Ключови фрази
Иск за отговорност за вреди причинени от правозащитните органи * обезщетение за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди * обезщетение за неимуществени вреди


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 311

гр. София, 21.10. 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1416 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. С. С. и по касационна жалба на ответника П. (П.) срещу решение № 1239/25.09.2012 г., постановено по гр. дело № 742/2012 г. на Пловдивския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 627/19.04.2012 г. по гр. дело № 3087/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, като краен резултат ответникът е осъден да заплати на ищеца, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), сумата 70 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в злепоставяне пред близки, роднини и приятели, силен психоемоционален стрес от наказателния процес и задържането под стража, притеснение и загуба на самочувствие, безпокойство за благополучието на семейството, изгубване на доверие в националните правозащитни институции, всички – в резултат на неправомерно повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1 от НК, за което ищецът е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 2808/2010 г. на Пловдивския районен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.10.2011 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 300 000 лв.; в тежест на ответника са възложени и разноски по делото.
Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 300 000 лв., а ответникът – в частта, с която искът е уважен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 70 000 лв. и относно разноските по делото. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение. Изложеното в касационните жалби се поддържа и доразвива – в писмено становище – от страна на ищеца и – в откритото съдебно заседание – от страна на ответника. И двете страни по делото не са подали отговор на касационната жалба на противната страна в срока за това
С определение № 551/25.04.2013 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение, в посочените – обжалвани от страните части, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по изведения и от двете страни правен въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след преценка от съда на всички установени по делото, конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.

За да определи размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди на сумата 70 000 лв., въззивният съд е посочил единствено, че е взел предвид реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, психическото и физическото му състояние, продължителността на периода, през който спрямо него са извършвани действия и са постановявани актове, отразяващи се на правната му сфера, характера на повдигнатото му обвинение, в това число предвижданото наказание за него, радикалната промяна в живота на ищеца вследствие този процес, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, с горните си мотиви, излагайки единствено тези общи формулировки относно определянето размера на присъденото обезщетение, апелативният съд е разрешил изведения от страните правен въпрос в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, в които се съдържат задължителни за съдилищата указания относно приложението на принципа за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, относно релевантните за това обстоятелства, и в частност – по искове, разглеждани по реда на ЗОДОВ (посоченото ТР), и относно обсъждането им в мотивите към съдебното решение; а също – в противоречие и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, предвид тези задължителни указания, константна практика на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
Несъобразяването в случая на въззивния съд с тези задължителни указания по тълкуването и приложението на материалния и процесуалния закон, е довело не само до противоречието с практиката на ВКС, а и до неправилност на обжалваното въззивно решение. Апелативният съд, при изследване наличието на елементите от фактическия състав на предявения по делото деликтен иск, е установил всички конкретните обстоятелства по делото, които са от значение за определянето размера на обезщетението за претърпените от ищеца процесни неимуществени вреди, но не е посочил в мотивите си, кои от тях е взел предвид при определянето му, и най-вече – не е обсъдил тяхното значение за определянето на този размер. С това, въззивният съд е допуснал необоснованост на тази част от мотивите към решението си. Това от своя страна е довело и до неточно приложение на материалния закон – чл. 52 от ЗЗД, като в нарушение на установения там принцип за справедливост, определеният от апелативния съд размер на обезщетението е завишен спрямо действителния размер на вредите – с оглед конкретните обстоятелства по делото, като не са взети предвид тези от тях, които обуславят по-нисък размер на обезщетението.
Тъй като необосноваността на въззивното решение и допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът между страните относно размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
По делото е установено, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за едно тежко умишлено престъпление – грабеж (чл. 198, ал.1 от НК), като първоинстанционният наказателен съд го е признал за виновен за извършването му и го е осъдил на три години лишаване от свобода, като – изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от пет години. Окръжният съд е отменил тази присъда и е признал за невиновен и е оправдал ищеца по повдигнатото обвинение; ВКС е потвърдил присъдата на въззивния съд. Наказателното преследване срещу ищеца е продължило около една година и девет месеца; била му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за около пет месеца, изменена в „парична гаранция”. Установено е и че вследствие неправомерните обвинение и наказателно преследване срещу него, ищецът е претърпял процесните неимуществени вреди – така, както те са посочени в исковата молба и в диспозитива на обжалваното въззивно решение, а именно: злепоставяне пред близки, роднини и приятели, силен психоемоционален стрес от наказателния процес и задържането под стража, притеснение и загуба на самочувствие, безпокойство за благополучието на семейството, изгубване на доверие в националните правозащитни институции. Както вече беше посочено, въззивният съд е установил и всички останали обстоятелства по делото, релевантни за размера на процесното обезщетение.
При определянето на този размер, съдът взема предвид, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за едно, но тежко умишлено престъпление; той е бил оправдан по това обвинение, но след като на първа инстанция е бил признат за виновен в извършването му. За един продължителен период от време му е била наложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, после изменена в по-леката – „парична гаранция”. От заключението на съдебно-психологическата експертиза и гласните доказателства по делото е установено, че ищецът е понесъл изключително тежко наказателното преследване срещу него и най-вече – продължителното задържане под стража; по-голямата част от процесните вреди той е продължил да търпи и след приключването на наказателното производство срещу него. Неправомерното наказателно преследване е оказало значително негативно отражение, не само върху личността и психиката на ищеца, а и върху отношенията му с малкото му дете, с приятелката му, с която живеят заедно, с останалите близки, роднини и приятели; повлияло е негативно и на професионалното му развитие; било е разгласено в медиите, получило е широк обществен отзвук. При това, ищецът е млад човек – 27-годишен към началото на наказателното производство; срещу него никога не е водено друго такова. Всички тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение.
От друга страна, наказателното производство срещу ищеца е било приключено в разумен срок, като още във въззивната инстанция прокурорът е поддържал искане за оправдаване на ищеца и не е протестирал пред ВКС оправдателната присъда. Наказателното преследване не се е отразило на физическото здраве на ищеца. Тези обстоятелства и конкретното им проявление по делото обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение.
Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 50 000 лв. Тази сума следва да се присъди на ищеца ведно с претендираната от него законна лихва върху нея, считано от датата на влизането в сила на оправдателната присъда – 03.10.2011 г.
По изложените съображения, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната от ответника част, с която предявеният по делото иск е уважен за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 70 000 лв., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за тази разлика. Въззивното решение е правилно като краен извод и следва да бъде оставено в сила в останалата обжалвана от ответника част, с която искът е уважен за разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 50 000 лв., както и в обжалваната от ищеца част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 70 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв. Като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила в частта, с която искът е уважен за сумата 20 000 лв.
При този изход на делото, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати: на ищеца – и претендираните и направени от последния, разноски за заплащане на държавни такси в производството пред трите съдебни инстанции по делото – в общ размер 50 лв., както и по сметка на първоинстанционния съд – заплатеното от бюджета на последния, възнаграждение на вещото лице – в размер 60 лв., които разноски не са присъдени от въззивния съд. Също предвид изхода на делото, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, ответникът дължи на процесуалния пълномощник на ищеца адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ, в размер, който, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М. – за производството пред трите съдебни инстанции по делото, възлиза общо на сумата 4 350 лв. (по 1 450 лв. за всяка от инстанциите), от които въззивният съд е присъдил 3 700 лв., в която част въззивното решение също следва да бъде оставено в сила, като с касационното решение ответника следва да бъде осъден да заплати и разликата в размер 650 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1239/25.09.2012 г., постановено по гр. дело № 742/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която П. е осъдена да заплати на М. С. С., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 70 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 03.10.2011 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. С. С. срещу П., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 70 000 лв.;
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1239/25.09.2012 г., постановено по гр. дело № 742/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, в останалите обжалвани части, с които П. е осъдена да заплати на М. С. С., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.), разликата над сумата 20 000 лв. до сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 03.10.2011 г. до окончателното плащане, както и на адвокат С. Х. С., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – сумата 3 700 лв.; и предявеният от М. С. С. срещу П., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 70 000 лв. до пълния му предявен размер от 300 000 лв.;
ОСЪЖДА П. да заплати: на М. С. С., на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ – сумата 50 лв. – направени от него разноски за заплащане на държавна такса по делото; на адвокат С. Х. С., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – и сумата 650 лв. – адвокатско възнаграждение по делото; и по сметка на Пловдивския окръжен съд, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ – сумата 60 лв. – направени от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещото лице.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.