Р Е Ш Е Н И Е № 84 гр. София, 15.03.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Бисер Троянов при секретар Н. Цекова и в присъствието на прокурора Т. Комов изслуша докладваното от съдията Е.Авдева наказателно дело № 1977/ 2012 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на подсъдимия Т. Н. М. против присъда № 7 от 09.04.2012 г. по внохд № 213/2012 г. по описа на Софийския апелативен съд. В изготвената лично от подсъдимия жалба се изразява несъгласие с присъдата, като се посочва размера на наложеното наказание лишаване от свобода. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия излага мотиви в подкрепа на направеното оплакване за наказанието и допълнително развива тезата за липса на доказателства за авторството на деянието и неправилно приложение на закона. Прокурорът пледира присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 18/24.01.2012 г. по нохд №5109/2010 признал подсъдимия Т. Н. М. за невинен и го оправдал по обвинението по чл. 152, ал.4 , т.1, вр. с ал.3,т.5, вр. ал.1,т.2, пр.1 вр. с чл. 29, ал.1, б.”б” от НК. Софийският апелативен съд с присъда № 7 от 09.04.2012 г. по внохд №213/2012 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал подсъдимия Т. Н. М. за виновен в това, че на 07.08.2009 г., около 22 часа, в [населено място], в лек автомобил „Фолксваген голф – 2 ”с ДК [рег.номер на МПС] се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило четиринадесет години, като го принудил със сила и изнасилването представлява опасен рецидив, поради което и на основание чл.152, ал.4, т.1 и ал.3, т.4 вр. ал.1 т.2 пр.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от десет години, търпими при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Жалбата срещу така постановения въззивен акт е неоснователна. Преди всичко се налага изясняване на параметрите на касационната проверка, която, както е добре известно, се ограничава в рамките на релевираните в жалбата основания. От лаконичния текст,изготвен от подсъдимия, може да се заключи, че той изразява несъгласие преди всичко с определеното наказание десет години лишаване от свобода,заявявайки, че ще изложи съображенията си допълнително след като получи мотивите към присъдата. Преписи от присъдата и мотивите са получени от адвоката на подсъдимия на 28.09.2012 г., но не последвало допълнение. Книжата не са връчени на подсъдимия, тъй като той напуснал известните на съда адреси без да посочи нови. Ето защо наведеното за първи път в заседанието на касационната инстанция от защитата оплакване за неправилно приложение на закона е процесуално недопустимо.Този извод следва и от аргументите,с които то е подкрепено. Те се свеждат до твърдения за фактическа необоснованост, която не представлява касационно основание. Доколкото все пак може да се допусне, че жалбата съдържа обобщена критика към присъдата, а защитата сочи грешки на въззивната инстанция при анализ на доказателствената съвкупност, настоящият състав намира за възможно да провери наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Така разтълкувана жалбата не намира опора в данните по делото. Въззивнита инстанция подходила обективно при анализа на доказателствения материал, отстранявайки пропуските на предходния съдебен състав. Допустимостта, достоверността и относимостта на всички доказателства и доказателствени средства са проверени при точно спазване на процесуалните разпоредби. Много внимателно са ценени показанията на пострадалата и нейните родители, както и обясненията на подсъдимия. Второинстанционният съд положил дължимите усилия да изясни констатираните помежду им противоречия и изложил убедителни мотиви кои от тях кредитира. Характерът на отношенията между подсъдимия и жертвата е детайлно изяснен чрез съвкупен анализ на всички гласни и веществени доказателствени източници. Свидетелската годност на непълнолетната Б. е изследвана чрез съдебно-психиатрична и сексологическа експертиза. Въззивният съд получил и непосредствени впечатления чрез повторен разпит на свидетелката в хода на съдебното следствие пред втората инстанция в присъствието на вещо лице-психолог. Показанията на пострадалата са анализирани в детайли и пунктуално съпоставени с данните от заключението на съдебно-медицинската експертиза за характера и разположението на констатираните по тялото й увреждания. Въззивният съд не е пренебрегнал важността на посочения в жалбата факт за първоначалните показания на Б., уличаващи друго лице. Той е коментиран на стр.7 от мотивите в контекста на цялата доказателствена съвкупност и обяснен с усложнените отношения в семейството. Разсъжденията на предходната инстанция в тази насока не търпят укор от логично или процесуално естество, тъй като кореспондират с установената последователност и категоричност в показанията на пострадалата, след като тя посочила истинския извършител на изнасилването. Защитата прави опит да разколебае кредитирането на показанията на Б. и чрез показанията на А. Р.. Внимателният прочит на досието на делото разкрива неприемливостта на подобен довод. А. Р. не е разпитан и изслушан като свидетел от предходните инстанции, а адвокатът на подсъдимия се противопоставил на прочитане на показанията му от досъдебната фаза. Показанията му пред следовател нямат процесуална стойност и правилно не са обсъждани в проверявания акт. Обобщено, при повеждане на наказателното производство във въззивната му фаза не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, повлияли негативно върху обективното, пълно и всестранно изясняване на обстоятелствата по делото. Фактическата обстановка е установена по несъмнен начин в обем, удовлетворяващ параметрите на постижимата обективна истина по предмета на доказване.Не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, поради което въззивната присъда не подлежи на ревизия по процесуални причини. Не се установява и явна несправедливост на наложеното наказание. То е индивидуализирано в размер на легалния минимум от десет години, предвиден в санкционната част на чл.152, ал.4, т.1 от НК. Цитираните в касационната жалба смекчаващи отговорността обстоятелства – липсата на трайни вредни последици за здравето на пострадалата от физическо и психическо естество, сравнително ниския интензитет на упражнената принуда и младата възраст на подсъдимия са отчетени по най - благоприятен за него начин. Настоящият състав споделя извода на апелативния съд, че тяхната съвкупност и характер не постигат критериите на чл.55,ал.1 от НК за изключителност или многобройност, правещи и най-лекото, предвидено в закона наказание, несъразмерно тежко, поради което не съществува законово основание за намаляване срока на предвиденото лишаване от свобода. Санкцията е адекватна на степента на обществена опасност на деянието и дееца и е в състояние да постигне целите на чл. 36 от НК на плоскостта на личната и генералната превенция без да бъде изменяна в желаната от жалбоподателя насока. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 7 от 09.04.2012 г. по внохд № 231/2012 по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.