Ключови фрази
Обективна отговорност за деликт при или по повод извършване на работа * непозволено увреждане

Р Е Ш Е Н И Е

№ 288/2017 г.

гр. София, 15.01.2018 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 16 октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

при секретаря Ани Давидова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.д. № 59 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата М. В. С., чрез адв.Г.П. срещу решение № 1590/22.07.2016 г. по гр.дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г. по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените искове от жалбоподателката срещу Министерство на отбраната [населено място] с правно основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ, вр.чл.49, вр.чл.45 ЗЗД за сумата 27000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане, за сумата 347.77 лв. обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Неправилно според жалбоподателката въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на фактическия състав на чл.45 ЗЗД, поради което не може да се приеме, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищцата от служители на ответника и не може да се ангажира и отговорността на последния по чл.49 ЗЗД. Сочи, че въззивният съд е приел, че увреждането на ищцата е причинено от противников играч, а не от действия или бездействия на служители на ответника по повод разпореждане за участие на ищцата във футболния мач, че е възможно противниковият играч да е служител на ответника и да е изпълнявал свои служебни задължения, участвайки също във футболния мач, в който е причинил увреждането на ищцата, че твърдения в тази насока в исковата молба не били изложени. Поддържа, че тези извода не са основани на доказателствата по делото. Поддържа също, че ищцата е изложила в исковата молба, че футболният мач, по време на който е получила увреждане е бил между военното формирование, в което е служела към този момент – 34750 [населено място] и военно формирование от [населено място], което е към ответника и на което последният е възложил изпълнение на определена работа – участие в процесния мач. Сочи, че този факт не е оспорен с отговора на исковата молба, не е бил спорен между страните и така е възприет и от първата инстанция. Като е приел, че ищцата не е поддържала, че уврежданията й са причинени от противников играч при или по повод на възложената му от ответника работа – участие в мач въззивния съд е допуснал процесуално нарушение, довело до неправилност на крайните правни изводи. В жалбата се поддържа, че въззивният съд е изложил в мотивите теоретични съждения по принцип, без същите да се базират на доказателствата по делото, като същите са противоречиви и взаимно изключващи се. Поддържа се също, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон, че са неправилни изводите, че ищцата не посочила определена правна норма, нарушена от противниковия играч.
Според жалбоподателката в случая е нарушена общата забрана да не се вреди другиму, произтичаща непосредствено от закона. Поддържа, че решението е постановено при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като въззивния съд не е обсъдил доводите и възраженията във въззивната жалба, съответно доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и не е отразил на кои дава вяра и на кои не, че не е формирал свои самостоятелни правни изводи.
Ответникът по касационната жалба Министерство на отбраната [населено място] не е изразил становище по жалбата.
С определение № 797/12.07.2017 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл.233,ал.5 ЗОВСРБ, вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос: за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да формира собствени правни изводи.
С посоченото определение на ВКС, постановено по настоящото дело е оставена без разглеждане касационната жалба вх. № 12725/09.09.2016 г., подадена от ищцата М. С. в частта, с която е обжалвано въззивно решение № 1590/22.07.2016 г. по гр. дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г., постановено по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателката срещу Министерство на отбраната [населено място] иск с правно основание чл.233,ал.5 ЗОВСРБ, вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 347.77 лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от деня на причиняване на вредата до окончателното изплащане на обезщетението и е прекратено производството по делото в тази част. Определението в тази част е влязло в сила на 03.08.2017 г.
Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че жалбоподателката е предявила обективно съединени искове с правно осн. чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД за обезщетяване на претърпени от нея неимуществени вреди, съставляващи болки и страдания, претърпени поради контузия на десния й крак, настъпила при футболен мач на 24.112009г., в който ищцата е участвала въз основа на Заповед №949/23.11.2009г. на Командира на военно формирование 34 750 [населено място], в което ищцата е била на кадрова военна служба.
Прието е, че ищцата не твърди, че претърпяното увреждане на здравето е признато с нарочен ИАА за трудова злополука и поради това разполага само с иска по чл.233 ал.5 предл. първо от ЗОВСРБ. Посочил е, че разпоредбите на чл.233 ал.5 препращат към разп. на чл.49 и чл.45 от ЗЗД. Взета е предвид разпоредбата на чл. 45 ал.1 от ЗЗД, съгласно която всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, както и чл. 49 от ЗЗД, според които този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа и за вредите, настъпили от бездействието на възложителя или изпълнителя, когато е следвало да бъдат осъществени конкретни, нормативно предписани действия.
Съдът е приел, че за да бъде осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД е необходимо да бъде осъществен фактическия състав на разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа или от бездействието на изпълнителя, когато е следвало да се осъществят определени действия. Посочил е, че непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл.45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на юридическите факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието.
Прието е, че в случая не са изпълнени предпоставките на фактическия състав на чл.45 от ЗЗД. С оглед на това е формиран извод, че не може да се приеме, че съществува непозволено увреждане по отношение на ищцата от служители на ответника.
Като е възприел показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели съдът е приел, че увреждането на здравето на ищцата е било причинено от действията на противников играч, а не от действия или бездействия на служители на ответника по повод разпореждане на участие на ищцата във футболния мач. Според съда противниковия играч е възможно също да е служител на ответника и да е изпълнявал свои служебни задължения, участвайки във футболния мач, по повод на които да е причинил увреждането на ищцата, като твърдения в тази насока в исковата молба и в допълнителни уточняващи молби не са изложени. Посочил е, че дори да се приеме, че противниковият играч е служител на ответника и че участвайки във футболния мач е изпълнявал свои служебни задължения неговите действия, които са увредили ищцата, не могат да се квалифицират като противоправни.
Съдът е приел, че деликтната отговорност възниква, когато не се изпълни дадена правна норма, изискваща определено поведение, или когато се осъществи конкретно забранено поведение, че ищцата не е посочила нито определена правна норма нарушена от служители на ответника по време на и във връзка с проведения футболен мач, нито конкретно забранено поведение, осъществено от служители на ответника, вкл. и от противниковия играч, сблъсъкът с когото е довел до процесната контузия.
С оглед на изложеното е изведен извод, че в хода на първоинстанционното производствто не е доказано от ищцовата страна наличието на всички елементи на фактическия състав на разп. на чл.45 от ЗЗД, съответно не е било осъществено непозволено увреждане, което да доведе до ангажиране отговорността на ответника съгл. разп. на 49 от ЗЗД, респ. съгл. чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ. Преценени са за правилни изводите на първоинстанционният съд, че предявените искове с правно основание чл.233 ал.5 от ЗОВСРБ във вр. с чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД са неоснователни и недоказани и следва да се отхвърлят.
При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени.
По правния въпрос:
С решение № 63/17.07.2015 г. по т.дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. по гр.дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Съдебният състав е приел, че процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решения, постановени от състави на ВКС по чл.290 ГПК. Прието е, че при отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Според съдебния състав разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС.
В противоречие с цитираната практика на ВКС и чл.235,ал.2 и ал.4, и чл.236,ал.2 ГПК въззивният съд е потвърдил обжалваното решение на Софийски градски съд, като не е обсъдил събраните по делото доказателства както и доводите за неправилност на първоинстанционното решение във въззивната жалба, а само лаконично е посочил, че същите касаят фактическия състав на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД. Като краен резултат въззивното решение е правилно независимо от допуснатото процесуално нарушение от въззивния съд и не следва да бъде отменено по следните съображения:
От събраните по делото доказателства – Договор за кадрова военна служба № 582/25.04.2006 г. и допълнително споразумение № 2/27.04.2009 г. е установено, а и безспорно е между страните, че към 24.11.2009 г. ищцата М. В. С. е била кадрови военнослужещ във военно формирование 34750 [населено място] към Министерство на отбраната. Видно от приложеното по делото удостоверение № 3-2805/27.10.2010 г. на основание Заповед №949/23.11.2009 г. на Командир на поделение 34750 ищцата е участвала в спортно състезание - футболен мач, който е проведен на 24.11.2009 г.
От показанията на разпитаната свидетелка И. Б. Б., както и св.М. М. Б. се установява, че по време на футболния мач участник от противниковия отбор - военнослужещ от друго военно поделение ударил с крак ищцата, като ударът попаднал в коляното на десния й крак и ищцата паднала на земята. Веднага след инцидента ищцата преустановила участието във футболната среща и била изведена от игрището.
От заключението на съдебномедицинската експертиза, изслушана от първоинстанционния съд се установява, че като последица от удара ищцата получила увреждането – тежко навяхване на дясната колянна става. Разкъсване на предната кръстна връзка, разкъсване на вътрешния мениск и разкъсване на вътрешната колатерална връзка на дясната колянна става. Според заключението на вещото лице в хода на проведеното лечение в МБАЛ [населено място] на 08.12.2009 г. е била извършена артроскопия, а на 22.12.2009 г. е била оперирана за възстановяване на разкъсаната предна кръстна връзка, съответно на 20.07.2010 г. е извършена във ВМА С. нова артроскопия. Извършена е операция, като са извършени „дебридман”/премахване срастванията и премахване на металните винтове”. В периода от 05.04.2011 г. до 12.04.2011 г. ищцата С. е била приета отново във ВМА С. за оперативно лечение по повод „състояние след разкъсване на предната кръстна връзка и разкъсване на вътрешния мениск”. Поради съществуващата предно-медиална нестабилност на дясната колянна става ищцата е била оперирана отново на 06.04.2011 г. и за извършени”дебридман/премахване на срастванията”, пластика на предна кръстна връзка от сухожилията на m.gracilis и m.seitendinosus и фиксиране с метални винтове, частична резекция на вътрешния мениск”. След изписването от болницата лечението е продължило амбулаторно с рехабилитация, гелове и медикаменти. След подобряване на движенията на ставата металните винтове са били извадени оперативно. Според заключението на вещото лице лечението на уврежданията е било продължително. По време на лечението ищцата е била в болничен отпуск 6 месеца, след което е била представена за освидетелстване от ТЕЛК, който с ЕР № 0012/09.05.2011 г. и № 0015/14.06.2011 г. за получени:”разкъсване на предна кръстна връзка, разкъсване на вътрешния мениск и разкъсване на вътрешната колатерална връзка на дясната колянна става. Състояние след проведени:”пластика на предна кръстна връзка и скрепяване с метални винтове” на ищцата е бил продължен болничния отпуск с още 3 месеца. С Експертно решение по годност за военна служба № 96/5 от 15.08.2011 г. на ищцата С. е дадено предписания:”годна за военна служба, без физически натоварвания, походи, физкултура, маршировка и полеви занятия”. От заключението на вещото лице се установява, че общо лечебният и възстановителен период при ищцата е приключил за срок от повече от 2 години. При извършения преглед на ищцата на 16.09.2014 г. вещото лице е констатирало:оток и палпаторна болка в областта на дясната колянна става. По предната медиална повърхност на коляното има общо 4 бр.трайни остатъчни белези от извършените реконструктивни операции, които имат пожизнен характер.Мускулатурата на дясното бедро е в състояние на остатъчна хипертрофия. Движенията на дясната колянна става вече са в норма, но ищцата все още трудно изкачва стълби и трудно кляка. Придвижва се самостоятелно без помощни средства с нормална походка. Прогнозата за бъдеще е оптимистична.
Като взема предвид така установените факти съдът намира, че предявеният иск е неоснователен.
Съгласно чл.233,ал.1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военна служба. Според ал.5-та на чл.233 лицата по ал.1 и 2 могат да търсят обезщетение и по общия исков ред. В този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от застрахователя.
Ищцата претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от увреждане, причинено при изпълнение на военна служба по общия исков ред – чл.233,ал.5 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБългария. За да се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди по общия исков ред следва да се установи фактическия състав на чл.49,вр.чл.45 от ЗЗД, както и вида на телесната повреда – тежка или средна да е определен с акт на Централната военномедицинска комисия. Получената тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба е правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да търси от работодателя обезщетение за претърпени вреди. Този факт следва да бъде установен по предвидения към момента на неговото възникване ред. Медицинското освидетелстване за определяне на степента на телесната повреда - средна или тежка на военнослужещите, причинена при или по повод изпълнение на военна служба се урежда от Наредба № Н-4 от 11.03.2005 г. за военномедицинската експертиза за годността за военна служба в мирно време – чл.3,ал.1,т.4, която наредба е приложима в случая. Наредбата е действаща до 23.03.2011 г., когато е отменена с Наредба № Н-2 от 08.02.2011 г. за военномедицинската експертиза за годността за военна служба в мирно време, действаща до 14.03.2013 г., отменена с Наредба № Н-4/18.02.2013 г. за военно медицинска експертиза, която е в сила и към настоящия момент. Освен в първата наредба медицинско освидетелстване за определяне на степента на телесната повреда на военнослужещите, причинена при или по повод изпълнение на военната служба е предвидено и с всяка от останалите цитирани наредби.
Съгласно разпоредбите на чл.15,ал.1,т.5 от Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза на работоспособността и на регионалните картотеки на медицинските експертизи, приет с ПМС № 97 от 31.05.2005 г. в сила до 04.05.2010 г. и приложим към 24.11.2009 г., когато ищцата е получила процесното увреждане към Министерството на отбраната е създадена Централна военномедицинска комисия, която действа като обща ТЕЛК за кадрови военнослужещи. Именно тази ЦВМК издава актове за освидетелстване на военнослужещите относно степента на телесна повреда, получена при или по повод изпълнение на военната служба – чл.19,т.5 от Наредба № Н-4 от 11.03.2005 г. за военномедицинската експертиза за годността за военна служба в мирно време. Аналогична е правната уредба и в Правилника за устройство и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и на регионалните картотеки на медицинските експертизи, приет с ПМС № 83/26.04.2010 г.в сила от 04.05.2010 г. и до настоящия момент. Тези актове на ЦВМК са индивидуални административни актове, които удостоверяват правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да претендира от работодателя обезщетение за претърпени вреди на основание чл.233,ал.1 от ЗОВСРБ, а при отказ на работодателя да го претендира по общия исков ред по чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ. Липсата на такъв акт, съответно негативното заключение за твърдения вид телесна повреда – тежка или средна телесна повреда обуславя отхвърляне на предявения иск. Тълкуването на разпоредбата на чл.233,ал.5 води до извода, че военнослужещият може да претендира обезщетение за вреди – имуществени или неимуществени при тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба по общия исков ред ако надлежно е установен вида на посочената телесна повреда и работодателят е отказал да заплати съответното обезщетение. В този смисъл е практиката на ВКС – решение № 56/01.003.2011 г. по гр.дело № 117/2010 г. на ВКС, IV г.о.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че в случая са установени елементите от фактическия състав на чл.49,вр.чл.45 от ЗЗД – на на ищцата е причинено описаното по-горе увреждане при изпълнение на военна служба. Установено е по делото наличието на противоправно и виновно действие на участник във футболна среща, проведена на 24.11.2009 г., който е военнослужещ във военно формирование, чието участие е възложено от работодателя – ответник по исковете. Установено е също наличието на пряка причинна връзка между деянието и увреждането на ищцата – тежко навяхване на дясната колянна става, разкъсване на предната кръстна връзка, разкъсване на вътрешния мениск и разкъсване на вътрешната колатерална връзка на дясната колянна става.
По делото не са представени доказателства за наличие на елемента от фактическия състав за ангажиране отговорността на ответника, работодател – Министерство на отбраната на основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ – акт на Централната военномедицинска комисия за определяне увреждането на ищцата като средна или тежка телесна повреда, като доказателствената тежест е на ищцата. Приетите писмени доказателства по делото – ЕР на ЦВМК – С. – обща ТЕЛК № 0012/09.05.2011 г. и № 0015/14.06.2011 г. касаят признаване временна неработоспособност на ищцата – с първото от 05.04.2011 г. до 09.05.2011 г., а с второто до 14.06.2011 г. по повод проведено лечение за процесното увреждане. Тези експертни решения не представляват акт, с който е определена степента на телесната повреда на ищцата, причинена при изпълнение на военна служба – тежка или средна. С оглед на това съдът приема, че не е установен един от елементите от фактическия състав на чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ.
Изложените съображения налагат извода, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл.233,ал.5 ЗОВСРБ, вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли. В този смисъл е и крайният решаващ извод на въззивния съд в обжалваното решение. Поради това последното в обжалваната част следва да се остави в сила.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Оставя в сила въззивно решение № 1590/22.07.2016 г., постановено по гр.дело № 577/2016 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3581/22.05.2015 г. по гр.дело № 15647/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявения от М. В. С. ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу Министерство на отбраната, [населено място] [улица] иск с правно основание чл.233,ал.5 от ЗОВСРБ, вр.чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 27 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от травма на десния крак, получена при футболен мач на 24.11.2009 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.11.2009 г. до окончателното изплащане и е осъдена М. В. С. да заплати на Министерство на отбраната сумата 300 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: