Р Е Ш Е Н И Е № 41 18.03.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О ДА Върховният касационен съд,гражданска колегия, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА с участието на секретаря Албена Рибарска, сложи на разглеждане гр.д.№ 3875/2014 г., докладвано от съдията Диана Хитова, и за да се произнесе, съобрази следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Л.”-АД представлявано от изпълнителния директор Г. Ч. и процесуален представител адв.Д. И. срещу решение № 2041/25.03.2014 г. по гр.д.№ 9532/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-в въззивен състав. Касаторът е изложил оплаквания за недопустимост, а евентуално- за необоснованост и неправилност на въззивното решение.Изразил е становище, че въззивният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало и се е произнесъл извън предмета на делото,доколкото нито ищецът в исковата молба, нито той като насрещна страна е търсил защита с оглед съществуващо трудово правоотношение .Счита,че ищецът е предявил искове, основани на договор за управление,поради което въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Ответникът по касационната жалба В. П. Б. не взема становище по нея. ВКС, състав на ІІІ г.о., след като прецени данните по делото, приема следното: Ищецът е сезирал съда с искова молба , в обстоятелствената част на която е поддържал,че на 05.03.2012 г. е сключил договор за управление на хотел, притежаван от ответника ,срещу месечно възнаграждение от 3000 лв.Получил е авансово плащане на сумата 2 000 лв.От 12.03.2012 г. му се отказвал достъп до хотела и бил лишен от възможността да изпълнява задълженията си по договора за управление,без това да освобождава ответника от неговите задължения.Претендира възнаграждението си за период от три месеца от 05.03.2012 г. до 05.06.2012 г., намалено с авансовото плащане в размер на общо 7 000 лв. Ако съдът приеме договора за прекратен, моли ответникът да бъде осъден евентуално да му заплати дължимата съгласно чл.9 от договора неустойка, намалена с авансово получените 2 000 лв., в размер на сумата 7 000 лв. С обжалваното решение въззивният съд е отменил изцяло решение от 11.04.2013 г. по гр.д.№ 45205/2012 г. на Софийски районен съд, 124 състав и е решил спора по същество, като е отхвърлил предявения от ищеца-ответник по касационната жалба в настоящото производство, иск квалифициран по чл.128 т.2 КТ за сумата 7 000 лв., представляваща трудово възнаграждение за периода 05.03.2012 г.-05.06.2012 г. по сключения между страните трудов договор от 29.02.2012 г. и допълнително споразумение от 05.03.2012 г. Уважил е евентуално предявения иск, квалифициран по чл. 220 ал.1 КТ ,като е осъдил касатора да му заплати тази сума ,представляваща дължимо обезщетение в размер на три месечни трудови възнаграждения за прекратяване при неспазване срока на предизвестие по сключените между страните трудов договор и чл.9 от допълнителното споразумение .За да постанови този съдебен акт въззивният съд е направил извод,че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с императивната норма на чл.1 ал.2 КТ. Приел е,че по сключения на 05.03.2012 г. договор страните са постигнали съгласие ищецът да престира работната си сила като оперативен мениджър на хотела, притежаван от касатора,с минимален осигурителен доход 1 500 лв.Тълкувайки неговото съдържание е счел, че уговорените права и задължения в чл. 4 и чл.5 са за предоставяне на работна сила, а не за краен резултат.Поради това е намерил за незаконосъобразен извода,че сключеният договор е за поръчка по чл.280 ЗЗД,тъй като отношенията за предоставяне на работна сила могат да бъдат само трудови.Въззивният съд е приел, че страните са признали връзката между този договор и сключения на 29.02.2012 г.трудов договор с шестмесечен срок за изпитване, по който ищецът е приел да изпълнява длъжността комплексен управител ,както и че правоотношението е само едно.Направил е извод, че неправилно първоинстанционният съд е счел,че са налице две правоотношения по два различни договора и поради това е квалифицирал иска по чл. 79 ал.1 вр.чл.286 ЗЗД.Приел е,че след като правоотношението е само едно - за предоставяне на работна сила като комплексен управител-мениджър по смисъла на чл.1 ал.2 КТ, с идентични функции по двата договора и след като първият сключен договор е трудовият, то последващият следва да бъде тълкуван като допълнително споразумение, уреждащо изменението му.Поради това е дал правна квалификация на главния предявен иск по чл.128 т.2 вр.чл.1 ал.2 КТ.Счел е,че първоинстанционният съд не е излязъл извън търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт, а е нарушил материалния закон,давайки неправилна квалификация. Направил е извод, че по сключения трудов договор е уговорено трудово възнаграждение в размер на сумата 1 500 лв., а с допълнителното споразумение същото е увеличено на 3000 лв., като само минималният осигурителен доход е в размер на 1 500 лв.Приел е,че ищецът е изпълнявал задълженията си по него до 12.03.2012 г. и във връзка с този факт е направил извод, че искът е неоснователен за периода след тази дата до 05.06.2012 г.Предвид признанията за направено плащане е счел иска по чл.128 т.2 КТ за неоснователен.При това положение е разгледал предявения евентуален иск за обезщетение при прекратяване на договора без предизвестие.Приел е,че неговата правна квалификация е по чл.220 ал.1 КТ.С оглед уговореното в допълнителното споразумение –чл.8-б е счел този срок за тримесечен , че не е спазен от работодателя, както и че е отпаднала уговорката за шестмесечен изпитателен срок.При нарочната клауза на чл.9,като възпроизвеждаща чл. 220 ал.1 КТ е счел,че той дължи обезщетение в размер на три месечни заплати от 9000 лв. Уважил е иска за сумата 7 000 лв., тъй като претенцията е била предявена в този по-малък размер. С определение № 1165/12.11.2014 г., постановено по настоящото дело, решението е допуснато до касационно обжалване, обосновано с вероятната му недопустимост в съответствие с разрешенията дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. ОСГТК . ВКС,състав на ІІІ г.о. намира,че при така твърдяните обстоятелства въззивният съд е приел за разглеждане нередовна искова молба. Конкретно с главния иск ищецът е претендирал заплащане на уговорено възнаграждение по договор за управление, а с евентуалния иск- неустойка в случай на прекратяване на договора,но описаното в нея създава неяснота за твърдяната фактическа обстановка.В обстоятелствената част на исковата молба не се съдържат твърдения за това, какви са задълженията на страните по сключения между тях договор за управление,в какво се изразява отказът на физически достъп до хотела, въз основа на какви настъпили факти съдът следва да счете договора за прекратен, прекратяването представлява ли нарушаване на договорни задължения или е такова без предизвестие.Посоченото в нея не представлява пълно и ясно изложение на релевантните факти по създаденото между страните правоотношение, относно които те е следвало да сочат доказателства и да изложат своите доводи, съобразно разпределението на доказателствената тежест в процеса. Изложението на обстоятелствата, на които се основава искът следва да се съдържа именно в обстоятелствената част на исковата молба.То не може да се извежда и интерпретира чрез препращане към представени по делото доказателства, какъвто в случая е и сключеният между страните трудов договор,но относно който липсват каквито и да било твърдения в нея. Изложените в обстоятелствената част фактически твърдения следва да са ясни и логически свързани, а петитумът от своя страна също трябва логически да следва от изложените фактически твърдения. Всеки предявен иск трябва да е с ясно и конкретно съдържание, съобразно предвиденото в закона . Така ответната страна и съдът могат да направят преценка по допустимостта и основателността му. Въззивният съд е следвало да проведе производство по чл. 129 ГПК, с оглед отстраняване на нередовностите на исковата молба в съответствие с казаното по-горе. Като не го е сторил, той е постановил своя съдебен акт по нередовна искова молба, в противоречие с някои от разрешенията дадени с т. 4 на ТР ОСГК № 1/17.01.2001 г. на ВКС на РБ, които не са загубили своята стойност на задължителна практика, поради това, че са насочени към разрешаване на въпроси относими общо към характера и спецификата на въззивното производство и съответно приложими и към процесуалния ред по действащия ГПК и на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013.- т.5.С оглед тези разрешения, постановеното от въззивния съд по нередовна искова молба решение като недопустимо, следва да бъдат обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да проведе производство по чл. 129, ал. 2 от ГПК, със задължителни указания за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл.127 ГПК . Проверката по допустимостта на постановения съдебен акт, предхожда тази по основателността на жалбата и след констатация за това, че постановеният съдебен акт е недопустим, съдът не може да се произнесе по съществото на спора и да разгледа направените от касатора оплаквания. По искането за разноски следва да се произнесе въззивния` съд, съгласно разпоредбата на чл. 294 ал.2 ГПК . Поради изложеното ВКС, състав на ІІІ г.о. РЕШИ: ОБЕЗСИЛВА решение № 2041/25.03.2014 г. по гр.д.№9532/2013 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-в въззивен състав. ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ