Решение по гр.д. на ВКС , ІV-то гражданско отделение стр.5 1415_10_dec_290gpc_31(2)zzd Р Е Ш Е Н И Е № 129 С., 03.04. 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми март две хиляди и дванадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело N 1415 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Н. и Ж. С. Н. срещу въззивно решение от 20.04.2010 г. по въззивно гр.д. № 94 /2010 г. на Софийския окръжен съд, г.о., трети възз. с-в., с което е потвърдено решение от 12.11.2009 г. по гр.д. № 107 / 2009 г. на Костинбродския районен съд, с което са отхвърлени искове на двамата жалбоподатели срещу Т. Д. Г. с правно основание чл.31,ал.2 ЗС за заплащане на сумата 10,000 (десет хиляди) лева – обезщетение за ползване на съсобствения имот – ресторант – винарна, съответно на притежаваната от ищците 1 /2 ид.ч., за периода от 01.11.2007 г. до 01.03.2009 г. и жалбоподателите са осъдени да заплатят разноски. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 488 от 01.04.2011 г. на основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по материално-правния въпрос по приложението на чл.31,ал.2 ЗС : кога съсобственикът ползва общата вещ лично и определя ли се изводът за лично ползване от предназначението или естеството на общата вещ, за който е прието, че е обусловил извода на съда по съществото на спора и е от значение за точното прилагане на разпоредбата на чл.31,ал.2 ЗС и за развитието на правото. По изведения въпрос настоящият състав приема за правилно разрешението, прието с Решение № 182 от 13.06.2011 г. по гр.д. № 160 /2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, според което : лично ползване на общата вещ е и всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата им; без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на възмездно или безвъзмездно основание. Към това следва да се добави разрешението, прието с Решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 736 /2009 г. на ВКС, ІV г.о., според което и в съответствие с разрешението в решение № 466 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 4249 /2008 г. на ВКС, ІV г.о., веднъж отправено, писменото искане се разпростира неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика; обезщетението се дължи в размер съобразно квотата от съсобствеността на лишения от ползата от общата вещ, който при промяна на дела му от съсобствеността дължи отправяне на ново поискване само когато квотата му се е увеличила. По отношение на втората част от въпроса настоящият състав приема за правилно разрешението, прието с определение № 161 от 05.02.2010 г. по 1663 /2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.288 ГПК по отношение на спор между същите страни за същия имот за предходен период от време, приложено по делото, според което съсобствениците участват съразмерно на дела им в ползите от имота, т.е. те могат да претендират съответната част от неговите плодове, в т.ч. гражданските според вида и предназначението на имота; следователно съсобствениците могат да претендират част, но не могат да претендират част от доходите от дейността, която съсобственикът е извършвал в общия имот, напримерчаст от реализираната печалба (ако имотът е ползван лично за извършване на занаятчийска или търговска дейност). По спорния предмет и постановеното решение : Искът е основан на твърдения, че страните са съсобственици на имота, от който ищците притежават 1 /2 ид.ч., а ответникът – другата 1 /2 ид.ч., че ответникът единствен е ползвал имота за периода на претенцията и е отказал да заплати на ищците обезщетение за това. Ответникът оспорва иска с твърдение, че страните са си разпределили ползването на имота, като за 2005 г. го ползвали ищците, а за 2006 г. (преди периода на претенцията) – ответникът. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е квалифицирал исковете по чл.31,ал.2 ЗС и е приел, че ответникът не е лишил ищците от възможността да ползват имота през процесния период – не е създавал пречки за това и независимо че ищците не са ползвали имота реално (през периода на претенциите), то ответникът не е възпрепятствал достъпа им, което изключва възможността за възникване на вземане за обезщетение. Съдът е основал изводите си на показанията на свидетеля Ц. и на изпратена на 06.04.2009 г. от ответника до ищците нотариална покана. По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение намира следното: Касационните оплаквания са за съществени процесуални нарушения, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Основателен е доводът, че въззивният съд не е обсъдил нотариална покана на ищците до ответника от 07.11.2007 г. (л.7), получена от ответника на 14.11.2007 г.., да им заплаща обезщетение за това, че ползва сам целия имот според предназначението му. Доказателството има значение за спора. С оглед на дадения отговор на изведения въпрос настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателите (ищци), че от тази нотариална покана (от 07.11.2007 г.) се установява, че те са поканили ответника да им заплаща обезщетение за това, че ползва сам целия имот според предназначението му, тя получена от ответника на 14.11.2007 г., не е оттеглена и няма данни за промяна в обстоятелствата. Тази покана има значението на писмено поискване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС. Основателен е доводът, че изводът на въззивния съд, че ответникът не е възпрепятствал достъпа на жалбоподателите (ищци), който е фактически необоснован, е довел и до неправилност на правния извод, че това (предоставянето на достъпа) изключва възможността за възникване на вземане за обезщетение Обоснован е изводът за обратното - ответникът е отговорил на поканата на ищците след края на периода, за който се иска обезщетение (нотариалната му покана е от 06.04.2009 г. (л.14)) и не е представил доказателства., че е предоставил на жалбоподателите (ищци) достъп до имота през периода на претенцията им. С оглед на изложените изводи и на дадения отговор на изведения въпрос е неоснователен доводът за правното основание на претенцията на ищците (уточнен в приложението с основания за допускане до касационно обжалване и поддържан в писмените бележки) – при изложените факти, на които е основан искът за обезщетение, правната квалификация на претенцията е по чл.31,ал.2 ЗС, а не по чл.30,ал.3 ЗС и този извод не се променя от естеството на имота – че е ресторант – винарна. По предмета на спора : При тези изводи за касационните основания и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, настоящият състав на основание чл.293 ГПК, следва да разгледа спора по същество. По изложените съображения и при наведените като основание на иска обстоятелства съдът намира, че правната квалификация на иска е чл.31,ал.2 ЗС и че предпоставките за неговата основателност за периода след писмената покана са осъществени: Жалбоподателите (ищци) и ответникът са съсобственици на процесния имот при дялове в размер на по 1 /2 ид.ч. за всяка от страните. През периода на претенцията ответникът е използвал целия имот лично, ищците не са го ползвали. Жалбоподателите (ищци) са поканили ответника да им заплаща обезщетение за тяхната 1 /2 ид.ч. от имота за това, че ответникът го ползва изцяло, поканата е достигнала до него на 14.11.2007 г., тя има значение на писмено поискване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС, не се твърди и доказва, да е оттеглена. Вече беше посочено, че веднъж отправено, писменото искане се разпростира неограничено във времето, докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Не се спори (видно от отговора на исковата молба) и е установено от нотариалната покана на ответника и от свидетелските показания, че ответникът е ползвал самостоятелно съсобствения имот през целия период на претенцията и не е заплащал обезщетение на ищците. Ответникът е отговорил на поканата на ищците с нотариална покана от 06.04.2009 г. (л.14) - след края на периода, за който се иска обезщетение, с отговора твърди, че не пречел на ищците да упражняват правата си, но срещу това изразява насрещни претенции за заплащане на парични средства, които са извън предмета на спора. От съдържанието на поканата е видно, че той не оспорва, че до момента ползва имота изцяло и че ищците не го ползват, това е твърдение за неизгоден за него факт и следва да бъде кредитирано. Ответникът не сочи други доказателства за твърдението си, че е канил ищците да ползват имота и не сочи и не представя доказателства., че е предоставил на ищците достъп до имота през периода на претенцията им, недоказаните от него факти, за които носи доказателствена тежест, следва да се приемат за неосъществени. Д. на ответника, че не дължи обезщетение за процесния период от време, тъй като страните са постигнали съгласие да ползват самостоятелно имота през последователни периоди от време, е неоснователен по следните съображения: Такова твърдение е въведено с отговора на исковата молба (л.11), но то не се отнася до периода на претенцията, а за 2005 г. и 2006 г., които я предшестват. Твърдение за уговорка за периода на претенцията не е въведено по установения за това в ГПК ред и в срока за отговор по чл.131 ГПК, поради което и са настъпили последиците на чл.133 ГПК – за ответника се е преклудирало правото да въвежда твърдение за уговорка, в която е участвал, извършена до момента на изтичане на срока за отговор. Това е достатъчно за неоснователността на възражението. Освен, че възражението не се отнася до периода на претенцията, то е и недоказано. За установяването му е допуснат и разпитан свидетелят Ц. (л.30), който твърди за такова уговорка - през 2003 - 2004 г.: страните се разбрали в ресторанта една година да работи единият – на следващата – другият, през 2004 г. - – 2005 г. работили ищците, на следващата – 2006 г. – работил ответникът, след това трябвало да дойде Н., но не бил идвал и Т. продължил да работи. Свидетелят не посочва на какво се основават възприятията му за уговорка между страните – не твърди да е присъствал на постигането и, да има лични впечатления, показанията му са и доста неопределени – за период от една година като времетраене той сочи 2004 – 2005 г., а за следващата – 2006 г.,не твърди, че уговорката се отнася до периода на претенцията. Тъй като предпоставките за основателност на иска са осъществени за периода след писмената покана, а възражението е неоснователно, искът е доказан по основание. При осъществяването на предпоставките на чл.31,ал.2 ЗС ответникът дължи обезщетение в размер на средния наем за имота за частта от периода на претенцията след поканата . По делото е прието заключение за средната наемна цена на процесния имот за периода на претенцията – общо 14,340 лева, посочени са разликите за отделните месеци. Съдът намира заключението за компетентно изготвено и го кредитира. Искът следва да бъде уважен за периода от 15.11.2007 г. до края на претенцията, неоснователен е за периода от 01.11. до 15.11.2007 г.. За периода от 15.11.2007 г. до 01.03.2009 г. ищците имат право на обезщетение съобразно правата им върху процесния имот – в размер на 1 /2 част. Изчислена според заключението на вещото лице обезщетението е в размер на 7,065 лева (7,170 лева (1 /2 от обезщетението за целия период) - 105 лева (1 / 2 от 1 /2 (дяла на ищците) за периода от 01.11. до 15.11.2007 г.. (за половин месец преди поканата). Искът е неоснователен за разликата до пълния предявен размер 10,000 лева, за която следва да бъде отхвърлен. От изложеното и съгласно правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК следва да се приеме, че жалбата е основателна, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, съобразно изложените мотиви. С оглед изхода отспора жалбоподателите имат право на разноски, съразмерно на уважената част от иска. Не са представили списък и съдът ще им присъди разноските, които установи, че са извършени в касационното производство – 162.50 лева от заплагетите 230 лева държавна такса. Ответникът също претендира разноски и има право на такива съразмерно на отхвърлената част от иска, но не е представил списък и не е доказал, че е направил такива, представил е само договор за процесуално представителство, в който е отразено, че то е безплатно, поради което разноски не следва да му се присъждат. Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение от въззивно решение от 20.04.2010 г. по въззивно гр.д. № 94 /2010 г. на Софийския окръжен съд, г.о., трети възз. с-в.. Вместо това постановява: Осъжда Т. Д. Г. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на Н. Д. Н. с ЕГН [ЕГН], от С., [улица] Ж. С. Н. с ЕГН [ЕГН], от С.,[жк][жилищен адрес] сумата 7,065 (седем хиляди и шестдесет и пет) лева, представляваща обезщетение за лишаване на ищците от ответника от ползване на съсобствения на страните имот : ресторант – винарна, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 15.11.2007 г. до 01.03.2009 г., като отхвърля иска за периода от 01.11.2007 г. до 15.11.2007 г. и за разликата до пълния предявен размер 10,000 (десет хиляди) лева. Осъжда Т. Д. Г. да заплати на Н. Д. Н. и Ж. С. Н. сумата 162.50 лева (сто шестдесет и два лева и 50 ст.) разноски за държавни такси в касационното производство. Решението е окончателно, не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.