7 Р Е Ш Е Н И Е № 422 София, 12 октомври 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на първи октомври две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Ружена Керанова Блага Иванова при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 410/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимите П. Т. С. и Н. П. Ц. против въззивно решение № 166/01.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 222/2010 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда на Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда от 18.01.2010 г. по НОХД № 5462/05 год., подсъдимите П. С. и Н. Ц. са признати за виновни в това, че - на 29.08.2004 г., около 18,00 ч., в ЗО “К.”, като затворници, заедно и с Е. Г., след като се наговорили да избягат чрез задружни усилия, пристъпили към изпълнение на замисленото бягство – престъпление по чл. 298, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Наложените наказания са от по четири години лишаване от свобода, а на Г. – две години лишаване от свобода; - на 29.08.2004 г. в ЗО “К.”, РМЦ, в съучастие помежду си и с Е. Г., като съизвършители, направили опит да отнемат МПС – товарен автомобил, от владението на управление “Тежка М.” – “К.” АД, без съгласието на ръководителя му И. А., с намерение да го ползват, като отнемането е извършено при условията на чл. 195, ал.1, т. 3 от НК и опитът е останал недовършен – престъпление по чл. 346, ал.2, т.3 във вр. с чл. 20, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е две години лишаване от свобода за всеки един от тях; - на 29.08.2004 г. в ЗО “К.”, РМЦ, в съучастие помежду си като съизвършители и при условията на опасен рецидив, отнели чужди движими вещи на обща стойност 695,80 лева от владението на А. Т. Б., с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1, във вр. с 29, ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Наложеното наказание е от по шест години за всеки един. Оправдани са за част от предмета на обвинението; - на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо най – тежко наказание от по шест години лишаване от свобода. С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като наказанието на подсъдимия Ц. за престъплението по чл. 298, ал.2 от НК е намалено на три години лишаване от свобода. Жалбата на подсъдимия С. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Прави се искане за отмяна на решението и ново разглеждане на делото относно обвиненията по чл. 199 и чл. 346 от НК, а по отношение на наложеното наказание за престъплението по чл. 298, ал.2 от НК, искането е за намаляване. Жалбата на подсъдимият Ц. се отнася само до осъждането му по чл. 199 и чл. 346 от НК, като също се заявяват трите касационни основания. Прави се основно искане за намаляване размера на наложеното наказание за престъплението по чл. 199 от НК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност и на двете жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. По касационната жалба на подсъдимия П. С. относно обвинението по чл. 298, ал.2 от НК. Нарушението на закона, като първо поддържано от касационните основания, се подкрепя с доводи, които имат отношение към основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Разгледани и с оглед съдържанието на последното, възраженията си остават неоснователни. Основният акцент, поставен при оспорване на престъпното деяние по чл. 298, ал.2 от НК, се свежда до възражения към доказателствените изводи на предходните инстанции. Доказателствената дейност на инстанциите по същество не страда от приписваните й пороци. Твърденията на жалбоподателя С., че не било установено по безспорен начин “предварителен сговор”, като необходим елемент за съставомерност на престъплението по чл. 298 от НК, са неубедителни. За да приеме като доказателствено обезпечен този фактически извод, въззивният съд не се е задоволил да “приповтори” единствено мотивите на първата инстанция, както се твърди в жалбата. Въззивната инстанция е утвърдила изводите, направени от първостепенния съд, че се касае за предварително взето решение за осъществяване на бягство от тримата лишени от свобода, като в мотивите ясно са очертани приетите факти, както и източниците, от които са изводими. В тази връзка, надлежно са обсъдени още от първата инстанция показанията на свидетелите Б. и И., възприели не само нападението върху тях, но и комуникацията между тримата подсъдими, координацията на действията им преди и след напускането на помещението за храна, отправянето им към РМЦ и прочие. Установени са и факти, които изясняват мотивите за извършване на това престъпление. При всичко казано, твърденията в жалбата, че липсват доказателства в “тази насока, а изводите на съда са предположения”, следва да получат оценка за неоснователност. С оглед правилно приетите фактически констатации искането на жалбоподателя С., престъпната деятелност да получи правна квалификация по чл. 297, ал.1 от НК също следва да се отхвърли като неоснователно. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. Проявената упоритост при осъществяване на престъпното деяние, наложило продължително преследване, данните за личността на подсъдимия, са обусловили правилния извод на втората инстанция за съответност на извършеното с наложеното наказание. ІІ. С идентични доводи за недоказаност и с двете жалби се оспорва осъждането на подсъдимите С. и Ц. за престъпленията по чл. 199 и чл. 346 от НК. 1. Най – радикалният момент в защитната теза е, че МПС не е било изправно, поради което не може да бъде годен предмет на престъплението, визирано в чл. 346 от НК. Акцентира се още, че данни за това обстоятелство се съдържат в показанията на свидетеля П., а съдът неоснователно ги е отхвърлил, при съображението, че той, свидетелят е “ бил осъден и солидарен с подсъдимите”. Оценката за достоверност на доказателствената информация, няма как да не включва и оценка за заинтересованост или незаинтересованост на нейния източник. Разбира се, не това следва да е единственото основание за утвърждаване или не на нейната достоверност. Предходните инстанции не могат да бъдат упрекнати в това, че неоснователно са игнорирали показанията на този свидетел, като са ги приели за изолирани. Точно обратно личи от мотивите на съдебните актове. Показанията на П. са обсъдени и проверени с оглед тяхната логичност, последователност и съпоставимост с останалите доказателствени източници. Внимателно е анализирана доказателствената информация, съдържаща се в показанията на Щ. за състоянието на МПС, както и друго установеното – намерената в МПС радиостанция, отнета преди това от Б., установеното от самия П., разкъсване на кабел около стартера, ясно очертават извод за присъствието на подсъдимите в РМЦ, действията им насочени към отнемането на МПС и начина за това. 2. По отношение на престъплението грабеж. Възраженията на подсъдимия С. към това обвинение са : първо, твърди се, че са налице сериозни противоречия в показанията на пострадалия Б. относно състоянието на отнетия накит, който според последния бил скъсан, а точно обратно било установено в съдебно-оценителната експертиза – неговата цялост; Второ, че упражнената принуда е елемент от “действията му по обвинението в престъпление по чл. 298 от НК”. И двете възражения са били предмет на обсъждане от инстанциите. Съзряното противоречие, не намира опора в данните по делото. Това е повече от ясно, след като се съпоставят данните, съдържащи се в показанията на Б. – нарушена цялост на накита при отнемането му, наложило неговата поправка. Последното обяснява описанието на обекта в цялост, отразено в експертизата. По отношение на второто възражение, подробните съображения на въззивната инстанция не се нуждаят от повтаряне, но следва да се посочи, че откъсването на накита, носен от Б., едва ли може да се приеме като елемент от действия, свързани с осуетяване изпълнението на служебните му задължения. Недоказаността на обвинението по чл. 199 от НК се поддържа от подсъдимия Ц. с доводи за липсата на каквито и да е доказателства той да е нанасял удари върху Б. и И., каквито данни не се съдържали дори и в показанията на последните. Съдебната практика изобилства от решения, в които са разкрити съществените моменти за правилното разглеждане на въпросите за съучастие под формата на съизвършителство в съставно престъпление от обективна и субективна страна, поради което не е нужно отново да се повтарят (виж напр. Р 460-95-ІІ, 4-01-ІІІ и др.). Установените фактически данни относно действията на подсъдимите – по принудата, упражнена от С. и отнемането на част от вещите, извършено от Ц., са довели до законосъобразния извод на предходната инстанция за общност на умисъл на двамата съизвършители. Другите процесуални нарушения, поддържани от защитата на подсъдимия С., са за непроизнасянето на въззивния съд по направените доказателствени искания : за разпит на свидетели, които да установят обстоятелства за “тормоза, оказван на подсъдимите в дните преди бягството”, както и по отношение допускане на съдебно-психиатрична експертиза за установяване годността на подсъдимия да участва в съдебния процес. Твърденията, че въззивният съд не се е произнесъл по тези искания е невярно, защото с нарочно определение от 01.04.2010 г., постановено по реда на чл. 327 от НПК, съдът е отхвърлил искането за разпит на свидетели, като е изложил съображения за това. За конфликтната ситуация между лишените от свобода, предхождаща деянията, са били налице данни и въззивният съд вярно ги е отразил. Искането за назначаване на съдебно –психиатрична експертиза е било предмет на обсъждане още в първата инстанция, която с основание го е отхвърлила, при съображения за липсата на каквито и да са медицински данни за психичното здраве на подсъдимия, освен твърденията на защитата. 3. Накрая, неоснователни са и доводите за явна несправедливост на наказанията, наложени на двамата подсъдими за престъплението по чл. 199 от НК, което е определено и като най – тежко по реда на чл. 23 от НК. Въззивният съд е отчел всички фактори, значими за индивидуализацията на конкретното наказание за всеки един от подсъдимите. В пълен обем са отчетени и ценени смекчаващите отговорността обстоятелства – невисоката стойност на отнетото имущество, фактът, че в голямата си част вещите са върнати. Тези обстоятелства са в основата на решението предходните инстанции да определят по размер наказанията за всеки от двамата подсъдими към законоустановения минимум. В същото време, съдът е отчел на плоскостта на личната обществена опасност на подсъдимите С. и Ц., дързостта на посегателството, обремененото съдебно минало, оценено при съблюдаване разпоредбата на чл. 56 от НК. Ето защо, всяко последващо намаляване на наказанието по размер би отдалечило наказанието от целите, визирани в чл. 36 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 166/01.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 222/2010 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.