Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 18

гр. София, 20.01.2022 год.


Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

като изслуша докладваното от съдията Николова гр. дело № 2642/ 2021 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Е. Х. от [населено място], представлявана от адв. Е. Ф., срещу въззивното решение № 294 от 10.02.2021 год., постановено по в. гр. д. № 2298/2020 год. по описа на Окръжен съд – Варна. С него се отменя първоинстанционното решение № 2422 от 17.06.2020 год. по гр. д. № 11308/2019 год. на Районен съд – Варна и вместо това е прието, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5 и чл. 9 ЗН, за установено между страните С. А. Ш. и Е. Е. Х., че последната не е наследник по закон на Р. Ф. Ж., починала на 08.07.2012 год.
В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила, което налага неговата отмяна. Отделно от това се правят оплаквания за противоречие на решението с правото на ЕС и установените стандарти и практика на ЕСПЧ по приложението на ЕКЗПЧОС. В тази връзка се иска обезсилване на постановените решения по предмета на спора, респ. отмяна на въззивното решение и оставяне в сила на първоинстанционното, с което е отхвърлен предявеният от С. А. Ш. отрицателен установителен иск. Касаторката претендира присъждане на разноски за всички инстанции.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката развива доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. В тази връзка сочи, че: съдът е разгледал непредявен иск и при грешно определена правна квалификация; решението е постановено при липса на правен интерес от предявяването на установителен иск; отделно от това по нередовна искова молба; както и при наличие на основания за спиране на производството по делото.
Позовава се на противоречие с практиката на ВКС, като предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при поставени въпроси, както следва: „Каква е правната квалификация на предявения иск и как се определя правната квалификация на спорното право?“; „Следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди въведените от страните доводи, искания и възражения? Какво е задължението на съда при наличието на две съдебно-медицински експертизи, които си противоречат?“; „Следва ли съдът да се произнесе по оспорванията на документи по реда на чл. 193 – 194 ГПК?“.
Поставени са и два въпроса, по отношение на които се твърди, че липсва задължителна практика на ВКС, а изясняването им е от значение за точното прилагане на законите и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/, а именно: „Към кой момент смъртта следва да се счита настъпила и наследството открито – дали към момента на мозъчната смърт (трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък и налична сърдечна дейност) или към момента на трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането? Как се установява трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък при налична сърдечна дейност?“; „Дали лице, попадащо в кръга на наследниците по чл. 5 – чл. 9 ЗН, причинило с престъпление смъртта на свои наследодатели, запазва правото да ги наследи?“. Според касаторката, даденото разрешение от въззивния съд във връзка с втория въпрос противоречи на основните принципи в правото, поради което във връзка с него се обосновава също така наличие на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
На последно място се излагат съображения за противоречие на въззивното решение с акт на Конституционния съд на Република България по отношение на въпроса: „Може ли съдът, разглеждащ конкретно дело, да се произнесе за противоконституционност на разпоредба от законодателството и съответно нужно ли е да има решение на Конституционния съд за прогласяване на дадена разпоредба за противоконституционна, за да може съдът да я остави без приложение като противоречаща на Конституцията?“.
Наличието на посочените основания се оспорва в писмен отговор в срок от ответника по касация – С. А. Ш., чрез пълномощника му адв. Д. А.. В него се моли да не се допуска касационното обжалване, като са изложени съответно и доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 21.11.1999 год. Р. Ж. и С. Ж. /понастоящем с имената С. Ш./, са сключили граждански брак, а на 07.11.2000 год. се е родила тяхната дъщеря С. Ж.. С решение № 187 от 07.10.2016 год. по КНД № 648/2016 год. по описа на ВКС е потвърдена присъда № 8 от 25.03.2016 год. по ВНОХД № 331/2015 год. на Апелативен съд – Варна, с която подсъдимият С. Ш. е признат за виновен за това, че на 08.07.2012 год., в землището на [населено място], В. област, при управление на автомобил, в района на железопътен прелез е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смърт на повече от едно лице, а именно на Р. Ж. и С. Ж. и му е наложено наказание за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „г“, вр. с чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК. Обосновавайки се със заключението на приетата във въззивната инстанция тройна съдебно-медицинска експертиза, съдът е приел, че към момента на пристигане на мястото на произшествието на първия екип на бърза помощ детето С. все още е имало признаци на живот, докато майката Р. е била починала. Съгласно мотивите на съда това заключение следва да бъде кредитирано като обосновано, мотивирано и компетентно изготвено, както и напълно съответстващо на представените по делото писмени медицински документи и показанията на свидетелите. При това положение и по аргумент от чл. 9 ЗН е формиран извод, че наследници на Р. Ж. са нейната дъщеря С. /все още жива към момента на смъртта ѝ/ и нейният съпруг – ищецът С. Ш.. Съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗН, когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив. Следователно, единствен наследник по закон на С. Ж., починала малко след нейната майка, е баща ѝ. С оглед тези констатации, въззивният съд приема, че между ответницата Е. Х. и Р. Ж. не съществува наследствено правоотношение. По наведените възражения, че ищецът не може да наследява като недостоен по смисъла на чл. 3, б. „а“ ЗН, съдът е посочил, че единствено умишленото убийство води до недостойнство за наследяване, като въпросът за вината в случая е окончателно разрешен с влязлата в сила присъда на наказателен съд и не може да бъде преразглеждан. Що се отнася до възраженията за противоконституционност на посочената разпоредба в частта ѝ относно изискването за умисъл, въззивният съд е изключил възможността да откаже да я приложи при липсата на решение на Конституционния съд в посочения смисъл.
По доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК:
Не се констатира вероятна недопустимост на обжалваното решение. Необосновани и неаргументирани са доводите за произнасяне по непредявен иск. Волята на съда е формирана въз основа на заявените от ищеца факти в исковата молба и съобразно обхвата и обема на търсената защита и съдействие. Както е изяснено в определение № 131 от 03.07.2018 год. на ВКС по ч. гр. д. № 2101/2018 год., II г. о., фактът е нещо, което действително е станало, случило се е или съществува, а правоотношението се определя като правна връзка, последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти; тази връзка се състои от субективни права и правни задължения. Правото на наследяване като субективно право представлява признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да придобие наследството на друго починало лице като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Наследственото правоотношение се характеризира с три елемента: юридически факти, страни и съдържание. Възможни са различни комбинации от юридически факти, които пораждат правото на наследяване, но в правопораждащия фактически състав винаги присъства смъртта на едно лице, чието имущество е поводът за възникване на правоотношението. Следователно дали едно лице е наследник на друго, представлява въпрос за установяване съществуването/несъществуването на едно правно отношение по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК, а не факт с правно значение.
В този смисъл разглежданата хипотеза не е идентична с визираната в цитирано от касаторката определение № 42 от 12.03.2018 год. на ВКС по ч. гр. д. № 3765/2017 год., II г. о. В него е разгледан спор с община, доколкото същата е вписала в удостоверение за наследници лице, което не попада в кръга на законните наследници, без самата община да претендира качеството на наследник. Съгласно дадения отговор на поставения въпрос в него, в хипотезата на спор между равнопоставени гражданско-правни субекти, претендиращи да попадат в кръга от наследниците на починалото лице /какъвто е настоящият/, е допустимо установяване на наследственото правоотношение по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.
Неотносими към разглежданата хипотеза са и останалите цитирани актове на ВКС /определение № 342 от 15.05.2018 год. по гр. д. № 4252/ 2017 год., III г. о., решение № 100 от 02.03.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1820/ 2009 год., I г. о., решение № 93 от 20.10.2020 год. по гр. д. № 136/2020 год., I г. о. и цитираните в тях/, които касаят доказателствената сила на удостоверението за наследници и възможността за нейното оборване по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК. Разглежданата хипотеза няма за предмет невярно удостоверяване на кръга на наследници, а касае гражданскоправен спор между страните по отношение правата върху наследството.
В този смисъл са неоснователни и съображенията за липса на правен интерес от предявения иск, доколкото ответницата не отричала правата на ищеца. Още в отговора на исковата молба същата поддържа, че първа е починала нейната внучка, именно с оглед възможността да наследи дъщеря си в хипотезата на чл. 6 ЗН, заедно с преживелия съпруг по аргумент от чл. 9, ал. 2 ЗН. Още повече, прави възражение, че на основание чл. 3, б. „а“ ЗН в полза на ищеца изобщо следва да бъде отказано качеството на наследник на починалите Р. и С., след като е причинил смъртта им с престъпление. Спор може да възникне относно всяко гражданско право, затова установителният иск е допустим относно всякакви граждански права. За да съществува интерес от установителния иск е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от него право – така решение № 446 от 06.01.2011 год. на ВКС по гр. д. № 475/2009 год., I г. о.
Не могат да бъдат споделени също така доводите за вероятна недопустимост поради това, че решението било постановено по нередовна искова молба, тъй като неправилно била определена цената на иска, съответно заплатената държавна такса, както и че било постановено при наличието на основание за неговото спиране. Обстоятелството, че ответницата е предявила срещу ищеца в хода на настоящия процес иск за установяване несъществуването на претендираното от него право на наследяване на дъщеря му и съпругата му, няма как да обоснове извод за недопустимост на решението по аргумент, че уважаването му щяло да доведе до липса на правен интерес от водене на настоящия процес. Този иск има за предмет разрешаването на същите спорни въпроси между страните, поради което и поставя по-скоро въпрос за допустимост на повторно заведеното дело, но не и наличие на основание за спиране на настоящето.
По доводите за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав намира, че такива се обосновават във връзка с два от поставените въпроси, уточнени и конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно правомощията ѝ съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС, както следва:
- Относно приложението на установената в чл. 10а ЗН презумпция в хипотезата на приети противоречиви заключения на вещите лица относно момента на настъпване на смъртта, медицинските критерии и редът за нейното установяване;
- За правомощията на съда по чл. 5 и § 3 ПЗР към КРБ да установява противоречието на закона с Конституцията.
Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. По първия въпрос липсва съдебна практика. Произнасянето на Върховния касационен съд по този въпрос би допринесло за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип. Предвид изложеното касационното обжалване следва да бъде допуснато във връзка с този въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, като се създаде съдебна практика по прилагането им.
Като е приел, че при липсата на решение на Конституционния съд за обявяване на разпоредбата на чл. 3, б. „а“ ЗН за противоконституционна, съдът е длъжен във всички случаи да я приложи в нейния точен и буквален смисъл, без да съобразява съответствието ѝ с Конституцията на Република България, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 5 от 11.06.1992 год. на КС на РБ по конст. д. № 11/1992 год., което обуславя допускане на решението до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. първо ГПК. За пълнота следва да бъде посочено също така, че по този въпрос е налице и практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която не е съобразена от въззивния съд – така напр. решение № 72 от 21.04.2020 год. по гр. д. № 2377/2019 год., IV г. о., решение № 71 от 06.04.2020 год. по гр. д. № 3804/2019 год., IV г. о. и решение № 351 от 26.05.2004 год. по гр. д. № 1287/2003 год., I т. о.
По отношение на останалите въпроси не се обосновава наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради което същите следва да бъдат обсъдени като доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК в производството по чл. 290 ГПК. Съображенията за това са следните:
Каква е правната квалификация на предявения иск и как се определя правната квалификация на спорното право са въпроси по същество на спора, които имат отношение към правилността на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и могат да бъдат обсъждани единствено в производството по чл. 290 ГПК, след допускане на касационното обжалване. Доколкото поставеният въпрос има отношение към допустимостта на обжалвания съдебен акт, за която касационният съд следи служебно, вече бяха изложени съображения в настоящото изложение.
Въпросът „Следва ли въззивният съд да прецени в съвкупност всички приети по делото доказателства и да обсъди въведените от страните доводи, искания и възражения? Какво е задължението на съда при наличието на две съдебно-медицински експертизи, които си противоречат?“ имплицитно се съдържа в уточнения и конкретизиран от настоящата инстанция въпрос относно приложението на чл. 10а ЗН, поради което е безпредметно да се разглежда и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При изложените от съда мотиви въпросът „Следва ли съдът да се произнесе по оспорванията на документи по реда на чл. 193 – 194 ГПК?“ не обуславя решаващата воля на съда по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК и не може да послужи като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Отговорът на въпроса „Дали лице, попадащо в кръга на наследниците по чл. 5 – чл. 9 ЗН, причинило с престъпление смъртта на свои наследодатели, запазва правото да ги наследи?“ намира ясен и недвусмислен отговор в разпоредба на чл. 3 ЗН. Съгласно приетото в решение № 19 от 2.02.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1788/2009 год., IV г. о., нормата на чл. 3, ал. 1, б. „а“ ЗН е императивна и не зависи от желанието на заинтересувана страна да се позове на нея или не. При това положение не може по реда на тълкуването да се иска изключване на изричното изискване за наличието на умисъл от страна на наследника при причиняване смъртта на неговия наследодател. В този смисъл, не е обосновано релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като разпоредбата е ясна и не дава възможност за противоречиво тълкуване.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, II гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 294 от 10.02.2021 год., постановено по в. гр. д. № 2298/2020 год. по описа на Окръжен съд – Варна по подадената от Е. Е. Х., чрез адв. Е. Ф., касационна жалба против него.
УКАЗВА на касаторката да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 40 /четиридесет/ лева в едноседмичен срок от съобщението, като представи в същия срок вносния документ, след което делото се докладва на председателя на Второ гражданско отделение на ВКС за насрочването му в открито заседание.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: