9 Р Е Ш Е Н И Е № 104 Гр.София, 15.11.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на седми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 628 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Н., [населено място] срещу решение № 230/14.11.2017г., постановено по т.д.№ 340/2017г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 249/05.04.2017г. по т.д.№ 665/2016г. на Варненския окръжен съд в частта за уважаване на предявения от „С. Женерал Е.” АД, [населено място] срещу М. К. Н. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземанe в условията на солидарност в размер на сумата от 28905, 76 лв., представляваща непогасена главница по договор за овърдрафт от 24.07.2008г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013г. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед на незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на В.. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, както и е необосновано, като моли същото да се отмени и евентуално – да се отхвърли искът. Претендира разноските за всички съдебни инстанции. Ответникът „С. Женерал Е.” АД, [населено място] не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.07.2008г. „С. Женерал Е.” АД е предоставила на кредитополучателя „ДизелТранс – 73”О. кредит за овърдрафт в размер на 100000 лв. за срок от 60 месеца с преразглеждане на всеки 12 месеца. Касаторът М. Н., както и „Х. 98” О. и С. С. са подписали договора като съдлъжници и са се задължили заедно с кредитополучателя да погасят кредита при неговото прекратяване на 6 равни месечни вноски. Между банката и кредитополучателя, както и останалите съдлъжници (без Н.), на 24.07.2008г. и на 08.09.2009г. са подписани допълнителни споразумения. С първото споразумение е променен крайният срок на договора – до 23.08.2009г., а във второто – е констатирано, че банката е упражнила правото да прекрати договора при усвоена главница от 99890, 14 лв., която да се заплати по нов погасителен план (на 12 равни месечни вноски), а също така е променена и лихвата по кредита. Според въззивния съд след прекратяване на договора за овърдрафт, същият се е трансформирал в договор за кредит с погасителен план. Съдлъжникът Н. не е подписала допълнителните споразумения, поради което в частта за ползване на усвоената сума по овърдрафта договорът е прекратил своето действие спрямо нея към 24.07.2009г. и същата е следвало да върне сумата на 6 равни месечни вноски. Размерът на задължението на Н. е определен към посочената дата при пълно усвояване на кредита към 01.02.2009г., като е счетено, че е следвало да се ангажира отговорността на ответницата за вземане в размер на 99441,13 лв. Покана за плащане на сумата от 28905,76 лв. е получена от Н. на 14.11.2012г. Съставът на апелативния съд е приел, че е спазена процедурата за обявяване от банката на предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит с отправената покана от 14.11.2012г. Възражението на съдлъжника, че с допълнителните споразумения задължението е новирано и поради това Н. не отговаря за неизпълнението, е отхвърлено като неоснователно. В допълнителните споразумения не е било изразено съгласие, че старият дълг, формиран като сбор от усвоената сума по овърдрафта и начислените лихви за първите 12 месеца, ще се счита за погасен и на негово място ще възникне ново задължение. Решаващият състав е изложил съображения, че независимо от посочването, че първоначалният договор е прекратен, по същество банката е упражнила правото да прекрати предоставянето на средства и е наложила ограничение на финансирането. Според въззивния съд с въведения погасителен план договорът е претърпял изменение и се е превърнал в договор за кредит с погасителен план с определен размер на месечните вноски. Уговорка в посочения смисъл съществувала и в първоначалния договор (т.10), поради което задължението не е новирано и инстанцията по същество не е приложила правилото на чл.124 от ЗЗД. С определение № 535/22.11.2018г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Условие ли е за уважаване на иска по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и за възнаградителна лихва, вноските с настъпил и ненастъпил падеж да бъдат разграничени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, в извлечението от счетоводните книги и в исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК?” и спря производството по делото до постановяване на решение по тълк.д.№ 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. С определение № 62/08.04.2019г. производството бе възобновено с оглед постановеното ТР № 8/2017г. на 02.04.2019г. от ОСГТК на ВКС. В т.2 на ТР № 8/2017г. ОСГТК на ВКС прие, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В мотивите на решението са дадени разяснения, че за редовността на исковата молба следва да са налице общите предпоставки относно индивидуализацията на процесното вземане. Всяко от отделните вземания на кредитора, породено от сключения договор за кредит, следва да бъде индивидуализирано със съществените му белези - главница, възнаградителна лихва, договорено или дължимо по закон обезщетение за забава, неустойки, такси, застраховки и други, включени в общия размер на претендираната в заявлението сума. Вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост. Главницата по договор за заем/ кредит представлява дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване. Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя характера на вземането. Поради това вземането е едно и също, независимо дали се претендира като сума, сбор от падежираните вноски, или като предсрочно изискуема главница. По същество на касационната жалба: По допустимостта на въззивното решение: Неоснователен е поддържаният от касатора довод за недопустимост на въззивното решение предвид липсата на пълен идентитет между вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и вземането, предявено с установителния иск; както и поради липсата на заявено от кредитора основание за съществуване на вземането по т.10 от прекратения договор за офърдафт от 24.07.2008г., доколкото в заявлението банката се позовава на настъпила предсрочна изискуемост вследствие на неизпълнение на задължения по допълнителните споразумения, по които касаторът не е страна; а също и с оглед липсата на разграничение между вноските с настъпил и с ненастъпил падеж. В случая кредиторът е посочил в съответствие с дадени от първоинстанционния съд указания в уточняваща иска молба от 30.03.2016г. размера на претендираната главница, договорните и законните лихви и предявените вземания съвпадат по размер със заявлението и с издадената заповед за изпълнение. Предмет на касационното производство е само вземането за главницата в размер на 28905,76 лв., за която сума е издадената на 11.02.2013г. заповед за изпълнение. В заявлението и в исковата молба кредиторът се е позовал на неизпълнение на поети с допълнителни споразумения задължения, в резултат на което е обявил предсрочна изискуемост на вземането. С оглед на съображенията на ОСГТК, изложени в мотивите на ТР № 8/2017г., съставът на ВКС приема, че недоказаното настъпване на предсрочна изискуемост за част от кредита не препятства уважаването на иска за изискуемите, съобразно падежите в договора, вноски по кредита и други акцесорни вземания, след като са включени в представеното извлечение от счетоводните книги. Предсрочната изискуемост няма отношение към основанието на претенцията и настъпването й не променя момента на изискуемост на вече падежираните преди обявяването й на длъжника вноски. При доказано основание за дължимост на сумите – чрез доказване на сключен договор за кредит, предоставянето на сумите от кредитодателя на кредитополучателя и настъпила, съобразно уговореното, изискуемост на отделните вземания, за съда възниква задължението служебно да съдейства за определяне размера на просрочените вноски, доколкото не би бил установим от самите договорни клаузи. В този смисъл и вземането е признато за съществуващо като произтичащо от договор за кредит, като моментът на изискуемост – поради прекратяване на по т.10 на договора, както поддържа касаторът, или поради изтичане на срока за предоставяне на сумата по отношение на този длъжник, според съображенията на въззивния съд, не променя основанието, от което произтича предявеното вземане. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е частично недопустимо, но на друго основание. С искова молба, постъпила в съда на 07.03.2016г., кредиторът „С. Женерал Е.“ АД, е предявил искове за установяване съществуването на вземане по издадена на 11.02.2013г. заповед за изпълнение за сумата от 8892,82 лв. и 5370,50 лв. лихви за забава срещу настоящия касатор М. Н. – Х. и П. Х. Д., тъй като след образуване на изпълнителното производство е била платена сума по кредита и остатъкът от задължението е в посочения размер. Ищецът изрично е твърдял в молбата и това се установява от приложените по делото съобщения, че същият е уведомен за подадените възражения от длъжниците съответно на 02.02.2016г. и на 23.02.2016г. С разпореждане от 16.03.2016г. Варненският районен съд е дал указания на ищеца да приведе иска в съответствие с изискванията за пълна идентичност на предмета на исковото и на заповедното производство, като посочи вземанията, така както са индивидуализирани в заповедта за изпълнение, независимо от извършените плащания в изпълнителното производство. С молба от 30.03.2016г. ищецът е уточнил, че претендира сумата от 28905,76 лв. главница, договорна лихва за забава от 2992,68 лв. и 10,23 лв. такси по кредита. След уточнението районният съд е изпратил делото по подсъдност на Варненския окръжен съд. Съгласно разпоредбата на чл.415 ГПК (в редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г.), когато възражението на длъжника по чл.414 ГПК е подадено в срок, съдът указва на молителя да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок от съобщението, а ако в този срок не се представят доказателства за предявяване на иска, съдът обезсилва заповедта за изпълнение. Според разясненията в т.10а на ТР № 4/13г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл.422, ал.1 и чл.415, ал.1 ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Предвид установения от законодателя преклузивен срок като абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, съдът не разполага с правомощия да продължава този срок. Изрично в мотивите към т.10в на ТР № 4/13г. е посочено, че ако кредиторът е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по заповедта за изпълнение в периода след подаване на заявлението и при депозирано възражение от длъжника, интересът от предявяване на иск за съществуване на вземането е отпаднал. По тези съображения съставът на ВКС приема, че в срока по чл.415, ал.1 ГПК кредиторът е предявил иск за вземане, представляващо главница по договор за кредит в размер на 8892,82 лв., като част от главницата, за която е издадена заповедта за изпълнение, предвид на извършено плащане от длъжниците. Уточнението на цената иска и посочването му в размер от 28905,76 лв. е направено след изтичане на преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК. Срокът не може да бъде продължаван, включително и предвид дадените от районния съд указания. Независимо от изискването за идентичност между предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск и заповедта за изпълнение не съществува пречка искът да бъде предявен за част от вземането по заповедта за изпълнение. Постановените първоинстанционно и въззивно решение за потвърждаването му за вземането за разликата между 8892,82 лв. и 28905,76 лв. са недопустими. За посочената част от вземането решенията следва да се обезсилят, да се прекрати производството по делото и да се обезсилят издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. По правилността на въззивното решение: Не са налице касационните основания за отмяна на въззивното решение поради допуснати нарушения по процесуалните правила. Неизпълнението на задължението на първоинстанционния съд по чл.146, ал.2 ГПК се свързва с липсата на указания за доказване от страна на ищеца по иска на представителната власт на лицето, сключило договора за кредит. Първоинстанционният съд законосъобразно се е позовал на разрешенията в ТР № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС, според които е недопустимо касаторът да се позовава на недействителността по чл.42, ал.2 ЗЗД, поради което процесуалните правила във връзка с доклада на делото са спазени. Предвид аргументацията на състава на ВКС за липса на твърдените от касатора пороци, водещи до недопустимост на обжалваното решение, е неоснователно и позоваването на нарушено право на защита на касатора с оглед липсата на посочена от кредитора дата на настъпване на предсрочната изискуемост. Въззивният съд е уважил претенцията не поради предсрочна изискуемост на вземането спрямо длъжника – касатор в настоящото производство, а след като е възприел доводите му, че не е обвързан от сключените от кредитодателя и останалите длъжници допълнителни споразумения, които не са подписани от касатора и спрямо него се прилагат клаузите на първоначалния договор, включително относно настъпване падежа на поетото задължение. Неоснователни са доводите за неправилно приложение на материалния закон за частта на обжалваното решение, в която е прието, че вземането не е погасено по давност. Въззивният съд не е изложил собствени съображения, но е препратил съгласно чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, според което началото на течението на срока е определено по договора – с изтичане на срока за погасяване на всяка от шестте вноски и към момента на предявяване на вземането в заповедното производство, не е изтекъл петгодишен срок, с който законът свързва погасяването на вземането. При уговорен срок за изпълнение длъжникът не следва да бъде канен, за да настъпи изискуемостта на вземането съгласно чл.84 ЗЗД, поради което аргументацията на касатора в тази връзка не е основана на законова разпоредба, която да е приложена неправилно. Въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение на нормата на чл.124, ал.1 ЗЗД. Проследявайки сключените допълнителни споразумения между кредитора и останалите длъжници, въззивният съд обосновано е аргументирал извод за липса на новиране на задължението по договора за кредит, поради което е без правно значение дали банката е запазила или не е запазила правата си спрямо длъжника – касатор. Решаващият състав е формирал извод, че банката е упражнила правото да прекрати предоставянето на средства по договора за овърдрафт и е наложила ограничение на финансирането и предвид липсата на новация на задължението е приел, че касаторът дължи връщане на предоставената с първоначалния договор сума съгласно уговорка в т.10 на договора – на шест равни месечни вноски. При правилно приложение на материалния закон и без да са допуснати посочените в жалбата нарушения на процесуалните правила, основателно се явява оплакването за необоснованост на въззивното решение в частта за определяне размера на задължението на вземането на касатора. Решаващият състав е направил приспадане на плащания по дълга, извършени от други длъжници по кредита, но съобразявайки уговорките в допълнителните споразумения, по които касаторът не е страна. В тези допълнителни споразумения към сумата на непогасената главница са включвани и лихви, поради което непогасеният остатък от главницата, за който да отговора касатора не съответства да формирания извод, че задължението следва да се определи само като невърнат остатък от кредита. По делото не са събрани доказателства за размера на непогасения остатък от главницата, без съобразяване на уговорките в допълнителните споразумения, поради което делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. При новото разглеждане съдът служебно трябва да събере доказателства за неплатения размер на главницата по кредита, като се съобразят направените плащания от длъжниците, но към дължимата сума за главница не се прибавят уговорените и начислени по допълнителните споразумения лихви и допълнителни такси по кредита. По разноските. С оглед изхода от спора касаторът не дължи разноските за заповедното и за исковото производство, определени в първоинстанционния съдебен акт за частта, за която производството по делото се прекратява. Касаторът има право на разноски за трите съдебни инстанции, които да се определят от ВКС за частта от вземането, за която производството по делото се прекратява, или съразмерно от разноските за първата инстанция от 1150 лв. се дължи сумата от 721,34 лв., за въззивната инстанция от платени разноски в размер на 578,12 лв. се дължи сумата от 400,22 лв. и за касационната инстанция от платени разноски в размер на 608,12 лв. се дължи сумата от 421,03 лв. С първоинстанционното решение е присъдена сумата от 108,23 лв., като ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати допълнително сумата от 613,11 лв. за първоинстанционното производство и сумата от 821,25 лв. за въззивното и за касационното производство. При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС съгласно чл.294, ал.2 ГПК и да разпредели отговорността за разноските за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство в частта за връщане на делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 230/14.11.2017г., постановено по т.д.№ 340/2017г. от Варненския апелативен съд, както и потвърденото с него решение № 249/05.04.2017г. по т.д.№ 665/2016г. на Варненския окръжен съд в частта за уважаване на предявения от „С. Женерал Е.” АД, [населено място] срещу М. К. Н. – Х. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземане в условията на солидарност на сума, представляваща разлика между сумата от 8892,82 лв. до размер на сумата от 28905, 76 лв., представляваща непогасена главница по договор за овърдрафт от 24.07.2008г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013г. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на В.. ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част. ОБЕЗСИЛВА заповед за незабавно изпълнение, издадена на 11.02.2013г. по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на Варненския районен съд в частта за осъждане на М. К. Н. – Х. да заплати на „С. Женерал Е.” АД сумата, представляваща разлика между сумата от 8892,82 лв. до размер на сумата от 28905, 76 лв. - непогасена главница по договор за овърдрафт от 24.07.2008г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013г. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното изплащане на сумите. ОБЕЗСИЛВА издаденият изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на В. в частта, в която е обезсилена заповедта за изпълнение. ОТМЕНЯ решение № 230/14.11.2017г., постановено по т.д.№ 340/2017г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърденото решение № 249/05.04.2017г. по т.д.№ 665/2016г. на Варненския окръжен съд в частта за уважаване на предявения от „С. Женерал Е.” АД, [населено място] срещу М. К. Н. – Х. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземане в условията на солидарност в размер на сумата от 8892,82 лв., представляваща непогасена главница по договор за овърдрафт от 24.07.2008г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2013г. – датата на подаване на заявлението до съда, до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 1161/2013г. на В., както и в частта за осъждане на М. К. Н. – Х. да заплати на „С. Женерал Е.” АД разноски за заповедното и за исковото производство. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд в отменената част. ОСЪЖДА „С. Женерал Е.” АД, [населено място], [улица] да заплати на М. К. Н. – Х., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 613,11 лв. (шестстотин и тринадесет лева и единадесет стотинки) – допълнителни разноски за първоинстанционното производство, както и сумата от 821,25 лв. (осемстотин двадесет и един лева и двадесет и пет стотинки) – разноски за въззивното и за касационното производство съразмерно на частта, в която производството по делото е прекратено. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.