6 Р Е Ш Е Н И Е № 374 гр. София, 23.10.2023г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Шишкова ЧЛЕНОВЕ: Надежда Трифонова Петя Колева в присъствието на секретаря Галина Иванова и прокурора от ВКП Ивайло Симов, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 724 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.2 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба с допълнение към нея от защитника на подсъдимия А. Ж. К. срещу присъда № 130 от 17.10.2022г., постановена по ВНОХД № 1878/22г. по описа на Софийски градски съд. С атакувания съдебен акт е отменена присъда № 20128620 от 01.06.2021г., постановена по НОХД № 19592/2019г. и вместо нея е постановена друга, с която подсъдимият е признат за невиновен в това, че на 04.04.2019г. в гр. София, ж.к. "Т.", бл. ** в апартамент № 6, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, се е заканил с убийство на Ц. В. К., като заканата е могла да възбуди основателен страх за осъществяването й, и на основание чл.144, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като изтърпяването на наказанието е отложено за тригодишен изпитателен срок. В жалбата са заявени касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Иска се прекратяване на наказателното производство, алтернативно отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия, или връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, или намаляване на наказанието. Според защитникът, след като частният обвинител е оттеглил жалбата си, не е следвало да се образува въззивно производство по идентична жалба от повереника. Счита също, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение при оценката на показанията на пострадалата, които са основното уличаващо подсъдимия средство, защото не е съобразил съдържащите се в тях противоречия с показанията на други свидетели, склонността й да лъже и вероятното желание за отмъщение. Възразява, че заканителните думи са изречени импулсивно, че са израз на гняв и яд, а не целят да предизвикат страх. Твърди, че наказанието е несправедливо поради определяне на максималния изпитателни срок. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата. Намира обвинението за недоказано и изтъква, че именно поради тази причина прокуратурата не е протестирала срещу първоинстанционната оправдателна присъда. Повереникът на частния обвинител моли жалбата да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП пледира присъдата да бъде оставена в сила. Намира, че въззивният съд убедително е мотивирал решението си да кредитира показанията на пострадалата. Подсъдимият заявява, че връзката му с Ц. К. е била буйна, карали са се, и тя му отмъщава. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Становището, че Софийски градски съд е нарушил процесуалния закон като не е прекратил въззивното производство, не може да бъде споделено. Районният съд е постановил присъдата си на 01.06.21г. и още на следващия ден повереникът е депозирал жалба срещу нея. След като на 01.10.21г. е получил препис от мотивите към присъдата, е допълнил жалбата си с изложение, постъпило на 04.10.2021г. Частният обвинител Ц. К. също е подала въззивна жалба с идентично съдържание, но на 18.10.2021г., т.е. след изтичане на срока за обжалване. С определение от 16.03.2022г. въззивният съд е върнал делото на районния за изпълнение на процедурата по чл.323, ал.1, т.2 от НПК. Преди постановяване на разпореждането за връщане, К. е подала молба, с която оттегля жалбата си, във връзка с която въззивният съд е прекратил производството по нейната жалба и е насрочил делото за разглеждане по жалба на повереника й. При горното, преценката на Софийски градски съд, че е редовно сезиран с жалба от повереника, е напълно законосъобразна. Видно от съдържанието на молбата за оттегляне, депозирана от Ц. К., тя се отнася само до нейната жалба, но не и до тази на процесуалния й представител. Независимо, че не е страна в производството, повереникът разполага със самостоятелно право на жалба, съгласно разпоредбата на чл.318, ал.6 от НПК. Изискванията за допустимост и редовност на въззивната жалба са да е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, да е в срок, да изхожда от легитимирано лице, да съдържа необходимите реквизити и да е подписана. Не съществува законова забрана доводите на повереника да съвпадат с доводите, наведени в друга жалба, производството по която е прекратено. Предпоставките за иницииране на въззивно произвоство са били налице, поради което втората инстанция не е допуснала процесуално нарушение, като е разгледала жалбата. Претенцията да не се дава вяра на св.Ц. К. се основава на факта, че е лъгала, както и на противоречие с показанията на майка й и приятелката й Г. А. досежно съществуването и връзката й с лице на име „М.“. Защитникът се е позовал на признанието на свидетелката за лъжи, игнорирайки контекста. То в никакъв случай не се отнася до съобщаване на неистина или затаяване на истина в хода на наказателното производство. Признанието е за създаване на фалшиви профили в социалните мрежи, за измислени събития с измислени персонажи, което е широко разпространен начин социално незрели и не достатъчно себеудовлетворени индивиди да се почувстват значими и интересни личности, или да предизвикат ревност. Плод на фантазии е и отвличането и малтретирането от страна на „М.“. Жалбоподателят погрешно определя като противоречие в показанията на свидетелите, това че за измислените си преживявания Колева е заимствала името на реално съществуващ съсед. Пострадалата, все още ученичка, е споделяла въображаеми случки в интернет, но по експертен път е установено, че е годна да възприема правилно действителността. Това поведение не е повод за съмнение, че умишлено би уличила някого в престъпление. Твърдението на подсъдимия, че е мотивирана от желание за отмъщение, не е подкрепено с доводи, тъй като не пояснява какво е породило това желание. Независимо от изтъкнатото, въззивният съд стриктно е изпълнил задължението си да се отнесе критично към показанията на Ц. К. и да провери достоверността им чрез съпоставка с останалия доказателствен материал. Кредитирал ги е едва след като се е убедил, че те кореспондират напълно с информацията, съдържаща се в показанията на майка й и на св. А., както и в заключенията на съдебномедицинската и съдебно психологичната и психиатрична експертизи. Правилно е отчетен фактът, че пострадалата е разказала какво й се е случило непосредствено след деянието, както и че свидетелките лично са възприели следите по тялото й и специфичното изгаряне. Въззивният съд е съобразил и данните за характера на взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалата извън процесната дата. Показанията на двамата родители на Ц. К., на приятелката й, и дори на майката на подсъдимия за случилото се на осемнадесетия й рожден ден, категорично очертават К. като склонен към агресия. Правилна е констатацията, че липсват доказателства, които да опровергават твърденията на Ц. К.. Въпросите защо е отишла в апартамента на подсъдимия, въпреки опасенията си, и защо баба му не е разбрала какво се случва в стаята му, са намерили логичен отговор. Жалбоподателят поддържа, че заканата е изречена импулсивно, в хода на възникнал скандал, поради което деянието е несъставомерно. По този повод следва да се изтъкне, че не съществува съотношение на несъвместимост между силно емоционалното състояние на извършителя и възможността заканата да предизвика основателен страх. Не е необходимо подсъдимият предварително да е обмислил и решил да извърши убийство. Достатъчно е, че е поставил пострадалата в обстановка, в която я е контролирал напълно, включително я е завързал, упражнил е вербална, физическа и сексуална агресия, изисквал е подчинение, жигосал я е. Заканата е била годна да предизвика страх, тъй като конкретната ситуация е предоставяла реална възможност за изпълнението й. Оплакването за явна несправедливост на наказанието е аргументирано единствено с определянето на максималния изпитателен срок по чл.69, ал.1 от НК, като този подход е едностранчив и избирателен. При индивидуализацията на наказанието съдът е длъжен да прецени комплексното действие на всички санкционни последици. В случая с оглед обществената опасност на деянието и данните за личността на дееца, съдът е намерил правилен баланс, и въпреки отегчаващите обстоятелства е наложил наказание лишаване от свобода е за срок по-кратък от средния, като е акцентирал върху индивидуалната превенция. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила присъда № 130 от 17.10.2022г. по ВНОХД № 1878/22г. на Софийски градски съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.