10 Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 20.07.2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети март през две хиляди и шестнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА ЧЛЕНОВЕ : ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3314/2014 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 690 от 01.12.2015 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Бургаски окръжен съд въззивно решение № VІ-84 от 05.08.2014 г. по в. гр. д. № 1051/2014 г. в частта, с която след отмяна на решение № VІІІ-683 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 10100/2013 г. на Бургаски районен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е. С. Ж. иск с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на сумата 18 629.50 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, причинени от ответницата в качеството й на управител на [фирма], чрез задължаване на дружеството към К. А. със запис на заповед от 20.03.2011 г. и проведено принудително изпълнение по изпълнително дело № 20128010400454/2012 г. по описа на ЧСИ с рег. № 801 върху недвижим имот на дружеството във връзка със записа на заповед, и на ответницата са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК. В касационната жалба на [фирма] - [населено място], се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторът излага оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд, че не е доказано заповедта за изпълнение, издадена въз основа на записа на заповед, да е връчена на ответницата в качеството й на управител на дружеството, за да възникне за същата задължение да подаде възражение по чл.414 ГПК с цел да предотврати принудителното изпълнение върху собствения на дружеството имот. Поддържа, че доколкото ответницата не е оспорвала факта на получаване на заповедта за изпълнение и този факт е бил служебно известен на съдебния състав, постановил решението, съдът не е следвало да го приема за спорен и да отхвърля иска с мотив за неговата недоказаност. Навежда доводи, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като не му е осигурил възможност да ангажира доказателства за връчване на заповедта на ответницата и не е съобразил, че поради безспорността на посочения факт първоинстанционният съд не му е указвал с доклада си необходимостта от неговото доказване. Позовава се на незаконосъобразност на извода в решението, че влязлата в сила заповед за изпълнение в полза на трето за спора лице препятства възможността в производството по чл.145 ТЗ да се обсъждат твърденията в исковата молба за липса на основание за задължаване на дружеството със записа на заповед. Ответницата Е. С. Ж. от [населено място] оспорва жалбата като неоснователна по съображения в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : Пред Бургаски районен съд е предявен иск с правно основание чл.145 ТЗ от [фирма] против Е. С. Ж. за сумата 18 629.50 лв., претендирана като обезщетение за имуществена вреда, причинена на дружеството - ищец от ответницата в качеството й на бивш управител. Според твърденията в исковата молба, вредата представлява загуба от продажбата на недвижим имот на дружеството, извършена при публична продан по изпълнително дело № 20128010400454/2012 г. на ЧСИ с рег. № 801 на основание изпълнителен лист и заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, издадена въз основа на запис на заповед от 20.03.2011 г., с който [фирма], представлявано от управителя Е. Ж., е поело задължение да заплати на К. А. сумата 15 600 лв.; с проданта на имота е намален патримониума на дружеството, тъй като получената цена - 18 629.50 лв., е използвана за погасяване на задължението към поемателя на записа на заповед и за заплащане на начислените в заповедното и в изпълнителното производство такси и разноски. В исковата молба е посочено, че вредата е настъпила като последица от виновното и противоправно нарушаване от страна на ответницата на произтичащите от закона, от дружествения договор и от договора за възлагане на управление задължения да организира и ръководи дейността на дружеството, да осигурява стопанисването и опазването на имуществото му и да контролира разходването на финансовите средства. Като конкретни нарушения са посочени задължаването на дружеството със записа на заповед, без поемателят К. А. да е предоставял в заем сумата 15 600 лв. и без дружеството да се е нуждаело от набавяне на парични средства, налагащи сключване на каузална сделка и обезпечаването й със запис на заповед, и бездействието на ответницата да предприеме защита срещу заповедта за изпълнение, за да предотврати последвалото принудително изпълнение върху имота на дружеството. В срока за отговор ответницата Е. Ж. е оспорила иска с възражения, че записът на заповед е издаден в рамките на правомощията й по чл.3, б.”а” от договора за възлагане на управление и че същият обезпечава договор за заем, сключен с поемателя К. А. с цел набавяне на парични средства за закупуване на недвижим имот за дружеството. С отговора не са оспорени твърденията на ищеца, че след връчване на заповедта за изпълнение ответницата не е предприела действия за съдебна защита срещу нея. Първоинстанционният съд е изготвил доклад по чл.146 ГПК, в който е указал на ищеца, че носи тежестта да докаже наличието на „всички предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответницата”. С решението си по съществото на спора съдът е осъдил ответницата да заплати на дружеството - ищец претендираната с иска сума, след като е приел, че с действията си по издаване на записа на заповед тя е причинила вреда на дружеството като е поела задължение за плащане на сумата по записа на заповед при липса на основание /каузална сделка/ за задължаването, в резултат на което дружеството е претърпяло загуба от продажбата на собствения му имот. Сезиран с въззивна жалба от ответницата, Бургаски окръжен съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил иска за сумата 18 629.50 лв. като неоснователен. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства относно съществените за спора факти кога, при какви обстоятелства и на кой от двамата управители /бившият управител Е. Ж. или избраният на нейно място нов управител/ е връчена заповедта за изпълнение. Въззивният съд е изложил мотиви, че доколкото ответницата е освободена като управител на 13.07.2012 г., а заповедта за изпълнение е издадена няколко дни по-късно и не е доказано дали е получена от нея преди извършеното на 12.09.2012 г. вписване на новия управител в Търговския регистър, не може да се направи извод, че именно тя е следвало да оспори заповедта, за да носи отговорност по чл.145 ТЗ за вреди, причинени на дружеството вследствие бездействие в заповедното производство. Относно другото поддържано от ищеца нарушение - задължаване на дружеството със записа на заповед, въззивният съд е посочил, че след приключване на заповедното производство заповедта за изпълнение, издадена въз основа на записа на заповед, е стабилизирана и това изключва възможността в производството по чл.145 ТЗ да се установява въведеното с исковата молба твърдение за липса на каузално правоотношение между [фирма] и К. А., в т. ч. договор за заем, като причина за поемане на менителничното задължение. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС при разрешаване на значимия за изхода на делото правен въпрос може ли въззивният съд да отхвърли иска поради недоказаност на правнорелевантен факт, ако с доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК не са давани указания на ищеца, че носи тежестта да докаже този факт, и с въззивната жалба ответникът не е оспорил неговото съществуване и не е въвел оплаквания за неправилното му установяване от първата инстанция. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са изяснени с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според т.1 от решението, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора и съгласно разясненията в т.3 от решението, поради ограничението на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В т.2 на решението е указано, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото, но при направени с въззивната жалба обосновани оплаквания за липса или за непълен и неточен доклад, дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по попълване на делото с доказателства, които са пропуснали да ангажират поради процесуалните нарушения от страна на първата инстанция във връзка с доклада по делото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е процедирал в противоречие със задължителните указания и разяснения в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.269, изр.2 ГПК, довели до неправилност на решението. С адресираната до Бургаски окръжен съд въззивна жалба ответницата Е. Ж. е въвела оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, че като управител на [фирма] е причинила вреда на дружеството, задължавайки го с издадения в полза на К. А. запис на заповед без наличие на основание за поемане на менителничното задължение. Поради отсъствие на произнасяне в мотивите към първоинстанционното решение по твърденията в исковата молба за проявено от ответницата бездействие да предприеме защита срещу заповедта за изпълнение жалбата не съдържа конкретни оплаквания за неправилно установяване от страна на първата инстанция на фактите по връчване на заповедта за изпълнение. В нарушение на разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, без да съобрази ограничения от съдържанието на жалбата обхват на въззивна проверка, въззивният съд е приел за недоказан факта на връчване на заповедта за изпълнение на ответницата в качеството й на управител на дружеството и оттук е извел решаващия си извод за неоснователност на иска по чл.145 ТЗ поради отсъствие на осъществен от ответницата управленски деликт. При формиране на извода за неоснователност на иска въззивният съд не е взел предвид, че в срока по чл.131 ГПК и в първото по делото съдебно заседание ответницата не е оспорвала факта на получаване на заповедта за изпълнение по време, когато е била управител на дружеството, и че с изготвения от първата инстанция доклад по делото на ищеца не е указвано, че носи тежестта да докаже фактите по връчване на заповедта като предпоставка за уважаване на иска. След като е преценил, че фактите по връчване на заповедта са съществени за спора, въззивният съд е следвало да провери дали те са били предмет на установяване от първата инстанция, дали на страната, в чиято тежест е тяхното доказване /ищецът – касатор/, е осигурена възможност да ангажира доказателства за съществуването им и дали с въззивната жалба и с отговора са въведени оплаквания и доводи, позволяващи съгласно чл.269, изр.2 ГПК да се преразглеждат фактическите констатации на първоинстанционния съд по повод на тях. В мотивите към първоинстанционното решение няма обсъждане и произнасяне по твърденията в исковата молба за противоправно бездействие на ответницата във връзка със защитата на дружеството в заповедното производство, поради което въззивната жалба и отговора не съдържат оплаквания и доводи за неправилно установяване на фактите по връчване на заповедта и/или за необоснованост на фактическите констатации на първата инстанция в тази насока. С оглед на това и предвид ограничението на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не е разполагал с правомощия да отхвърля иска по чл.145 ТЗ, позовавайки се на недоказаност на факти, които не са установявани от първата инстанция като релевантни за изхода на спора и за доказването на които не са давани указания на ищеца с доклада по чл.146 ГПК. По изложените съображения въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.3 ГПК, а доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът по иска с правно основание чл.145 ТЗ следва да се разреши по същество от настоящата инстанция. Установено е по делото, че ответницата Е. Ж. е изпълнявала функциите на управител на [фирма] по силата на избор от общото събрание и договор за възлагане на управление от 23.02.2011 г. С решение на общото събрание от 13.07.2012 г. Ж. е освободена като управител и освобождаването е вписано в Търговския регистър на 12.09.2012 г. На 20.03.2011 г. [фирма], представлявано от управителя Е. Ж., е издало запис на заповед, с който е поело неотменимо и безусловно задължение да плати на К. М. А. сумата 15 600 лв. при предявяване на записа на заповед на падежа 20.03.2012 г. Въз основа на записа на заповед в производството по ч. гр. д. № 5899/2012 г. на Бургаски районен съд е издадена заповед № 3812/18.07.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, с която [фирма] е осъдено да заплати на К. А. сумата 15 600 лв., ведно с разноски за заповедното производство в размер на 312 лв. Срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение по чл.414 ГПК и същата е влязла в сила. За принудително удовлетворяване на вземането по заповедта за изпълнение е издаден изпълнителен лист в полза на К. А. и по молба на А. е образувано изпълнително дело № 20128010400454 по описа на ЧСИ Т. Д.. В хода на изпълнителното дело е извършена публична продан на собствен на [фирма] недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Б., и с постановление за възлагане от 21.05.2013 г. на ЧСИ Т. Д. недвижимият имот е възложен на Х. М. М. за сумата 18 629.50 лв. С протокол за разпределение от 27.08.2013 г. получената от проданта сума е разпределена на взискателя К. А. за погасяване на задължението по записа на заповед от 23.11.2011 г. и за покриване на следващите се за заповедното и за изпълнителното производство такси и разноски. Ищецът - касатор е основал иска по чл.145 ТЗ на твърдения, че с действията си по издаване на записа на заповед ответницата е нарушила законовите и договорните си задължения на управител и е причинила имуществена вреда на дружеството от загубата на собствения му имот, обект на извършената публична продан. С чл.3 от договора за възлагане на управление ответницата е оправомощена да управлява [фирма] и да взема решения относно търговската дейност на дружеството, включително такива по неговото задължаване, а с чл.4 от договора тя е поела задължение да осъществява управлението с грижата на добър търговец и в интерес на дружеството. С чл.17 от дружествения договор на [фирма] на управителя са вменени задължения да ръководи и организира дейността на дружеството еднолично, съобразно закона и решенията на общото събрание, и да осигурява стопанисването и опазването на собствеността му. Записът на заповед от 20.03.2011 г. е издаден от ответницата в качеството й на управител на [фирма]. Издаването на записа на заповед е правно действие, за което управителят е овластен предварително с чл.3 от дружествения договор, и както поддържа самият касатор, не съставлява противоправно действие, предпоставящо носене на отговорност по чл.145 ТЗ. В исковата молба противоправността в поведението на ответницата е изведена от липсата на причина /основание/ за задължаване на дружеството с менителничния ефект, а съществуването на основание за поемане на задължението за плащане на обещаната със записа на заповед парична сума несъмнено е от значение за отговорността по чл.145 ТЗ като се имат предвид произтичащите от закона, от дружествения договор и от договора за възлагане на управление задължения за управителя да управлява дружеството в негов интерес и с грижата на добър търговец и да организира дейността на дружеството по начин, гарантиращ опазване на имуществото му. Настоящата инстанция не споделя становището на въззивния съд, че влязлата в сила заповед за изпълнение, издадена въз основа на записа на заповед, препятства възможността в производството по чл.145 ТЗ да се разглежда твърдението на ищеца /издател на записа на заповед/, че записът на заповед е издаден без наличие на каузална сделка, която той да обезпечава, и в частност - без посочената в съдържанието му парична сума да е предадена реално в заем на дружеството. Влизането в сила на заповедта за изпълнение при предпоставките на чл.416 ГПК преклудира възможността в последващо съдебно производство, извън хипотезите на чл.424 ГПК, дружеството - издател да противопоставя на кредитора - поемател възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед, въз основа на който е издадена заповедта за изпълнение. В конкретния случай ищецът не оспорва съществуването на вземането на поемателя по записа на заповед, предмет на влязлата в сила заповед за изпълнение, което е погасено в резултат на проведеното принудително изпълнение. Спорът дали записът на заповед е издаден при наличие или липса на основание за задължаване на дружеството касае вътрешните отношения между дружеството - издател и ответницата като негов управител, а не отношенията между поемателя и издателя, поради което разглеждането му не е преклудирано. В хода на процеса ответницата е поддържала защитната теза, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на договор за заем, по силата на който К. А. е предоставил на дружеството паричен заем за закупуване на недвижим имот. По делото е представен договор за паричен заем от 20.03.2011 г. за сумата 15 600 лв., с който К. А. в качеството на заемодател се е задължил да предостави на Е. Ж. като заемател сумата 15 600 лв. Договорът не съдържа данни при сключването му Е. Ж. да е действала като управител на [фирма], поради което същият не доказва заемно правоотношение между дружеството и заемателя като непосредствена причина за издаване на записа на заповед. Заемното правоотношение не може да се приеме за доказано и с оглед заключението на назначената в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, според което в периода на развиване на стопанска дейност на дружеството не са отразени счетоводни операции за постъпила сума от 15 600 лв. от лицето К. А.. Свидетелските показания на К. А., че е предал в заем на Е. Ж. сумата 8 000 евро, за да закупи имот за дружеството в [населено място], и че записът на заповед е издаден във връзка с предоставения заем, не следва да бъдат кредитирани не само поради забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, но и поради заинтересоваността на свидетеля, с когото - според признанието в отговора на исковата молба, ответницата се е намирала във фактическо съжителство. Пред първата инстанция са разпитани като свидетели лицата С. Плетински и Ю. Е., които са депозирали показания, че [фирма] е създадено във връзка с намерението на един от съдружниците - А. Ж., руски гражданин, да закупи недвижим имот в България. Свидетелите са заявили, че А. Ж. е разполагал с достатъчно парични средства и че лично той е осигурил финансирането на сделката по закупуване на имота в [населено място] от [фирма]. Съгласно чл.145 ТЗ управителят на дружество с ограничена отговорност отговаря имуществено за причинените на дружеството вреди. В задължителната практика на ВКС по приложението на чл.145 ТЗ - решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на І т. о. и др., е възприето разрешението, че отговорността на управителя по чл.145 ТЗ е особен вид имуществена отговорност, която е обусловена от мандатното и от органното правоотношение между управителя и дружеството; За да бъде ангажирана отговорността по чл.145 ТЗ, е необходимо да се докаже наличие на виновно и противоправно неизпълнение на задълженията на управителя по повод управлението на дружеството, от което за дружеството са произлезли вреди. Преценени в тяхната съвкупност, доказателствата по делото подкрепят твърденията на ищеца - касатор за осъществено от ответницата вредоносно поведение, съставляващо основание за ангажиране на имуществената й отговорност по чл.145 ТЗ за причинени на [фирма] вреди. В качеството на управител ответницата е задължила дружеството със запис на заповед за сумата 15 600 лв., без да е съществувала конкретна причина за поемане на менителничното задължение към третото лице - поемател и без това да е било необходимо за успешното функциониране на търговската дейност на дружеството или за увеличаване на неговото имущество. Обвързването със задължение за плащане на парична сума в посочения размер, без да има основание за това, не е в интерес на дружеството. Предвид правната същност на записа на заповед и възможността въз основа на него да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК посоченото действие на управителя създава реална заплаха за намаляване на имуществения патримониум на дружеството вследствие провеждането на принудително изпълнение върху имуществото му за удовлетворяване на вземането по записа на заповед. Изложеното налага извод, че издавайки записа на заповед без причина, ответницата е нарушила виновно чл.3 във вр. с чл.4 от договора за възлагане на управление и чл.17 от дружествения договор и от нарушението е произлязла вреда за дружеството. Вредата се изразява в загубата на собствения на дружеството недвижим имот, продаден принудително за удовлетворяване на вземанията на третото лице - поемател на записа на заповед, и се съизмерява със сумата 18 629.50 лв., за която е продаден имотът и която е преведена изцяло на поемателя. Неоснователно е възражението на ответницата, че имотът е продаден за сума, надвишаваща платената за покупката му цена, и поради това дружеството е реализирало полза /печалба/ от продажбата му. В резултат на проведената публична продан дружеството - касатор е претърпяло само и единствено загуба, тъй като е лишено принудително от правото на собственост върху имота си и получената срещу отчужденото право парична сума не е постъпила в неговия патримониум, а е използвана за погасяване на задължения, с които ответницата е обвързала дружеството, действайки като негов управител. В съответствие с направените изводи искът по чл.145 ТЗ е основателен и след отмяна на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца - касатор претендираното с иска обезщетение за причинената с действията й на управител имуществена вреда в размер на сумата 18 629.50 лв. Върху обезщетението следва да се присъди и поисканата с исковата молба законна лихва от датата на предявяване на иска - 18.11.2013 г., до окончателното плащане. Настоящата инстанция не следва да се произнася по другото поддържано в исковата молба основание за отговорност по чл.145 ТЗ - бездействие на ответницата по повод защитата на [фирма] в заповедното производство, предвид отсъствието на произнасяне по него в първоинстанционното решение и констатираните съществени процесуални нарушение при обсъждането му от въззивната инстанция. С оглед окончателния изход на делото въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ответницата разноски по чл.78, ал.3 ГПК за разликата над 68.35 лв. /дължими разноски, съразмерно на отхвърления с влязлата в сила част на решението втори обективно съединен иск по чл.145 ТЗ/ до 440.94 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на касатора разноски за трите съдебни инстанции, съразмерно на уважения в касационното производство иск, в размер общо на 2 758.56 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № VІ-84 от 05.08.2014 г. по в. гр. д. № 1051/2014 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която след отмяна на решение № VІІІ-683 от 27.03.2014 г. по гр. д. № 10100/2013 г. на Бургаски районен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е. С. Ж. иск с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на сумата 18 629.50 лв., както и в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Е. С. Ж. разноски по чл.78, ал.3 ГПК за разликата над 68.35 лв., и вместо това постановява : ОСЪЖДА Е. С. Ж. с ЕГН [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица], ет.2, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], ет.2, сумата 18 629.50 лв. /осемнадесет хиляди шестстотин двадесет и девет лв. и петдесет ст./ - обезщетение за причинена от ответницата в качеството й на управител имуществена вреда на дружеството, на основание чл.145 ТЗ, ведно със законната лихва от 18.11.2013 г. до окончателното плащане, както и сумата 2 758.56 лв. /две хиляди седемстотин петдесет и осем лв. и петдесет и шест ст./ - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :