6 Р Е Ш Е Н И Е № 487 София, 19 ноември 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ:МИНА ТОПУЗОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 1371/2012 година Производството по делото е по реда на чл. 420, ал.2 от НПК и е образувано по искане на осъдения Х. М. В. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 36/07.02.2012 г., постановено по ВНОХД № 59/2012 г. от Окръжен съд - Варна, с което е потвърдена осъдителната присъда на районния съд от същия град. Искането за възобновяване на делото се позовава на касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Отправените искания са за оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание пред ВКС осъденият Х. М. В. и процесуалният му представител поддържат искането за възобновяване. Гражданският ищец С. В. С. не се явява, редовно призован. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на искането за възобновяване. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди данните по делото и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 518/01.12.2011 г., постановена по НОХД № 1796/2011 г. от Районен съд – Варна, подсъдимият Х. В. е бил признат за виновен в това, че на 02.10.2008 г., пред надлежен орган на властта – Варненската военноокръжна прокуратура, набедил С. В. С. в престъпление по глава ІІ, раздел ІІ от НК, като знаел, че е невинен – престъпление по чл. 286, ал.1 от НК. Наложеното наказание е една година лишаване от свобода и „обществено порицание”. Със същата присъда съдът осъдил В. да заплати на гражданския ищец С. сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за причинените с престъплението неимуществени вреди. С въззивното решение, постановено по жалба на осъдения В., присъдата е потвърдена. Искането за възобновяване е подадено от лице, посочено в чл. 420, ал.2 от НПК, направено е в законния срок и е допустимо. Разгледано по същество искането за възобновяване е основателно. Въззивният съд, утвърждавайки изцяло мотивите на първата инстанция, е допуснал нарушения на чл. 107, ал.3-5 от НПК при проверката и анализа на събраните доказателства, довело до компрометиране на основните принципи, визирани в чл. 13 и чл. 14 от НПК. Предходните инстанции са приели, че подсъдимият В., като е знаел за невинността на С. го набедил пред военноокръжната прокуратура в извършване на престъпление по глава ІІ, раздел ІІ от НК – „Телесна повреда”. За да обосноват този си извод, съдебните инстанции са акцентирали върху това, че : „ по повод жалбата, подадена от подсъдимия, е била образувана преписка (№ В-752/2008 г.) срещу С. С.. В хода на проверката не били събрани данни свидетелят С. да е извършил спрямо обвиняемия престъпление, в което последният го набедил в жалбата си до ВВОП и в резултат на това е постановен отказ от образуване на досъдебно производство”; и че „след като подсъдимият не е бил удрян от С., то той е знаел, че последният е невинен”. Така направените изводи обаче не се основават на изискуемото се от закона - цялостна проверка на доказателствените материали и надлежен доказателствен анализ. Неизяснен е останал въпросът за произхода на телесните увреди, отразени в съдебномедицинското удостоверение, издадено на 01.10.2008 г. от съдебен лекар и приложено към жалбата на подсъдимия до военноокръжната прокуратура. Данните за констатираните в това удостоверение травми не са изследвани нито в досъдебното производство, нито в последвалото съдебно разглеждане на делото. Не е била назначавана съдебномедицинска експертиза, която основавайки се на специалните познания в съответната област да даде отговор на въпроса дали увредите, отразени в СМУ, съответстват по време и начин на описаното от подсъдимия въздействие. Първата инстанция изобщо не е коментирала съдебномедицинското удостоверение и отразените в него констатации, макар да е постановила приобщаване на писмените материали по делото (виж, с.з. от 01.12.2011 г.). Втората инстанция, вместо да назначи съдебномедицинска експертиза, така както изисква чл. 144 от НПК, в отговор на защитни доводи, е направила опит в мотивите си да формира собствени изводи от областта на науката относно време и механизъм на причиняване на увредите, констатирани при прегледа на подсъдимия, интензитета на насилието, причинило същите и прочие. Така, втората инстанция е заместила липсващото експертно мнение по посочените обстоятелства и е извършила дейност, извън компетентността на съдебния орган. На следващо място, въззивният съд е заявил в мотивите си, че показанията на свидетелите С., Ж., Б. и В. са последователни и непротиворечиви, а първата инстанция изложила убедителни и обосновани съображения за кредитирането им. Такива съображения изобщо липсват в мотивите на присъдата, но не това е най- важното. Неясно защо, свидетелят Б. е определян от предходните инстанции, като пряк очевидец на протеклия разговор между подсъдимия и гражданския ищец, а показанията му, така тълкувани, са поставени в основата на фактическите изводи, приети по делото (виж, мотиви л. 44 от НОХД № 1796/08 г., съответно л. 19 от въззивното производство). Всъщност, в показанията на този свидетел не се съдържат данни за възприет от него словесен контакт между В. и С.. Напротив, свидетелят категорично е посочил, че не познава подсъдимия, не го е виждал и не знае за инциденти с него (виж, с.з. от 28.06.2011 г.). Извън казаното, съдът е пропуснал да констатира, че показанията на свидетелката В., депозирани в съдебното заседание и също поставени в основата на обвинителната теза, съдържат информация (само за словесен контакт между подсъдимия и гражданския ищец), която не е споделена от нея пред разследващия орган в проведения разпит по делегация, независимо от поставените й въпроси (виж, л. 64 и сл. от досието на досъдебното производство). В разпита по делегация същата е заявила и друг факт - за фактическото й съжителство с гражданския ищец С.. Обстоятелство, което несъмнено има значение при преценката за достоверност на показанията на В.. В тази връзка нито първата, нито втората инстанция са проявили процесуална активност, въпреки задълженията, определени с чл. 13 и чл. 107 от НПК – да вземат всички мерки, за да разкрият обективната истина, както и да събират доказателства по собствена инициатива, независимо от бездействието на страните. Разбира се, последното предполага обективна необходимост от извършване на съответните съдебни действия. В конкретния случай, пропускът на съда да използва процесуалната техника по чл. 281 от НПК и/или да извърши преразпит на В. го е лишила от възможността да изясни несъответствието (а то може да се дължи на различни причини), между показанията й, депозирани в двете фази на процеса. Като не е изпълнил това свое задължение съдът е извършил оценка само на една част от доказателствата, установени от един и същи доказателствен източник, в нарушение на чл. 107, ал.5 от НПК. Освен това, така се поставя под съмнение обективността на оценката относно достоверността на ползваните показания. Доказателственото значение на данните, съдържащи се в показанията на свидетелката Карани (посочена като бивша съпруга на подсъдимия), и използвани от втората инстанция за проверка „на изнесеното от подсъдимия в жалбата до военноокръжна прокуратура”, е силно преувеличено. Разпитана в съдебното заседание на 01.12.2011 г. свидетелката Карани е заявила буквално следното : „не помня да сме ходили с Х. през 2008 г. заедно в кметството и някой да го е удрял, не помня”. В кратките обяснения на подсъдимия, депозирани пред първата инстанция, същият категорично е заявил, че посочената свидетелка е била заедно с него в общината и че има записани обяснения по този повод. Съдът не се е наел да изясни това противоречие между обясненията на подсъдимия и показанията на Карани, след като е решил, че последните имат значение за изясняване на обстоятелствата по делото, напр., използвайки по съответния ред възможността, която му дава чл. 143 от НПК. Всичко казано определя, че упрекът, отправен с искането за възобновяване на делото, за едностранчив подход при събирането и проверката на доказателствата, не е лишен от основание. Безспорно вярно е, че суверенно право на решаващия съд е да формира вътрешно убеждение по достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствените източници, но това следва да стане при обективно, пълно и всестранно изясняване на всички обстоятелства по делото, което не е сторено в пълен обем по настоящето производство. Констатираните съществени процесуални нарушения изпълват съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 във вр. с ал. 3, т. 1 от НПК, поради което искането за възобновяване на производството следва да бъде уважено, а делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция. При новото разглеждане на делото следва да отстранят допуснатите нарушения, включително при необходимост и чрез провеждане на допълнително съдебно следствие. Доводите, поддържани пред тази инстанция, за нарушение на материалния закон не биха могли да получат сега отговор с оглед изхода на делото. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал.1, т. 1 във вр. с чл. 422, ал.1, т. 5 и чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателните дела влязлото в сила въззивно решение № 36/07.02. 2012 г., постановено по ВНОХД № 59/2012 г. от Окръжен съд – Варна. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.