, в отговор на направените и пред касационната инстанция възражения ВКС намира за необходимо да отбележи следното: За да е налице съпричиняване от страна на пострадалия на настъпилия вредоносен резултат, е необходимо той също да е нарушил конкретно правило за движение и това нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с резултата. В случая, съгласието на пострадалия М. да пътува в автомобила, управляван от пиян водач, не нарушава правни забрани и не представлява нарушение на правилата за движение. То е израз на направен от пострадалия избор, който не се санкционира от правото. Затова, няма как това обстоятелство, макар и несъмнено установено по делото и признато от подсъдимия в рамките на проведеното пред съда производство по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2, да бъде ценено на плоскостта на „съпричиняване” на вредоносния резултат. На следващо място, липсата на поставен предпазен колан от пострадалия по време на пътуването също е сред обстоятелствата, които фигурират в обвинителния акт и са признати от подсъдимия М.. То представлява нарушение на правилото, регламентирано в чл. 137а, ал. 1 от ЗДП и поначало би могло да се цени като допринасящо за резултата от произшествието, но само с оглед конкретните обстоятелства и механизма на пътния инцидент и доколкото е установено, че се намира в пряка причинна връзка с този резултат. В случая, установените по делото факти не дават основание за извод за наличие на такава връзка. По експертен път (АТЕ, л. 143 от ДП) е установен механизмът на ПТП и причините за настъпването му, а те са: навлизане на управлявания от подсъдимия автомобил в лентата за насрещно движение, неточна преценка от негова страна на скоростта, разстоянията и забавени реакции в състоянието на алкохолно опиване, тежка степен, в каквото е бил подсъдимият М. (отговор на задача 8 от заключението, л. 156 от ДП). А дали и доколко липсата на поставен предпазен колан е от значение за степента на физическото увреждане на пострадалия, в частност – за настъпване на смъртта, е въпрос, предпоставящ експертно изследване и отговор. Такъв обаче не е сред обстоятелствата, посочени в обвинителния акт. Затова, поддържаната пред въззивната и пред касационната инстанции позиция на защитата на подсъдимия за обсъждане на обстоятелство извън направеното от подсъдимия признание на фактите, на практика представлява оттегляне на това самопризнание и опит да се промени фактическата обстановка чрез въвеждане на елемент на съпричиняване на вредоносния резултат, както правилно е преценил въззивният съд (л. 7 от решението). А това е недопустимо в процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, когато направеното самопризнание на подсъдимия вече е породило предвидените от закона процесуални последици и производството се е развило по стандартите на съкратеното съдебно следствие (ТР № 1/2009 година на ОСНК, т. 8). Извън това обаче, настоящият състав намира, че отговорността на подсъдимия М. е индивидуализирана при надценяване на установените по делото отегчаващи отговорността обстоятелства и подценяване на смекчаващите такива. За извършеното от подсъдимия престъпление законът предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години (ред. ДВ, бр. 92/2002 година), както и лишаване от права съгл. чл. 343г от НК. Посочената разпоредба от НК в тази й редакция е приложима в конкретния случай с оглед чл. 2 от НК като действаща към момента на извършване на деянието и като по-благоприятна от последващата й редакция (ДВ, бр. 74/2015 година). Изводите на въззивния съд за завишена степен на обществена опасност на деянието и дееца не могат да бъдат споделени изцяло. Действително, подсъдимият е допуснал нарушения на две правила за движение по пътищата – забраната да навлиза в лентата за насрещно движение и изискването за непрекъснат контрол върху превозното средство, което управлява, а концентрацията на алкохол в кръвта му сочи на тежка степен на алкохолно опиване, което правилно е отчетено като отегчаващо отговорността му обстоятелство. От друга страна обаче, на факта за предходните административни санкции на подсъдимия за допуснати нарушения на ЗДП е придадено значение, което те не биха могли да имат най-малко по две причини – не е изследван и обсъден въпросът за тяхната давност, както и относителната им тежест и значение за характеристиката на подсъдимия като водач на МПС. От приложената на л. 31 от ДП справка е видно, че се касае за издадени две наказателни постановления през 2007 година и едно – през 2008 година, като последното е за четири нарушения на правилата за движение. За всяко от нарушенията са му налагани наказания глоби, които са платени, а за едното от тях (отказ да бъде проверен за употреба на алкохол) – отнемане на свидетелството за правоуправление за срок от 12 месеца. Вярно е, че тези данни характеризират подсъдимия като не особено дисциплиниран и отговорен водач, но е вярно и това, че те са със значителна давност. Така че, макар фактът на предходното санкциониране на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо отговорността му обстоятелство, той не е с голямата относителна тежест и значение, които са му приписани. ВКС споделя направените от въззивния съд изводи за липсата на минали осъждания по отношение на подсъдимия М., както и на други противообществени прояви, за трудовата му ангажираност и семейно положение, за нееднократно и последователно изразяваното от него разкаяние за стореното, определено от съда като чистосърдечно. Всички изложени по-горе съображения дават основание на ВКС да приеме, че подсъдимият не се характеризира с приетата от съда висока степен на обществена опасност. Несъмнено, тежкият престъпен резултат е обективен признак от състава на престъплението, а причиняването му изцяло поради неправомерното поведение на подсъдимия, е част от механизма на ПТП. Известно е, че различните деяния от този вид се характеризират с различна степен на обществена опасност и затова няма как да бъдат санкционирани по идентичен начин. Конкретно допуснатите от подсъдимия М. нарушения на правилата за движение са сериозни, но те в достатъчна степен биха били отчетени и при индивидуализиране на наказанието му в размер под средния, предвиден в закона и съответно редуциран при условията на чл. 58а от НК. Настоящата инстанция споделя изложените от въззивния съд съображения във връзка с отказа да приложи разпоредбите на чл. 55 от НК (с. 8 от решението), поради което не следва да ги повтаря. Акцентира единствено върху това, че подсъдимият М. е предприел пътуване след употреба на алкохол, очевидно без да има качествата да посрещне рисковете от такова поведение и това е довело до ненавременната смърт на негов близък приятел и съгражданин. При изложените съображения ВКС намира, че наказание лишаване от свобода, индивидуализирано в размер под средния, предвиден в закона, за срок от четири години, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК. Приложението на разпоредбата на чл. 58а от НК е законова последица от проведеното съкратено съдебно следствие и редуцира размера на наказанието до две години и осем месеца лишаване от свобода, което изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Така определено, наказанието лишаване от свобода е незначително под предвидения в закона минимум от три години, което е допустимо при определяне на наказанието при условията на чл. 58а от НК. Срокът на наказанието лишаване от право да управлява МПС следва да бъде намален на пет години и осем месеца, съобразно променения срок на наказанието лишаване от свобода и с оглед разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от НК. В този размер то е необходимо и същевременно достатъчно за мотивиране на подсъдимия към спазване на правилата за движение и възпирането му в бъдеще от тяхното нарушаване. Размерът на наказанието лишаване от свобода, заедно с липсата на предходни осъждания за подсъдимия М., предпоставят обсъждането на въпроса за приложение на института на условното осъждане, защото формално предпоставките за неговото прилагане са налице. Настоящият състав намира, че данните за личността на подсъдимия и поведението му като водач на пътя, не позволяват отлагане изтърпяването на наложеното му наказание, защото това не би изпълнило целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. В случаите на прилагане на условното осъждане законът поставя акцента върху индивидуалната превенция, т. е. „...преди всичко поправяне на осъдения...” (чл. 66, ал. 1 от НК), което съвсем не означава, че не се отчита въздействието и върху останалите граждани. Основното при преценката на съда обаче остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. В случая, с оглед конкретната тежест на извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение и високата алкохолна концентрация в кръвта (2.8 на хиляда), съдът намира, че тези цели не биха били постигнати по отношение на подсъдимия М. при отлагане изтърпяването на наложеното му наказание лишаване от свобода. Първоначалният режим на изтърпяване на наказанието правилно е определен от въззивния съд, а намаляването на размера на наказанието не изисква неговата промяна. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 във вр. ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 80 от 30 юни 2015 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 89 / 2015 година, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия Р. Ш. М. наказание лишаване от свобода на две години и осем месеца и наказанието лишаване от право да управлява МПС на пет години и осем месеца. ОСТАВЯ в сила решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.