9 Р Е Ш Е Н И Е № 44 Гр. София, 08 април 2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора ГАЛИНА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдия Грозданова к.д. № 79/2022 година по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК и е първо по ред. Образувано е по касационната жалба на подс. К. С. В. срещу постановеното от АС Пловдив решение № 120/30.11.2021 година по в.н.о.х.д. № 366/2021 година, с което е потвърдена присъда № 260014/28.05.2021 година по н.о.х.д. № 710/2018 година на Пазарджишкия окръжен съд. С нея подс. В. бил признат за виновен и осъден по чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК на три години лишаване от свобода, условно, с изпитателен срок по чл. 66, ал. 1 НК от четири години и шест месеца и глоба в размер на 900 лв. и оправдан по обвинението в частта да е извършил престъплението в съучастие с втория подсъдим по делото – И. Н. Ч., негов помагач. Със същата присъда И. Ч. е бил изцяло оправдан по обвинението по чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 НК. В жалбата се твърди, че решението на АС Пловдив е неправилно, несправедливо и немотивирано, постановено при нарушение на процесуалните правила, тъй като не били събрани безспорни доказателства, от които да се направи мотивиран извод, че подс. В. е извършил деянието, в което е обвинен. Акцентира се върху това, че не били събрани доказателства, че касаторът е осъществявал фактическата дейност по управлението и дейността на фирма „Танбилд-64“ ЕООД. Налице били доказателства, че около дейността на фирмата били замесени много чужденци, чиито имена били споменавани нееднократно, но не били намерени, за да бъдат разпитани. От заключението на съдебно-почерковата експертиза ставало ясно, че никой от двамата подсъдими не е подписвал банкови документи, сам подсъдимият В. не е разписвал никакви документи на фирмата и 80% от разпитаните по делото свидетели заявявали, че не го познават. Това било индикация, че не е извършвал реална дейност по управление на фирмата. Излагат се и съображения за недостоверност на обясненията на оправдания подс. Ч. поради тяхната неточност, непоследователност и вътрешна противоречивост. От касационната инстанция се иска да прецени отново всички събрани по делото гласни и писмени доказателства и да приеме, че няма безспорни доказателства за извършено от касатора престъпно деяние и на това основание да бъде оправдан, алтернативно – да бъде намалено наказанието поради изминалия дълъг период от датата на неговото извършване и неизясненото реално негово участие в престъплението. В съдебно заседание подс. В., редовно призован не се явява, но в молба-становище не възразява делото да бъде разгледано в негово отсъствие и възпроизвежда съдържанието на касационната жалба и отправеното с нея искане към ВКС. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на касационната жалба като счита, че съдебният акт се основава на доказателствата, събрани и проверени по реда на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК. Нарушенията на процесуалните правила, посочени в касационната жалба, която е идентична по съдържание с въззивната, не са налице, а при индивидуализацията на наказанието на подс. В. са отчетени всички относими обстоятелства. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК и е основателна, но не поради изложеното в нея. Съображенията, с които се атакува решението на въззивния съд и отправените към ВКС искания, налагат изрично да бъде посочено, че след като касационното производство е първо по ред, касационната инстанция правораздава като инстанция по правото, но не и по фактите. Границите на касационната проверка са лимитирани от разпоредбата на чл. 347, ал. 1 НПК до проверка на атакувания пред ВКС съдебен акт за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК само в обжалваната или протестираната част и по отношение на обжалвалите лица (с изключение на хипотезата по чл. 347, ал. 2 от НПК). Доколкото срещу потвърждаването на оправдателната първоинстанционна присъда по отношение на подс. Ч., а и в частта, с която подс. В. е оправдан да е извършил престъплението по чл. 255 НК в съучастие с подс. Ч., не е подаден касационен протест, решението на АС Пловдив не подлежи на касационен контрол, тъй като в тези части е станало окончателно (Тълкувателно решение № 5 от 21.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2017 г., ОСНК, т. 4). В касационното производство с приоритет се разглеждат оплакванията за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК, защото проверката за правилно приложение на материалния закон, както и за справедливост на наложеното наказание, е възможна само, ако такива нарушения не са допуснати от инстанциите по фактите. В касационната жалба не се излагат конкретни съображения за подобни нарушения на въззивния съд, включително и такива, които се отнасят до неговата аналитично-оценъчна дейност. Предложената в сезиращия процесуален документ интерпретация само на част от доказателствените източници в подкрепа на заявеното несъгласие с фактическите изводи на контролирания съд, е оплакване за необоснованост на съдебния акт. Необосноваността не е самостоятелно касационно основание измежду посочените в чл. 348, ал. 1 НПК и ВКС не разполага с правомощие да направи собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване извън случаите на чл. 354, ал. 5 НПК, тъй като така би подменил вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите. Независимо от лимитативно определените в чл. 347 НПК граници на касационния контрол, разпоредбата на чл. 124 от Конституцията на Република България, с която на ВКС е възложено осъществяването на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от съдилищата, оправомощава върховната инстанция да упражни служебна намеса дори и при отсъствие на инициатива от страна на жалбоподателя или прокурора, ако е налице някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, или когато се установят закононарушения, които съществено накърняват правнозащитените интереси на подсъдимия, или когато са нарушени основни начала на правораздаването. В конкретния случай тези основания са налице. АС Пловдив се е отклонил от ревизионното начало, присъщо на въззивното производство, както и от основните начала на наказателния процес, закрепени в чл. 13 и чл. 14 НПК. Контролираният съдебен акт не съдържа фактически и правни изводи по съществени за предмета на доказване въпроси, свързани с деянието на подс. В. и неговата съставомерност, поради което е налице и абсолютното нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви. Разпоредбата на чл. 314 от НПК задължава въззивния съд да извърши служебна проверка на присъдата в нейната цялост, без значение от пълнотата на оспорването и характера на наведените възражения и доводи от страните. В конкретния случай обемът на въззивната проверка не е бил ограничен от забраната за влошаване на положението на подсъдимите лица поради подадения въззивен протест срещу оправдаването на подс. Ч. и свързаната с него промяна в правната квалификация на деянието на подс. В.. Контролът е следвало да обхване както аналитично-оценъчната дейност на първостепенния съд и обосноваността на фактическите му констатации, така и законосъобразността на направените правни изводи, като резултатът от осъществената въззивна проверка да е отразен и по този начин да е видим в мотивите на въззивното решение. В мотивите на първоинстанционната присъда ОС Пазарджик е приел за установено, че подс. В. е фактически управител и представител на фирма „Танбилд-64“ ЕООД вместо вписания като такъв подс. Ч., тъй като е представял за осчетоводяване фактурите за извършени покупки и продажби и че така е избегнал установяването и плащането от търговското дружество на ДДС в големи размери - 9 216 лв. на два пъти, през непродължителен период от време. Приел е, че през инкриминирания първи данъчен период – 01.12.2012 година-31.12.2012 година, единствен доставчик на „Танбилд-64“ ЕООД Панагюрище е било търговското дружество „ИТ Консултс“ ЕООД София, което е издало три броя данъчни фактури от 14.12.2012 година, 17.12.2012 година и 21.12.2012 година, с начислен по тях ДДС общо в размер на 5997,60 лв., които са били отразени в дневника за покупките и в подадената справка-декларация по ЗДДС от 14.01.2013 година като доставки с право на пълен данъчен кредит. Същевременно в същия период „Танбилд-64“ ЕООД е бил доставчик единствено на „Дипол“ ЕООД и фактурите по осъществените от него доставки от 21.12.2012 година и 27.12.2012 година са били отразени в дневника за продажбите и в подадената справка-декларация като доставки, подлежащи на облагане с ДДС. Въз основа на разпитите на множество свидетели, приобщените писмени доказателства, ревизионния акт като писмено доказателствено средство и заключенията на съдебно-счетоводните експертизи първоинстанционният съд е направил извод, че доставките на „ИТ Консултс“ ЕООД са фиктивни, тъй като няма реално движение на стоки от „ИТ Консултс“ ЕООД към „Танбилд-64“, както и разплащане между двете търговски дружества по банков път или в брой на каса, но също така фиктивни са били и документално отразените доставки на „Дипол“ ЕООД от 21.12.2012 година и 27.12.2012 година, тъй като „Танбилд-64“ ЕООД не би могло реално да продаде стока, която не му е доставена, още повече, че между контрагентите няма разплащания (л.15 от мотивите по НОХД). Аналогични по съдържание са фактическите констатации на ОС Пазарджик и за втория инкриминиран данъчен период – от 01.02.2013 година до 28.02.2013 година. Съдът е приел, че вписаната в дневника за покупки на „Танбилд-64“ ЕООД доставка от „О.-Х“ ЕООД Панагюрище на офис оборудване по фактура от 14.02.2013 година с начислен ДДС в размер на 3 218,40 лв. е фиктивна, каквато е и вписаната в дневника за продажби услуга по договор, оказана на фирма „А. Ал“ ЕООД, за която е издадена фактура от 26.02.2013 година (л. 20-21 от мотивите по НОХД). В обобщение първоинстанционният съд е заключил, че „предвид липсата на каквито и да било плащания по инкриминираните фактури, както и по фактурите с предходните доставчици на доставчиците на фирма „Танбилд-64“ ЕООД, както и липсата на плащания по фактурите, по които след процесните фактури фирмата „Танбилд-64“ ЕООД се явява доставчик /на фирмите „Дипол ЕООД и „А. Ал“ ЕООД/, че всички тези сделки са „кухи“ сделки и реална доставка на стоки по тях или предоставяне на услуги не е имало.“ (л. 23 от мотивите по НОХД). В контролираното решение АС Пловдив не е обсъдил правилността и доказателствената обезпеченост на фактическите изводи на ОС Пазарджик относно фиктивността на сделките, по които търговското дружество „Танбилд-64“ е получател на доставките, но което е още по-важно – въззивният съд изобщо не е обсъдил сделките, по които същият търговец е доставчик и за които първоинстанционният съд е приел, че също са фиктивни („кухи“) сделки. Тези обстоятелства са от съществено значение за предмета на доказване по чл. 102, т. 1 и т. 2 НПК и за решаване на въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. След тълкувателно решение № 1/2009 година не може да има спор, че административното производство и наказателното производство в областта на данъчните правоотношения са автономни и независими едно от друго и липсва съвпадение между обстоятелствата, свързани с предмета на доказване по чл. 102 НПК и тези, относими към данъчния деликт. За да е налице данъчен деликт по ЗДДС, поради механизма на събиране на този вид косвен данък, е достатъчно регистрираното по ЗДДС данъчно задължено лице на основание чл. 82, ал. 1 и чл. 85 ЗДДС да начисли данъка в издадените от него фактури, като законът не се интересува дали отразената в тях доставка на стоки или услуги е реална или фиктивна и да намали това свое задължение с приспадане на неправомерно начислен ДДС (чл. 70, ал. 5 ЗДДС) по доставките, по които е получател. От гледна точка на наказателното производство, обаче, за да е налице престъпление по чл. 255, ал. 1 НК, е необходимо от обективна страна да е налице реална стопанска дейност, при която деецът, като представител на данъчно задълженото лице – търговец, да е осъществявал реални доставки, за които дължи внасяне на ДДС, да е променил резултата за съответния данъчен период чрез промяна в общата сума на изискуемия данък и/или общата сума на приспаднатия данъчен кредит за конкретния данъчен период (чл. 88 ЗДДС) посредством различните способи, визирани в диспозицията на наказателната норма и така да е настъпил предвидения съставомерен престъпен резултат – избягването на установяване или плащане на данъчни задължения в големи размери – над 3000 лв. От субективна страна неправомерната промяна в данъчния резултат следва да е съзнателна - деецът трябва да има знание както за реалността на сделките, по които дружеството е доставчик и за които дължи внасяне на ДДС, така и за сделките, по които е получател, но за които правото на данъчен кредит не е възникнало поради тяхната фиктивност. Несъмнено, след ТР № 4/2016 година на ОСНК не може да има и спор, че подс. В., независимо че не е бил вписан като собственик на капитала или управител на търговското дружество, би могъл да бъде субект на престъпление по чл. 255, ал. 1 НК. Съдът, обаче е бил длъжен да изложи в решението си съображенията си защо счита, че подс. В. чрез представянето за осчетоводяване на фактурите за фиктивни покупки на „Танбилд-64“ ЕООД е осъществил всички признаци от обективната и субективната страна на данъчното престъпление, за което е обвинен, особено ако споделя (което не става ясно от съдебния акт дали е така) фактическите констатации на първоинстанционния съд, че както продажбите, така и покупките на „Танбилд-64“ ЕООД са фиктивни. Ако последното действително се установява от доказателствата по делото, съдът е следвало да се съобрази с формираната вече съдебна практика при подобни случаи (вж. Решение № 4/26.03.2014 по н.д. № 2276/2013 г. на ВКС, ІІІ н.о.). Формално е отговорено и на възраженията на касатора, че не той, а поименно посочените от него чужденци, пребиваващи в страната, са осъществявали дейността и управлението на „Танбилд-64“ ЕООД. Контролираната инстанция в нарушение на чл. 14, ал. 1 НПК не е обсъдила съобразно действителното им съдържание и във взаимовръзка помежду им приетите от първата инстанция писмени доказателства за извършените банкови операции по сметката на „Танбилд-64“ ЕООД (НОХД, т. 2, л. 620-633), проформа фактурите за получени доставки (карго) от Китай (НОХД, т. 2, л. 671-674), заключението на съдебно-почерковата експертиза (НОХД, т. 2, л. 653-663), според което представените от банката документи не са написани и подписани от В. и Ч., както и обясненията на двамата подсъдими. Така противно на формалната логика въззивният съд е направил два взаимоизключващи се фактически извода – от една страна, че дейността по управление на търговското дружество е осъществявана от упълномощени от подс. Ч. чужденци, но същевременно - че твърденията на подс. В., които са в същия смисъл, са изолирани от останалите събрани по делото доказателства. Констатира се и второ противоречие, което е по въпроса кога е станало това упълномощаване. От една страна апелативният съд е приел, че Ч. е упълномощил чужденците след 12.03.2013 година, но от друга – че това се случило в един по-ранен момент – когато са осъществени валутните преводи от банковата сметка на дружеството от 18.12.2012 година и 07.01.2013 година. Тези дати изцяло попадат в инкриминирания с обвинителния акт период на извършване на данъчното престъпление, за което подс. В. е признат за виновен. Изложените съображения в проверявания съдебен акт не позволяват да бъде проследено въз основа на какви фактически и правни доводи въззивният съд е достигнал до извод, че първоинстанционната присъда на ОС Пазарджик е правилна. Налице е отменителното основание по 348, ал. 3, т. 2 НПК, което налага ВКС да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК и да отмени частично само по отношение на подс. В. обжалваното решение на АС Пловдив и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд, при което да бъдат отстранени допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. По изложените съображения и на основание чл. чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 120/30.11.2021 година по в.н.о.х.д. № 366/2021 година на АС Пловдив В ЧАСТТА, с която е потвърдена постановената присъда № 260014/28.05.2021 година по н.о.х.д. № 710/2018 година на ОС Пазарджик на подс. В. по чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от същия съд в друг състав от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.