5 Р Е Ш Е Н И Е №395 София,30 октомври 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1170 по описа за 2015 година. С присъда по нохд № 109/14 г. Окръжният съд–гр.Монтана осъдил подсъдимия Н. М. Л. на основание чл.252, ал.2, във връзка с ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 НК на три години лишаване от свобода и на глоба в размер на 4000 лева, като го оправдал за част от първоначалното обвинение. На основание чл.66, ал.1 НК МОС отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за срок от пет години, а по реда на чл.189, ал.3 НПК възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. С решение № 213 от 29.06.2015 г. по внохд № 314/15 г., образувано по протест на прокурора и жалба на подсъдимия, Апелативният съд-гр.София потвърдил присъдата на МОС. Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба от подсъдимия, с която се претендира да са налице всички основания по чл.348, ал.1 НПК и са направени алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наложените наказания и на изпитателния срок. Пред ВКС подсъдимият, редно призован, не се явява. Защитата му – адв.Петрова, поддържа жалбата. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира причини за изменение или отмяна на оспорения съдебен акт. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Инициативата за образуване на касационното производство и изложените и поддържани доводи срещу обжалваното въззивно решение указват на това, че не се оспорва оправдателната част на последното, респ. пределите по чл.347, ал.1 НПК са стеснени. Жалбата е неоснователна. Не са допуснати претендираните от жалбоподателя нарушения на процесуални правила, от категорията на тези по чл.348, ал.1, т.2 НПК, поради което и няма причини за връщане на делото за ново разглеждане. Първостепенният съд е допуснал поправка на фактически грешки в обвинителния акт – относно бащиното име на подсъдимия (заявен като Н. М., вместо Н. М.) и размера на кредита в полза на св.Р.И. ( посочено 29 лева, вместо 20 лева. Поправката в първата й част не се оспорва от защитата на подсъдимия, която претендира с поправката спрямо св.Р.И. да е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Обяснимо, възражението е декларативно, тъй като стореното от съда по същество не изпълва съдържанието на абсолютните нарушения на процесуални правила по чл.348, ал.3, т.2-4 НПК, а няма как да се приеме, че с намаляване размера на кредита на посочения свидетел процесуалните права на подсъдимия са нарушени, по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК. Поддържа се, че противоречията в показанията на свидетелите И.М., Е.З. и В.Х., не са изяснени надлежно от решаващия съд. Данните по делото указват, че в хода на съдебното следствие, по реда на чл.281, ал.1, т.2 НПК са приобщени показанията и на тримата свидетели, депозирани от тях на досъдебното производство по реда на чл.223 НПК – пред съдия, като обстоятелствата, заявени от тях при последно посочения разпит, за които не са имали ясен спомен при разпита им пред съда, са утвърдени от свидетелите. Посоченото очертава направеното възражение като неоснователно. Нещо повече, внимателният прочит на показанията на коментираната група свидетели, дадени в хода на съдебното дирене и на досъдебното производство, не дава основание да се приеме, че се обективират съществени противоречия по въпросите относими към кръга на фактите, подлежащи на изясняване – чл.102 НПК. Обстоятелството, че по делото липсват документи относно уговарянето на лихва срещу паричния заем, не е препятствало достигането до обективната истина. В наказателният процес всички обстоятелства от кръга по чл.102 НПК подлежат на установяване и изясняване посредством всички видове доказателствени източници, а не само чрез писмени такива. Идентично възражение е било поставено на вниманието и на предходните инстанции, които не са го игнорирали, а при надлежно изложени съображения, са го отхвърлили като неоснователно. Заявеното нарушение на чл.339, ал.2 НПК не намира опора в данните по делото. Възраженията на подсъдимия и защитата му, направени с двете въззивни жалби и поддържаното пред САС, са получили отговор. ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че лаконичността в мотивите на съдебния акт не винаги предопределя извод за липсата на мотиви, за липсата на отговор по чл.339, ал.2 НПК, какъвто е и настоящият случай. От мотивите на въззивното решение, предмет на проверка в настоящото производство, ясно личи, че САС се е солидаризирал със съображенията на МОС, с които възраженията на подсъдимия не са приети за основателни, а тези възражения са идентични с поддържаните пред въззивната и касационната инстанции. Известно е, че въззивният съд няма задължение да преповтаря съображения, които споделя изцяло, като няма пречка те да бъдат допълвани или лаконично обобщавани. Що се отнася до възражението за нарушение на чл.305, ал.3 НПК, жалбоподателят не държи сметка за това, че посоченото процесуално правило е задължително за въззивния съд, само когато той постановява нова присъда – чл.339, ал.3 НПК, какъвто съдебен акт не е постановен по настоящото дело. При изложеното ВКС намери, че не са допуснати претендираните от подсъдимия и защитата му нарушения на процесуални правила, нито пък такива, за които касационният съд следи служебно. Липсват основания за съмнение във фактите, приети за установени от въззивния съд. Последното обстоятелство очертава рамките, в които ВКС следва да извърши проверката за правилното приложение на закона. Въз основа на приетите факти, установени от доказателствения материал по делото, съдът правилно е приложил материалния закон, квалифицирайки дейността на подсъдимия като престъпление по чл.252, ал.2, във връзка с ал.1 НК. Решаващият съд е изложил подробни мотиви за наличието на признаците от обективна и субективна страна на инкриминирания престъпен състав и е отговорил на направените пред него възражения по правото, които отново са поставени на вниманието и на касационната инстанция. ВКС изцяло възприема съображенията на съда по същество. В допълнение следва да посочи, че няма никакво съмнение, че дейността на дееца съответства на понятието банково кредитиране, което се намира под разрешителен режим. Предоставянето на кредити е типична банкова сделка, част от дейностите, осъществявани от банките по силата на специалния закон. Той не дава право на физическо лице да извършва такива банкови сделки и предвижда специални условия за извършването им от юридическо лице. Обстоятелството, че подсъдимият е оперирал със собствени средства не изключва съставомерността на дейността му, тъй като изискванията на чл.2,, ал.1 от Закона за кредитните институции са относими към банката като юридическо лице, а не към физическото лице, опериращо като банка. За обективната страна на състава на чл.252, ал.1 НК е характерно извършването на банкови сделки по занятие, която форма на усложнена престъпна дейност предполага системно осъществяване на еднородни деяния (поне три на брой) и намерение на дееца да получава вследствие на това доход – основен или допълнителен. В рамките на инкриминирания период от време подсъдимият е сключил повече от три договора за заем, по които е предоставял парични средства на установения кръг физически лица срещу насрещна материална облага – лихва върху паричния ресурс, с което е обезпечавал допълнително издръжката си, а реализирания от него неправомерен доход е значителен. Наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо, тъй като не е очевидно несъответно на всички обстоятелства по чл.348, ал.5, т.1 НПК. Като е установил наличието на предпоставките на института на смекчената наказателна отговорност, съдът е имал основание да индивидуализира наказанията на подсъдимия по реда на чл.55, ал.1, т.1 НК. Намаляването на наказанията злепоставя постигането на целите по чл.36 НК, което касационният съд не може да си позволи. По сходен начин стоят нещата и с приложението на чл.66, ал.1 НК. На плоскостта на инициативата предопределила образуването на настоящото касационно производство, изводът на съда по същество, че за поправянето на дееца не е необходимо той ефективно да изтърпи наказанието лишаване от свобода, може само да се сподели от ВКС. Водим от горното, като не установи основания за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 213 от 29.06.2015 г, постановено по внохд № 314/15 г. на Апелативния съд – град София. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: