Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 38
гр. София, 13.07.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ:Веселка Марева
Емилия Донкова
при участието на секретаря Зоя Якимова
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1809 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Обжалвано е решение № 19 от 04.02.2019г. по гр. д. № 554/2018г. на Добрички окръжен съд, с което е потвърдено решение № 128/26.07.2018г. по гр.д. № 43/2018г. на Девненски районен съд за отхвърляне на предявения от К. В. Б. и Б. И. Б. против М. Г. М. и Н. П. Н. установителен иск за собственост на основание давностно владение, считано от 2000г., върху реална част с площ 885 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], целия с площ от 1916 кв.м., която реална част е заключена между действителните граници на имота и имоти с идентификатори ***, ****, *** и ***, очертана е с червена линия на скицата към исковата молба на л. 23 от гр.д. № 7564/2014г. на Варненски районен съд.
Касационната жалба е подадена от ищците К. В. Б. и Б. И. Б. чрез пълномощника адв. Г.. Поддържа се, че решението неправилно. Според касаторите неправилно е приложен материалния закон и по-конкретно чл. 69, чл. 70 и чл.79 ЗС. Изводът на съда, че касаторите дължат доказване качеството си на владелци, противоречи на чл. 69 ЗС и на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК. Поради тези и други, подробно развити съображения, се иска отмяна на обжалвания акт и уважаване на предявения иск.
Ответниците М. Г. М. и Н. П. Н., чрез адв.Ж. оспорват жалбата. В хода на касационното производство е починал ответника Н. Н. и в правата му са конституирани наследниците му М. Г. М. и М. Н. П., малолетна, представлявана от майка си М. Г. М.
Касационното обжалване е допуснато с определение №109 от 12.03.2020г. на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: счита ли се за оборена презумпцията на чл.69 ЗС съгласно разясненията на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК в отношенията между съсобственици, които от момента на придобиване на имота са установили самостоятелна фактическа власт върху реални части от него, съответстващи на квотата им в съсобствеността и отговарящи на изискванията за самостоятелен имот.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Установено е, че през 2000г. чрез договор за покупко-продажба ищците и ответниците са придобили общо правото на собственост върху лозе в землището на [населено място], местността „Л.“, с площ от 1500 кв. м., представляващо парцел *, кв. *, по плана к. к. „Ч.. През 2011г. те са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност върху 416 кв.м. в идеални части от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на кк. „Ч.“, целия с площ от 1916 кв. м. Не се спори между страните, че от момента на придобиване на собствеността ищците са се настанили и ползват източната част на имота с площ 885 кв.м., а ответниците - западната, с площ 1031 кв.м.
Разпитаните свидетели сочат, че непосредствено след закупуването на имота е извършено разпределение, като всяко семейство получило определена реална част и я считало за своя, нямало претенции за чуждата част; в имота има два отделни електромера; всяко семейство има своя партида за ток и вода. Ищците са облагородили своята част и са разполагали търговски обекти, а ответниците си поставили бунгало. Първоначално границата между двете части била обозначена с колчета, а по-късно направили ограда. Свидетелят М. сочи, че през 2010г. попаднал на обява и разбрал, че се предлага за продажба частта на ответниците - ъгловата. При позвъняване на дадения телефон се свързал с брата на ответницата М., който описал имота като такъв с площ около един декар, срещу хотел „Д.”, ъглов парцел. Свидетелят Н., който е съсед на имота, също видял обяви за продажба на имота на Н. и се обадил да разбере за какво става въпрос. Според него през 2007 - 2008г. семействата разговаряли с фирма за продажба и за строителство, но не се стигнало до нищо конкретно. Откакто се пенсионирали 2011-2012г. ищците постоянно са в имота си, а Н. идват по-рядко.
Приложени са разпечатки на три обяви: от 16.07.2010г., от 16.08.2013г. и от 20.02.2017г., с които се предлага продажба на парцел с площ от 1080 кв.м. от Б. М. - брат на М. М.
Приетата техническа експертиза установява, че имотът попада в строителните граници на кк. „Ч.” съгласно регулационен план от 1962г., като процесната част от 885 кв.м. отговаря на изискванията на чл. 19, ал.1, т.2 ЗУТ за самостоятелен имот.
От представените писмени доказателства е видно, че през 2007г. ищцата и ответницата са подали заявление за изготвяне на ПУП- ПРЗ за имота; през 2011г. К. Б. и М. М. са упълномощили трето лице да ги представлява във връзка с издаване на необходимите документи за бъдещо строителство в имота; през 2010г. ответниците са дали съгласие на ищците за поставяне на преместваеми обекти в тяхната /западната/ част; впоследствие поради влошените отношения през 2017г. това съгласие е оттеглено. През 2016г. от страна на ищеца Б. е подадена жалба срещу ответниците до полицията, прокуратурата и Висшия съдебен съвет, в която излага, че двете семейства са съсобственици на имота, че ползването е разпределено и никой няма претенции към частта на другия; от жалбата /а и от останалите данни по делото/ става ясно, че неразбирателство между страните е възникнало поради желанието на ответниците да се извърши застрояване на целия имот срещу обезщетение и несъгласието на ищците с това.
За да отхвърли предявения иск въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, че не е доказано отричане на правата на останалите съсобственици на процесната реална част от съсобствения поземлен имот, доколкото фактическата власт върху нея е придобита на основание правна сделка и изтекла придобивна давност в полза на двете страни по делото. Според съда, в съответствие с постановките на Тълкувателно решение № 1/2012 г. на ОСГК, за да започне да тече придобивна давност е необходимо да се извърши преобръщане на владението, за което доказателства не са налице. Решаващият въпрос за спора е дали фактическата власт на ищците представлява владение върху горепосочената реална част от поземления имот и по-точно, осъществявали ли са владение не само върху собствените си идеални части, но и върху идеалните части на ответниците от въпросните 885 кв. м. За да отговори на този въпрос съдът е изходил от съвпадащите твърдения на страните, че след придобиване на собствеността ползването на имота е разпределено, така че ищците ползват част от 885 кв.м. /процесната/, а ответниците останалата част от 1031 кв.м. като това фактическо положение продължава 17 години. Въпреки това е намерил за недоказано, че фактическата власт на ищците е владение. Събраните доказателства за настаняване в съответната част, поддържане, облагородяване, поставяне на постройки са в рамките на обикновеното ползване на съсобствен имот по чл. 31 ЗС, но не са действия, с които се демонстрира намерение за своене, противопоставено на другия съсобственик и отричащо неговите права върху съсобствената вещ. Такива действия биха били отстраняване от имота, недопускане, оспорване на права, каквито в случая липсват. Съдът е приел, че ищците не са упражнявали владение от момента на придобиване на имота през 2000г., доколкото имотът е закупен в съсобственост и всяка от страните е придобила 1/2 ид. част. Презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Затова, за да се придобият по давност чуждите идеални части е необходимо с едностранни действия държането да се превърне във владение. Тези действия трябва явно и недвусмислено да показват отричане владението на останалите съсобственици. В случая, обратно, ищците са извършили действия, с които признават собствеността и владението на ответниците върху процесната част от 885 кв.м. Такива действия са: подаването на искане за изработване на ПУП-ПРЗ за имота, упълномощаването на лице, което да ги представлява във връзка със строителство в имота, взаимното даване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти. Според съда тези действия доказват липса на намерение за своене у ищците спрямо владяната реална част.
По основанието за допускане на касационно обжалване.
Правният въпрос, релевантен за изхода на спора е: счита ли се за оборена презумпцията на чл.69 ЗС съгласно разясненията на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК в отношенията между съсобственици, които от момента на придобиване на имота са установили самостоятелна фактическа власт върху реални части от него, приблизително съответстващи на квотата им в съсобствеността и отговарящи на изискванията за самостоятелен имот. В мотивите на посочения тълкувателен акт са дадени разяснения, че всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите; независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е. упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Прието е, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. По-нататък изводите в тълкувателния акт са базирани на типичната хипотеза, при която един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху цялата вещ и претендира, че е неин изключителен собственик по давност.
В хипотеза като настоящата, при която съсобственик твърди да е придобил по давност не целия имот, а владяната от него реална част, съответстваща /или по-малка/ от притежаваната идеална част от имота, от определящо значение е дали установената фактическа власт представлява съвладение. Ако от момента на възникването й фактическата власт не сочи на съвладение върху целия имот, а на самостоятелно владение върху реална част от придобития в съсобственост поземлен имот, отговаряща на изискванията за самостоятелен имот, то в отношенията между тези съсобственици презумпцията на чл. 69 ЗС няма да се счита оборена.
По касационната жалба.
В съответствие с горното се явяват неправилни изводите на съда, че е необходимо ищците да докажат преобръщане държането на чуждите идеални части във владение. Съвкупната преценка на доказателствата по делото, на твърденията и извънсъдебните изявления на страните налага извод, че от момента на придобиване на поземления имот в съсобственост от двете семейства, те по взаимно съгласие и с взаимно зачитане са установили самостоятелни владения върху реални части от общия имот. Ищците са завладяли източната част реална част от имота с площ 885 кв.м., а ответниците - западната с площ 1031 кв.м., които две части са отделени помежду си с материализирана ограда. Всяко от семействата е ползвало самостоятелно своята част, грижило се е за нея, заплащало е съответно данъци и такси и е възприемало тази част като своя. Няма данни в целия период от време от 2000г. до сега ответниците да са извършвали някакви действия, сочещи на фактическа власт спрямо частта на ищците, нито да са се противопоставили на тяхната фактическа власт. Показателно е, че всички разпитани свидетели разказват за имота не като за един, а като за два имота, т.е. и в техните възприятия имотите са два и всеки е владян от своя собственик. Ето защо, при горните обстоятелства следва да се приеме, че владенията върху двете реални части са осъществявани самостоятелно, а не като съвладение и че те са били взаимно зачитани от двете страни. Това взаимно зачитане на самостоятелните владения върху чуждите идеални части е продължило повече от 10 години без прекъсване - от придобиване на имота през 2000г. до настоящия момент, поради което е осъществено основанието на чл. 79, ал.1 ЗС.
Вярно е, че в отношенията спрямо администрацията съсобствениците са извършвали съвместни действия, касаещи имота като цяло. От една страна, това са правни действия, които не променят установената фактическа власт върху реални части от имота. От друга страна, тези действия, насочени към администрацията, са обусловени от това, че в териториално устройствено отношение имотът представлява една единица. Подаваните молби за изготвяне на ПУП, даването на съгласие за поставяне на преместваеми обекти, обжалването на заповедта за одобряване на кадастралната карта, не сочат на липса на намерение за своене у ищците спрямо владяната реална част, както е приел съда. От значение за намерението за своене са не отношенията на съсобствениците с администрацията, а отношенията помежду им. След като по устройствен план и кадастрална карта поземленият имот е един и страните се легитимират като негови собственици с договора за продажба от 2000г., без да притежават отделни титули за собственост на владените реални части, то не биха могли да предявяват искания пред администрацията самостоятелно. Същото се отнася и за действията по снабдяване с констативен нотариален акт по давност през 2011г. за допълнителна площ от 416 кв.м. към поземления имот. Издаването на този нотариален акт не може да бъде ценено като признание на ищците, че са държатели, а не владелци на притежаваната от ответниците идеална част. Отделно, видно от скицата на л.31 от първоинстанционното дело гр.д. № 7564/2017г. на Варненски районен съд, че тази допълнителна площ от 416 кв.м., с която се увеличава в западна посока площта на първоначално закупения имот, ползва единствено реалната част на ответниците.
Очевидно е, че помежду си съсобствениците не са имали съмнение, кой коя част притежава, считали са се за отделни собственици и по никакъв начин не са се намесвали във владението и другите действия по управление на имота, извършвани от другия съсобственик върху неговата част. За налагане на този извод допринасят и приложените обяви за продажба на реалната част на ответниците. Независимо от липсата на пълна индивидуализация на имота в тях, явно е, че касаят именно тяхната реална част от придобития в съсобственост имот; в този смисъл са и показанията на свидетелите М. и Н.. Наличието на тези обяви красноречиво потвърждава собственическото отношение към съответната част и горните изводи за самостоятелни владения върху двете части от общия имот. С оглед на това неотносими за случая са разсъжденията на съда /обосновани и със съдебна практика/, че е следвало ищците като държатели на идеалните части на ответниците, да превърнат държането във владение като извършат действия, с които сочат, че считат вещта като своя и отричат владението на ответниците. Владение на ответниците не е упражнявано по никакъв начин върху спорната част, за да е необходимо отблъскването му. Страните с взаимно разбиране и зачитане са упражнявали владение всеки върху своята реална част, като включително ответниците са предлагали своята за продажба. Неразбирателството помежду им е възникнало по повод желанието на ответниците за бъдещо застрояване на имота като цяло. В отговор на това и с цел обособяване на своя имот ищците са предприели действия по предявяване на иска. Соченото в защитата на ответниците Решение № 96 от 01.10.2019г. по гр.д. № 4459/2018г. на ІІ г.о. не разглежда сходна хипотеза и възприетото в него разрешение не е в състояние да промени горните изводи.
На основание изложеното следва да се приеме, че ищците са доказали своето право на собственост върху претендираната реална част с площ от 885кв.м., придобита чрез давностно владение. Постановеното въззивно решение за отхвърляне на иска следва да се отмени и да се постанови ново за уважаването му. Реалната част следва да се индивидуализира чрез съседите й, посочени в приетата техническа експертиза, както и посредством скицата на вещото лице на л. 61 от първоинстанционното дело, където реалната част е защрихована с червени линии.
При този изход касаторите имат право на сторените разноски за водене на делото в трите инстанции, които съгласно приложените списъци са: 1486,64 лв. за първата инстанция, 1148,05 лв. за въззивната и 1119,05лв. за касационната инстанция или общо 3754лв.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 19 от 04.02.2019г. по гр. д. № 554/2018г. на Добрички окръжен съд и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. Г. М. ЕГН [ЕГН] и М. Н. П. ЕГН [ЕГН], малолетна, представлявана от майка си М. Г. М., двете от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, че К. В. Б. и Б. И. Б., двамата от [населено място], [улица], вх.3, ет.2, ап.67 са собственици на основание давностно владение на източната реална част с площ 885 кв.м. от поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 1916 кв.м., с адрес на имота: [населено място], Район „П.”, к.к. „Ч.”, която реална част е при граници: на изток - имот с идентификатор № ***, на юг - имоти с идентификатори № **** и ***, на запад - останалата част от имот № *** и на север - имот с идентификатор № *** и е защрихована с червени линии на скицата на вещото лице на л.61 от гр.д.№ 43/2018г. на Девненски районен съд.
ОСЪЖДА М. Г. М. и М. Н. П. да заплатят на К. В. Б. и Б. И. Б. сумата 3754 /три хиляди седемстотин петдесет и четири/ лева разноски по делото за трите инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: