Р Е Ш Е Н И Е
№ 329
гр. София, 16.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Елена Авдева
2. Жанина Начева
при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Гебрев изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1055 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия М. А. А. и на неговия защитник, жалба на подсъдимия Р. И. А., чрез защитника, и жалба на защитника на подсъдимия И. А. А. против решение № 61 от 5.04.2017 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 464/2016 г.
В саморъчната жалба на подсъдимия М. А. А. са изложени доводи, че не е извършил престъплението и липсват убедителни доказателства в подкрепа на обвинението. Според неговия защитник, налице са касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, които поддържа с доводи, че по делото не е установено авторството на подсъдимия съгласно чл. 303, ал. 2 НПК; че едностранчиво били обсъдени свидетелски показания и не били изяснени както точната сума, предмет на престъплението, така и конкретният принос на всеки от подсъдимите; че в случая деянието било осъществено при ексцес на умисъла на подсъдимия Р. И. А., поради което материалният закон не е бил приложен правилно и правната квалификация била незаконосъобразна. Счита, че наложеното наказание е явно несправедливо. Направено е искане за изменение на решението с преквалифициране на престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и намаляване на наказанието в размер на шест години лишаване от свобода или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата на подсъдимия Р. И. А. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Развиват се с доводи, че по делото не е установено участието му в извършване на престъплението; че осъждането се основавало на обясненията на другия подсъдим, т. нар. оговор; че не били взети под внимание възраженията на защитата срещу ДНК експертизата на веществени обекти, които били негодни доказателства; че не били отстранени противоречията между неговите обяснения и обясненията на подсъдимия М. А. А. в нарушение на принципа за разкриване на обективната истина; че не било обсъдено наличието или липсата на ексцес на умисъла; че в диспозитива на присъдата било прието квалифициращото обстоятелство за опасен рецидив, каквото обвинение не е имал. Направено е искане за отмяна на съдебните актове и оправдаване на подсъдимия, за изменение на въззивното решение, като се намали до минимален размер наложеното наказание или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
В жалбата на защитника на подсъдимия И. А. А. са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Изложени са пространни съображения, че Варненският апелативен съд не изпълнил указанията на Върховния касационен съд, дадени му с предходното решение; че основните си изводи изграждал въз основа на експертно изследване на вещ, която по делото не била иззета и приобщена като веществено доказателство по надлежния процесуален ред; че не констатирал пропуска на първоинстанционния съд да се произнесе по искането на защитата за предявяване на амбулаторния картон и сам не проверил дали на пострадалата са били предписани медикаменти, способствали или улеснили нейната смърт; че не изследвал течността в открития леген в стаята според отразеното в протокола за оглед на местопроизшествие; че не обсъдил задълбочено показанията на св. И. А., а показанията на св. Ю. А. изобщо не коментирал; че се основавал на обясненията на подсъдимия М. А. А., които били незаконосъобразно приобщени и пропуснал да отчете изявление за оказано физическо насилие, за да бъдат дадени обясненията; че поредица от възражения на защитата в мотивите не получили отговор. Направено е искане за оправдаване на подсъдимия или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание защитниците на подсъдимите (адв. Б., адв. В. и адв. Л.) поддържат съответната жалба.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 10 от 7.10.2016 г. на Окръжен съд – гр. Търговище по н. о. х. д. № 194/2015 г. всеки от подсъдимите - М. А. А., Р. И. А. и И. А. А. е признат за виновен в това, на 16.02.2011 г. в [населено място], обл. Ш., в съучастие помежду си - подсъдимият М. А. А. и подсъдимият Р. И. А. като съизвършители, подсъдимият И. А. А. като помагач, а подсъдимият М. А. А. и подсъдимият И. А. А. при условията на опасен рецидив, да е направил опит да отнеме сумата от 17 (седемнадесет) лева от владението на А. А. Р. с намерение противозаконно да я присвои, като употребил сила и грабежът е придружен с убийството на А. А. Р., поради което и на основание чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и чл. 54 НК на подсъдимия М. А. А. е наложено наказание от шестнадесет години лишаване от свобода; на основание чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и чл. 54 НК на подсъдимия Р. И. А. е наложено наказание от двадесет години лишаване от свобода; на основание чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и чл. 54 НК на подсъдимия И. А. А. е наложено наказание от осемнадесет години лишаване от свобода. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворническо заведение от закрит тип, приложил е разпоредбата на чл. 59 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимите е възложил разноски по делото.
С решение № 61 от 5.04.2017 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 464/2016 г. присъдата е изменена, като е отменено определеното затворническо заведение. В останалата част присъдата е потвърдена.
Преимуществено касационните жалби засягат едни и същи въпроси, макар и с различна степен на детайлност в аргументацията, което позволява да бъдат разгледани заедно. В тях са наведени и многобройни съображения, реално насочени да опровергаят съществените фактически обстоятелства по делото, въз основа на които съдът е приел извършеното деяние и участието на всеки от подсъдимите в него. Те покриват оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание по чл. 348, ал. 1 НПК и не може да доведе до отмяна на обжалваното решение. Върховният касационен съд не разполага с правомощия да приема фактически положения, различни от тези, които Варненският апелативен съд е счел по делото за установени. Извън обхвата на касационната проверка са въпросите от фактическо естество, в т.ч. какво се установява от показанията на свидетели (какви факти се съдържали в показанията на св. С., на св. А. А., св. С. и св. Ю. А.), както дали възприетите от съда фактически обстоятелства са в съгласие със събраните и проверени по делото доказателства.
Доводите за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – касационен повод по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК, са неоснователни.
Основните възражения, отнасящи се до деянието и вината на подсъдимите са били представени на вниманието на Варненския апелативен съд, който съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК им е дал ясен и достатъчно изчерпателен отговор.
Прегледът на мотивите показва, че фактическите положения са били приети за установени след самостоятелен, обстоен анализ и преценка за законосъобразността на процесуалните средства и достоверността на целия обем от доказателствени материали.
Оплакването, че въззивният съд използвал опорочено събрани веществени доказателства, което водело и до невъзможност да се възприемат експертните заключения, не може да бъде възприето. Единствено в жалбата на защитника на подсъдимия И. А. А. доводът се конкретизира и представя със съображения, че решаващите изводи били изградени въз основа на експертиза на вещ, която не била иззета и приобщена по надлежния процесуален ред – в протокола за оглед липсвал номера на делото, по което е било проведено процесуално-следственото действие и одобрение от съда в частта, с която обувките били иззети; възражението в този аспект срещу заключението на ДНК експертизата не било обсъдено.
При формиране на вътрешното си убеждение въззивният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение, основавайки се на протоколите за оглед и иззетите по време на процесуално-следствените действия предмети, надлежно приобщени като веществени доказателства по делото.
Разпоредбите на НПК, регламентиращи огледа на местопроизшествие, не предвиждат одобрение от съда на протокола за осъщественото процесуално-следствено действие. Затова, с признаването на предметите, които били открити и иззети от контейнери за битови отпадъци, разположени в открито улично пространство в [населено място] и в [населено място] (шапки, ръкавици и обувки със следи от престъплението) като допустими веществени доказателства, няма и изтъкваното от жалбоподателите съществено процесуално нарушение. Въззивният съд правилно е съобразил също, в отговор и на довода на защитника, че формалният пропуск в протокола за оглед да се отрази номера на делото не е опорочило писменото доказателствено средство, щом неговото съдържание, разгледано и в комбинация с останалите доказателствени материали, не е пораждало съмнение относно логическата му връзка с наказателното производство, по което на подсъдимия И. А. А. (и на останалите подсъдими) е било повдигнато разглежданото обвинение. Възражението на защитника на подсъдимия е било предмет на грижливо и ефективно разискване. Подробно изложените съображения, основани на доказателствата, не оправдават отново изброените абстрактни варианти в жалбата на защитника на подсъдимия И. А. А. и довода за случайно попадане по веществените обекти на следи от пострадалата, който им противопоставя защитникът на подсъдимия Р. И. А..
В съответствие с принципа по чл. 14 НПК и изискванията на чл. 107, ал. 5 НПК Варненският апелативен съд е изпълнил процесуалното си задължение внимателно да анализира и провери приложените по делото експертизи, чийто обект на изследване са станали веществените доказателства, надлежно инкорпорирани към материалите по делото. Преценил е, че експертите са изпълнили предписаните им задачи, детайлно и компетентно са дали отговор на поставените въпроси, поради което е възприел изцяло техните заключения. Връзката на веществените доказателства (мъжки черни обувки) с подсъдимия И. А. А., както обстоятелствата, при които те били заменени с галошите на св. Х. и попаднали на мястото, където впоследствие били намерени и иззети, съдът е изграждал и въз основа на гласни доказателствени средства. Мотивирайки се с достатъчно прецизни и убедителни съображения, законосъобразно е отхвърлил аргументите на жалбоподателите за недопустимост на веществените доказателства, респ. и на резултатите от специализираните им изследвания – следи от кръв, показала пълно сходство с ДНК профила на пострадалата по външната страна на ръкавици, а по вътрешната страна на едната от тях - клетъчен материал с ДНК профил, съвпадащ с ДНК профила на подсъдимия Р. И. А.; смес от клетъчен материал по шапка, съответстващ на ДНК профила на тримата подсъдими; биологичен материал по предната част на лява мъжка обувка, отговарящ на ДНК профила на подсъдимия И. А. А. и на пострадалата.
Върховният касационен съд не установява едностранчив подход при обсъждането или игнориране на свидетелски показания относно релевантни по делото доказателствени факти. Доводът, че съдът пропуснал да обсъди в цялост показанията на св. А. А. от значение за предмета на престъплението, е неприемлив. Макар и представен за процесуален, като цяло аргументът изразява несъгласието на жалбоподателите с оценката за достоверност на показанията на св. С. (дъщеря на А. А. Р.) за откритите от нея банкноти и монети, общо 17 лева, поставени в завързана на възел носна кърпа в джоб от синя престилка на пострадалата. Няма логическа несъвместимост и съществени противоречия между показанията на св. Ю. С. А., която била изяснила, че оставила обувките до контейнера, и данните тези обувки да са били открити вътре в него, както било отразено в протокола за оглед, извършен няколко часа по-късно, същия ден – на 19.02.2011 г. Следователно при преценката за достоверност на тази част от показанията, въззивният съд не е бил длъжен да излага мотиви, от които да личи обсъждане и съпоставка на всяка отделно взета дума на свидетелката с останалите оценени като достоверни доказателствени източници. Съдържанието на въззивното решение не разкрива въобще разминаване между фактическите обстоятелства, които съдът е извлякъл от показанията на св. С. и фактите, които е приел за установени с помощта на експертните заключения. Доводите на жалбоподателите в този аспект са неоснователни.
Обясненията на подсъдимите М. А. А. и на Р. И. А. в открито съдебно заседание и дадените пред съдия в досъдебното производство, надлежно включени в доказателствените материали по реда на чл. 279 НПК, също са били подложени на обстойна проверка и оценка както поотделно, така и в съвкупност с останалите доказателства и при отчитане на динамичната промяна относно обема на съдържащото се в тях самопризнание за собственото участие и участието на другите в извършване на престъпното деяние. В тази връзка съдът прецизно е изследвал доводите на подсъдимите за оказан физически натиск от органите на полицията, което ги накарало на досъдебното производство да дадат обяснения и да съдействат на обвинението. Приел е, че тези обяснения не са били получени в резултат на упражняване на незаконна принуда по отношение на някой от двамата подсъдими, за да направи самопризнание, противно на собствената му воля и в нарушение на правото да не се самоуличава в извършване на престъпление и да не сътрудничи на разследването срещу него („всеобщо признати стандарти, които са в самото ядро на концепцията за справедлив процес по чл. 6” – ЕСПЧ, „Сондърс срещу Обединеното кралство”). Респективно, Варненският апелативен съд е счел, че обясненията пред съдия в досъдебното производство са дадени свободно и доброволно от подсъдимите, по законен начин – по реда, предвиден в НПК (чл. 104 НПК) и са процесуално допустими доказателствени средства, които могат да бъдат използвани за установяване на обстоятелствата по делото, включени в предмета на доказване. В съответствие със суверенното си правомощие на съд по същество е преценявал самопризнанието по вътрешно убеждение наред с всички доказателства. Оценил е обясненията на досъдебното производство като достоверен източник на доказателствена информация за събитието на престъплението и участието на тримата подсъдими в него. Необходимата подкрепа, съблюдавайки изискванията по чл. 116 НПК, е открил косвено в достоверни свидетелски показания, писмени материали и веществени доказателства по делото.
Не са останали неразрешени и въпросите за времето на смъртта на пострадалата и причинната връзка с осъщественото деяние от подсъдимите. При тяхното установяване съдът е използвал специалните знания на вещи лица в съответната научна област, чиито са изводи били направени и въз основа на констатациите им при аутопсията на трупа за общото физическо състояние на пострадалата преди извършеното посегателство спрямо нея, а индивидуалните особености на жертвата са отчели като обстоятелства с влияние относно темпа за настъпването на смъртта й. При положение, че фактическите си заключения е изградил въз основа и на възприетите съдебно-медицински експертизи, Варненският апелативен съд не е допуснал нарушение на принципа по чл. 13 НПК, като не проучил чрез амбулаторния картон какви медикаменти били предписвани на пострадалата и не назначил експертиза, за да се изследва дали течността, открита в леген при оглед на дома й, не е предизвикана от тяхно въздействие. Освен това, в рамките на въззивното производство страните не са имали други доказателствени искания (в жалбите - чл. 320, ал. 1 НПК или в откритото съдебно заседание). Представили са единствено писмени доказателства, които са били приети. Затова съдът не може да бъде упрекнат, че не е осигурил възможност ефективно да участват при събирането и проверката на доказателствата или произволно е отхвърлил надлежно направени искания, с което е допуснал съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 2, т. 1 НПК, ограничавайки правото на защита. Поначало приемът на лекарства и здравословното състояние на пострадалата Р. при твърде напредналата й възраст не са обстоятелства, които биха могли да променят изводите на Варненския апелативен съд за вината на подсъдимите и правната квалификация на деянието – опит за грабеж, придружен с убийство, което е било извършено чрез многократни удари, натиск и триене в различни части на тялото на пострадалата, преобладаващо с употребата на значителна сила, причинявайки тежка съчетана черепно-мозъчна, гръдна и коремна травми (също и шийна травма, травма на крайниците), довели до развитието на дихателна и съчетана съдова недостатъчност и настъпване на смъртния изход.
Мотивите на въззивното решение съдържат подробен отговор и на доводите на жалбоподателите, с които отново оспорват даденото разрешение на въпрос по същество на делото - наличието на общ умисъл на подсъдимите в задружната им престъпна дейност. В конкретния случай Варненският апелативен съд изчерпателно се е аргументирал, стъпвайки на съвкупността от установените факти и обстоятелства, очертаващи цялостното поведение на тримата подсъдими в съответната хронологична последователност и конкретната обстановка, при която е протекло разглежданото събитие (в т.ч. разположението на помещенията и постройката на къщата, описани в протокола за оглед и визуализирани с приложения албум). От тази гледна точка в мотивите няма непълноти или противоречия. Оплакването на защитника на подсъдимия М. А. А. за ексцес на умисъла на единия от съучастниците (на подсъдимия Р. И. А.) по отношение на квалифициращото обстоятелство - придружаване на опита за грабеж с убийството на пострадалата А. А. Р., е било внимателно изследвано и хипотезата - отхвърлена с ясни, точни и убедителни съображения, които и настоящата инстанция споделя.
Не се оправдава и твърдението на защитника на подсъдимия И. А. А. за съществено процесуално нарушение поради неизпълнени задължителни указания, намерили място в касационно решение (Решение № 151 от 10.09.2015 г. по к. д. № 77/2015 г. на ВКС). Съображенията, на които защитникът се позовава, безусловно са свързани с измененото от прокурора обвинение на основание чл. 287 НПК относно формата на съучастие на подсъдимия И. А. А. (извършителство) по време на второто по ред първоинстанционно разглеждане на делото (по н. о. х. д. № 515/2012 г. от Шуменския окръжен съд). В крайна сметка, с постановената присъда, потвърдена в тази част със сега обжалваното решение, подсъдимият е бил осъден като помагач по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК на другите подсъдими съобразно повдигнато му обвинение с обвинителния акт.
В рамките на възприетите фактически положения престъпната дейност на подсъдимия М. А. А. и на подсъдимия И. А. А. е получила вярната си правна квалификация и материалният закон е приложен правилно. Защитникът на подсъдимия Р. И. А. обаче основателно възразява за допуснато нарушение, макар и несъществено, при цифровото отразяване на извършеното престъпление в диспозитива на присъдата на Търговищкия окръжен съд, което включва и т. 4 на чл. 199, ал. 1 НК – опасен рецидив, какъвто не фигурира в повдигнатото на подсъдимия обвинение. Въззивният съд самостоятелно е констатирал в мотивите, че квалифициращото обстоятелство не е налице за този подсъдим. По естеството си нарушението не налага връщане на делото за ново разглеждане, тъй като би могло да бъде отстранено и от Върховния касационен съд чрез изменение на въззивното решение, преквалифициране на деянието по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и оправдаване на подсъдимия по т. 4 на чл. 199, ал. 1 НК.
При преценка поотделно на наложените с присъдата наказания лишаване от свобода, Варненският апелативен съд е констатирал изключително висока степен на обществена опасност на деянието с оглед осъществено пред нощта посегателство с белези на бруталност спрямо жена в напреднала възраст, която живеела сама, а като обстоятелства, относими към личността - предходните осъждания, отегчаващи отговорността на всеки от подсъдимите и смекчаващите – тежкото материално положение и частично оказаното съдействие на досъдебното производство от подсъдимия М. А. А., младата възраст на подсъдимия Р. И. А. (20-годишен към момента на извършване на престъплението). При тези обстоятелства е потвърдил наказанията на подсъдимите, индивидуализирани при условията на чл. 54 НК.
Върховният касационен съд намира, че наказанието на подсъдимия Р. И. А. в размер на двадесет години лишаване от свобода и наказанието на подсъдимия И. А. А. от осемнадесет години лишаване от свобода разкрива белези на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК.
Въззивният съд е изключил от обхвата на своето внимание самопризнанието на подсъдимия Р. И. А., което също е оказало влияние за разкриване на престъплението, както и данните за полагани от него усилия да повиши образователното си равнище, внасящи положителен нюанс в характеристиката. Не е без значение при избора на адекватното му наказание и направената констатация за отсъствието на едно от квалифициращите обстоятелства в сравнение с броя, валиден за останалите.
При индивидуализиране на наказанието Варненският апелативен съд не е направил и разграничение на характера и степента на участие на всеки от подсъдимите в общо извършеното престъпление, каквито изисквания поставя чл. 21, ал. 1 НК. В конкретния случай степента, в която подсъдимият И. А. А. е допринесъл за осъществяване на престъплението, действал като помагач, е видимо по-малък в сравнение с индивидуалния принос на другите подсъдими. Фактическите обстоятелства очертават подсъдимия Р. И. А., освен като инициатор, но и активна фигура в самото изпълнение, причинявайки многобройните телесни увреждания на пострадалата, които са довели до смъртта й.
Ето защо, съвкупността от релевантните обстоятелства и тяхната относителна тежест по отношение на всеки от подсъдимите позволява да се направи извод, че наказание от осемнадесет години лишаване от свобода на подсъдимия Р. И. А. и наказание в размер на шестнадесет години лишаване от свобода на подсъдимия И. А. А. се явява съответно на тежестта на извършеното деяние, данните за личността на дееца и необходимостта от постигане на целите по чл. 36 НК. Наказанието лишаване от свобода на подсъдимия М. А. А. за срок от шестнадесет години не е неоправдано завишено, а справедливо отмерено, поради което искането за намаляване не може да бъде уважено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение № 61 от 5.04.2017 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 464/2016 г., като преквалифицира деянието на подсъдимия Р. И. А. по чл. 199, ал. 2, т. 2 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и го оправдава по т. 4 на чл. 199, ал. 1 НК. Намалява наказанието на подсъдимия Р. И. А. от двадесет на осемнадесет години лишаване от свобода и наказанието на подсъдимия И. А. А. от осемнадесет на шестнадесет години лишаване от свобода.
Оставя в сила решението в останалата му част.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |