Ключови фрази
Плащания от Гаранционен фонд * застрахователно обезщетение за неимуществени вреди * забрана за влошаване положението на жалбподателя * критерии за определяне на неимуществени вреди * начален момент на забава


7

Р Е Ш Е Н И Е
№ 82
[населено място] ,09.08.2013 г.



В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия , първо търговско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май , през две хиляди и тринадесета година , в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря Наталия Такева , като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 848 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 290 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Д. К. , действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител Г. С. А. , от Ф. А. А. , действащ чрез Г. А. ,като негова майка и законен представител и от Д. А. А. против решение № 775 / 16.05.2012 год. по гр.д. № 366 / 2012 год. на Софийски апелативен съд , Гражданско отделение, 8 състав , в частта в която със същото е потвърдено решение № 6171 / 19.11.2011 год. по гр.д.№ 13085 / 2010 год. на СГС, за отхвърляне исковете на всеки от касаторите , с правно основание чл. 88 ал.1 т.1 б.„б” ЗЗ / отм./ , за присъждане обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Х. Б. А. , за разликата над присъдените 30 000 лева и до претендираните от всеки ищец 75 000 лева, както и в частта в която е отменено първоинстанционното решение относно определената начална дата за начисляване на лихва за забава върху присъдените обезщетения и такава е определена от датата на отправяне покана до ответника за заплащане на обезщетенията 05.10.2010 год., а не от датата на деликта, сочена от касаторите – 19.11.2005 година. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 271 ал.1 предл. 2 ГПК / в нарушение забраната за влошаване положението на жалбоподателя / , както и в противоречие с материалния закон - чл . 52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год. при прилагане критерия за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за всеки от ищците , както и в противоречие с материалния закон , досежно началния момент на дължимата от ответника - Г. фонд - законна лихва върху присъдените обезщетения .
Ответната страна - Г. фонд – оспорва касационната жалба . Предвид потвърден с въззивното решение размер на присъденото с първоинстанционното решение обезщетение за всеки от ищците , считано от страната като единствен меродавен критерий при съобразяване със забраната на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК , ответникът не намира влошено положението на жалбоподателя . Счита определеният размер съобразен с всички релевантни за определянето му факти и обстоятелства , а началния момент на присъдената законна лихва – правилен, в съответствие със закона и гаранционно-обезпечителния, нормативен характер на отговорност на Г. фонд , различна от договорната застрахователна отговорност .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение , с определение № 126 / 14.02.2013 год. е допуснал касационно обжалване за преценка вероятната недопустимост на въззивното решение, с оглед довода за нарушаване на забраната „ reformatio in peius „ / чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК / .
По вероятната недопустимост на въззивното решение , предпоставяща отговор дали в конкретния случай въззивният съд се е произнесъл в противоречие с принципа „ reformatio in peius „ и дали същото нарушение предпоставя недопустимост или неправилност на решението , настоящият състав намира следното :
Първоинстанционния съд, приемайки за справедлив и доказан размер на дължимото за всеки от ищците обезщетение в размер на 60 000 лева и признавайки съпричиняване в размер на 1 / 2 на пострадалия Х. Б. А. , от смъртта на който при ПТП , настъпило на 19.11.2005 г. при управление на автомобил от друго лице - неправоспособен водач , ищците твърдят причинени им неимуществени вреди , е присъдил обезщетение от по 30 000 лева , при претендирано от всеки ищец в размер на 75 000 лева . Въззивният съд е потвърдил решението , но приемайки - въпреки липса на насрещна жалба на Г. фонд , относно размера на действително справедливото според съда обезщетение от 60 000 лева,е приел различен справедлив размер от 30 000 лева и потвърдил първоинстанционното решение за същия, поради отхвърляне като недоказано възражението на ответника за съпричиняване от пострадалия , на основание чл.51 ал.2 ЗЗД . Така потвърдения с въззивното решение , в полза на всеки от ищците , размер на обезщетението , е останал в рамките на първоначално присъдения - 30 000 лева .
При постановяването на решението въззивният съд не е нарушил забраната на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК . По начало , като разграничено самостоятелно от порока „ недопустимост „ на решението, правилото за забрана влошаване положението на жалбоподателя законодателно е уредено като относимо към правилността, а не към допустимостта на въззивното решение , в случай че би било констатирано нарушението му от съда . Недопустимостта на съдебния акт предпоставя нарушаване принципа на диспозитивното начало в процеса - произнасяне извън предмета на иска и / или извън предмета на упражнените от ответната страна процесуални средства , произнасянето на съда по които е скрепено със сила на пресъдено нещо. Влошаване положението на жалбоподателя предпоставя произнасяне извън предмета на въззивното обжалване .
Съдебната практика е дала отговор на въпроса кога произнасяне по предмет , невъведен с въззивната жалба , поради липса на интерес на обжалващия от въвеждането му , но и при непредявена въззивна жалба от насрещната страна / изрично условие за привеждане на принципа в действие , съгласно чл. 271 ал.1 пр. второ ГПК / предпоставя „ влошаване положението на жалбоподателя „ . Задължението за съблюдаване на принципа „ reformatio in peius „ е уредено самостоятелно от уредбата на правомощията на въззивния съд - за служебно следене за недопустимостта и нищожността на решенията и за произнасянето по правилността им само на наведените от страната доводи / чл. 269 вр. с чл. 270 ГПК / . Това законодателно разграничаване дава опора за два извода : произнасянето на въззивния съд в необжалвани части на първоинстанционното решение , които , с оглед самостоятелността си, с необжалването влизат в сила , предпоставя недопустимост на въззивното решение , предвид нарушаване забраната за пререшаване на спора / чл. 299 ал.1 ГПК / .Следователно принципът на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК , нарушаването на който предпоставя неправилност ,а не недопустимост, не намира приложение в случаите на недопустимо произнасяне по част от предмета на спора , чиято самостоятелност предпоставя влизането й в сила с необжалването от страната, имаща интерес за това . Същевременно , ограничаването на произнасянето на въззивния съд до наведените във въззивната жалба доводи , като самостоятелно от това по чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК задължение , предпоставя извода ,че съобразяване на невъведени доводи за неправилност, респ. възражения на страните, предпоставя самостоятелно съществено нарушение на съдопроизводствените правила , различно от нарушение на принципа „ reformatio in peius „ . От преждеизложеното следва, че това нарушение би било налице в случай, когато въззивният съд се е произнесъл по непредявено с жалба от въззиваемия материално право / а не възражение относно правилността на първоинстанционното решение / или разгледал непредявено от въззивника собствено или на ответната страна материално право , за обжалване произнасянето на първоинстанционния съд по което страната няма правен интерес, което е предпоставило признато от въззивния съд право на обжалващия в по-малък от признатия му от първоинстанционния съд обхват , с диспозитива на съдебното решение, който единствено формира сила на пресъдено нещо по предмета на спора . Следва да се касае за такова право, произнасянето по което не формира самостоятелност на решението в тази му част , поради което и с необжалването му същото да е влязло в сила, тъй като в този случай би се касаело за недопустимост, на основание чл. 229 ал.1 ГПК / в практиката - промяна на делбена квота, изменение решението относно издръжка, семейно жилище , родителски права и пр. , при обжалване само относно вината и др./.
В съответствие с гореизложеното , настоящият състав споделя съображенията за приложението на чл. 208 ал.2 ГПК / отм./ , норма идентична по съдържание на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК, дадени с реш. № 270 / 20.05.2000 год. по гр.д.№ 1434/ 1999 год. на ІV г .о. на ВКС , според което „ въззивният съд не може да отрече на страната права, признати от районния съд и неоспорени от насрещната страна чрез жалба , с което да влоши положението на жалбоподателя „ , считайки разрешението приспособимо и във вариант на признати на ответната страна права , отречени с първоинстанционното решение, необжалвано в тази му част от нея ,в ущърб на въззивника . Идентичен на горните разсъждения , концентриран отговор е даден и в реш. № 163 / 09.06.2011 год. по гр.д.№ 1191 / 2010 год. на ІІ г.о. на ВКС, възпроизведено и в реш.№ 282 от 28.10.2011 год. по гр.д.№ 235 / 2011 год. на ІІ г.о. на ВКС : „ Влошаване положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права , са в по-голям размер от тези по въззивното решение „ . Следва в допълнение да се посочи, че влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо.
В съответствие с отговора на релевантния за произнасяне по спора въпрос , въззивният съд - потвърждавайки първоинстанционното решение в присъдения с диспозитива на същото размер на обезщетението, не е постановил решение в нарушение на чл. 271 ал.1 пр.2 ГПК . Определеният в мотивите на решението справедлив според първоинстанционния съд размер на обезщетението не е част от произнасянето му , по което би се формирала , в случай на потвърждаване, сила на пресъдено нещо . Произнасянето на въззивния съд по отношение размера на обезщетението , от който следва да се приспада , в случай на основателност на възражение за съпричиняване, при липса на насрещна въззивна жалба на Г. фонд, доколкото не е променен в ущърб на касаторите размера на присъденото обезщетение с диспозитива на въззивното решение, представлява нарушение на чл. 269 пр.2 ГПК , но не и на чл.271 ал.1 пр.2 ГПК.По отношение действително справедливия размер на обезщетението страната разполага с касационен довод за неправилност на решението , вкл. поради неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД , който надлежно е упражнила .
Доводът за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД , в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год. е частично основателен . За да приеме справедлив размер на обезщетяването от по 30 000 лева за всяко дете / при безспорна легитимация на ищците по отношение правото на обезщетяване на неимуществени вреди , на основание ППВС № 5 / 1969 год. – нерождени ,неосиновени деца на починалия, за които същият се е грижил и фактически отглеждал и възпитавал , с намерение за осиновяване / , въззивният съд е съобразил краткия период на фактическо съжителстване , отглеждане и възпитаване - 3 години , посочвайки формално , като съобразени при определянето на размера , критерии като „ установени близки отношения „ между починалия и касаторите и „ начина на изживяване на загубата „ от тях , но без относими към съдържанието на същите конкретни факти и обстоятелства , въз основа на анализ на събраните доказателства.Правилни са доводите на касаторите, че не е отчетена като критерий ниската им възраст към момента на установяване с починалия отношения , адекватни на отношението родител – дете, респ. незрялата им такава и към настъпване смъртта на Х. Б. А., което предпоставя по – засилена привързаност , а предвид несамостоятелността на лицата и зависимост , предпоставящи по - тежко преживяване на загубата от това, което при идентични обстоятелства би преживяло зряло , пълноценно , самостоятелно и дееспособно лице . Тази загуба и във времеви аспект, пак с оглед на своята незрялост и несамостоятелност, ищците ще преодоляват по – трудно и по – продължително, в който смисъл са и свидетелските показания на Г. С. и М. М. в с.з. от 19.05.2011 год. . Така посоченият , релевантен и несъобразен от съда изрично критерий , по мнение на настоящият състав обуславя частично завишение на дължимото обезщетение с по 10 000 лева за всеки от ищците . Доколкото извън обичайно предполагаемото съдържание на търпимите болки и страдания, вкл. с оглед възрастта на децата , не са ангажирани доказателства в подкрепа на завишен интензитет, претенциите за разликата до претендираните 75 000 лева, вкл. съобразявайки икономическата конюнктура към момента на настъпване на деликта / 2005 год. /, се явяват недоказани .
Основателен е доводът за противоречие на въззивното решение с приложимата към спора редакция на чл. 88 ал.4 ЗЗ / отм./ след изм. й обн. в ДВ бр. 85 от 2004 год. / по отношение началната дата на присъдимата върху обезщетенията законна лихва , но противоречието не се явява в подкрепа на довода на ищците , че същата се дължи от датата на увреждането , а в подкрепа на извод , че се дължи от по-късна от приетата от въззивния съд дата - след изтичане определения в закона срок за произнасяне по предявена претенция за обезщетение, но не по-късно от 30 дни от завеждането й / чл. 88 ал.4 пр. 1 и 2 ЗЗ отм. / . Въззивникът не е упражнил потестативното си право на въззивна жалба на това основание, поради което и в тази му част въззивното решение следва да бъде потвърдено . Цитираното от въззивния съд решение , а в същия смисъл и реш . № 73 22.06.2012 год. по т.д.№ 423 / 2011 год. на ВКС, І т.о. , са постановени в хипотеза на настъпил преди изменението на разпоредбата деликт , но по същество отговарят на доводите на касаторите относно основанието за приеман различен от този , приложим за делинквента и застрахователя му по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ , начален момент на лихвата : ГФ не е застраховател . Законът му възлага отговорност за чуждо задължение и то в случаите, когато е поискано от пострадалите .Затова същият изпада в забава и дължи обезщетение след покана , респ. с изтичане определен срок след поканата, в съответствие с общия принцип на чл. 86 ал. 1 вр. с чл. 84 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 88 ал.4 ЗЗ / отм./ .
С оглед изхода на делото , ще следва да бъдат присъдени по съразмерност , с оглед уважена спрямо отхвърлена част на касационната жалба , разноски в полза на касаторите , за процесуално представителство при условията на чл. 38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ЗАдв., / с вписано изрично основание в представените по делото пълномощни / в размер на 1 050 лв. за настоящата инстанция , както и коригирани съответно присъдените в тежест на ответника разноски в първа и въззивна инстанции , както следва : допълнителни 2 373 лв. за първа и 1050 лв. за въззивна инстанция . В тежест на ответната страна следва да се присъди допълнителна държавна такса от 600 лева , дължима по сметка на ВКС .
Водим от горното , Върховен касационен съд, първо търговско отделение , на основание чл. 293 ал.2 вр. с ал.1 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 775 / 16.05.2012 год. по гр.д. № 366 / 2012 год. на Софийски апелативен съд , Гражданско отделение, 8 състав , в частта в която със същото е потвърдено решение № 6171 / 19.11.2011 год. по гр.д.№ 13085 / 2010 год. на СГС, за отхвърляне исковете предявени от Д. К. , действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител Г. С. А. , от малолетния Ф. А. А. ,действащ чрез Г. С. А. , като негова майка и законен представител и от Д. А. А., за разликата между присъдените 30 000 лева и до размера на 40 000 лева за всеки от ищците - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Х. Б. А. , като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Г. фонд , на основание чл. 88 ал.1 т.1 б.”б” ЗЗ /отм./ да заплати на всеки от ищците - Д. К. , Ф. А. А. и Д. А. А., допълнително обезщетение за неимуществени вреди , в размер от по 10 000 лева , ведно със законната лихва върху същото , считано от октомври 2010 год. до окончателното му заплащане .
ПОТВЪРЖДАВА реш. № 775 / 16.05.2012 год. по гр.д. № 366 / 2012 год. на Софийски апелативен съд , Гражданско отделение, 8 състав, в останалата му обжалвана част .
ОСЪЖДА Г. фонд, на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК вр. с чл. 38 ЗАдв. вр. с чл. 7 ал.2 т.4 от Наредба №1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждение , да заплати в полза на Д. К. , Ф. А. А. и Д. А. А. допълнително разноски за първа инстанция - 2373 лв. и по 1050 лв. – за въззивна и касационна инстанции , както и на основание чл. 78 ал.6 ГПК да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 600 лева .
Решението не подлежи на обжалване .


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :