Р Е Ш Е Н И Е № 305 Гр.София, 21 юни 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора КОЛОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1722/11 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422, ал.1,т.5 НПК. Постъпило е искане от осъдения по Н.О.Х.Д.773/09 г. по описа на РС-Разград /РрРС/, В.Н.О.Х.Д.180/10 г.по описа на ОС-Разград /РрОС/ чрез неговия защитник, с което се претендира възобновяване на посочените наказателни производства с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1,2 и 3 НПК. Моли се за възобновяване, отмяна на присъдата на първостепенния съд и връщане на делото за ново разглеждане на същия. В съдебно заседание пред ВКС, осъденият не се явява, но чрез защитника му се заявява познание за настоящото наказателно производство. Защитата му поддържа искането с отразените в него доводи. Представителят на ВКП намира, че искането следва да бъде оставено без уважение по аргументите, отразени в него. Същевременно счита, че незаконосъобразно Н. е осъден за две извършени изнасилвания по отношение на пострадалата Б., за което в насока на вярното решаване по това обвинение, има дадени указания по К.Н.Д.408/09 г.по описа на ВКС, 1 н.о. Намира, че е нужно да се приложи разпоредбата на чл.26,ал.1 НК, в какъвто смисъл да се произнесе ВКС в настоящия му състав, след възобновяване на производството и изменение на въззивния съдебен акт. Гражданските ищци К. Б. и Г. С., редовно призовани, не се явяват и не заявяват становище по искането. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, годни да бъдат ценени в настоящата процедура, намира за установено следното: Решението на въззивния съд е постановено на 16.11.10 г.и това е датата, на която съдебният акт на първата инстанция е влязъл в сила. Искането за възобновяване е постъпило в съда на 10.05.11 г. и следователно е спазен визираният в процесуалния закон шестмесечен срок по допустимост. Наред с искането за възобновяване по чл.422,ал.1,т.5 НПК, осъденият чрез своя защитник набляга на наличие на основание и по чл.422,ал.1,т.3 НПК- когато чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата и решението и имат съществено значение за делото. По искането, на Н. не е била дадена такава възможност, а при изпълнение на присъдата той не е в състояние да установява значими факти. Като оставим настрана, че осъденият не се е явявал в съдебното производство при двукратното му разглеждане пред първостепенния и второстепенен съд, процедурата изисква искане за възобновяване по силата на чл.422,ал.1,т.3 НПК да се прави от съответния окръжен прокурор /чл.420,ал.1 вр.чл.422,ал.1,т.3 НПК/, не и от осъдения. Ето защо настоящата инстанция въобще няма да обсъжда наличието на хипотеза на обсъждания току-що законов текст. По същество погледнато, предвид доводите, с които искането е отправено към ВКС, то е неоснователно. За да се установи несъставомерност на престъпната деятелност, в извършването на която Н. е признат за виновен, без същата да е видима директно от обвинителния акт и фактологията, приета от решаващите съдилища, каквато е претенцията по искането, вложена според смисъла на разпоредбата на чл.348,ал.1,т.1 НПК, е необходимо да се осмисли втората претенция по сезиращия ВКС документ, а именно тази за нарушение на процесуалния закон. По същество, с лансиране на тезата, че осъдителната присъда срещу осъдения е постановена на основата на предположения и при неспазване на разпоредбата на чл.303,ал.1 и 2 НПК, се аргументира произволен анализ на ценимия събран доказателствен материал /и когато се оспорва и неговата процесуална годност/, довел до формиране на незаконосъобразна съдебна воля, което процедурно недопущение в проекция води и до нарушение на материалния закон. Казаното е важно, доколкото съдът е длъжен да преценява волята по искането и да подвежда същата под съответните процесуални предпоставки, без да обсъжда доводите, насочващи към необоснованост. Тъй като разглеждането на делото по същество е протекло за втори път години след извършване на деянието, решаващите съдилища са били затруднени в издирването на всички свидетели и не само в осигуряване на личния им разпит пред съд, но и в реализиране на възможността те да си спомнят релевантни за вменената престъпна деятелност подробности. При спазване на процесуалните правила, РрРС и РрОС са зачели вярно осъществения прочит на свидетелските показания и са формирали убеждението си на база цялостната доказателствена маса. Показанията на пострадалите момичета са съпоставени с депозираното от останалите свидетели и липсват съществени противоречия в казаното от общо формулираните две групи свидетели-потърпевшите и другите. В този смисъл, доколкото второстепенният съдебен състав е възприел позицията, застъпена от РрРС, той действително не е изтъквал съществена мотивация защо приема едни доказателствени източници, а не се обосновава с други. Казаното обаче не може да бъде охарактеризирано като съществено нарушение на процесуалните правила, предвид характера на въздигнатите пред РрОС възражения и инкорпориране на становището на първоинстанционния съдебен състав в акта на втората инстанция. Извън липсата на дължима за обсъждане контроверсия, не може да се счете за основателно възражението, че Б. и С. по собствена инициатива са осъществили полов акт /едната,повече от един път/ с Н., който при това е бил запознат с тяхната възраст, най-малко предвид обстоятелството, че е познавал майките им. Суверенно право на съдилищата по фактите е да осмислят на кои доказателствени материали ще облегнат своите изводи, стига да се обосноват защо, с оглед останалия събран доказателствен материал. Съвсем не произволно в конкретния казус е прието, че пострадалите са били изплашени и са се намирали под постоянен надзор на осъдения, за което поради сложилата се ситуация са изтъкнати съображения от страна на РрРС. Едни непълнолетни момичета, по същество отвлечени от Н. на непознато за тях място и поставени в непозната за тях враждебна мъжка среда, не биха могли да експликират ярко несъгласие с обективираното срещу им инкриминирано престъпно поведение. По никакъв начин не може да се приеме за решен в разрез с доказателствата и въпросът за установеност на обстоятелството, че те са желаели да работят и затова са заминали с осъдения за Разградско. Като оставим настрана факта, че Н. като възрастен човек и знаещ възрастта на момичетата, е следвало да ги разубеждава /ако казаното би било така/ и най-малко да сигнализира майките на пострадалите, последните отричат това да е причината за престоя им в Разградско и дават обяснения за същия. А след като съдилищата по фактите са им дали вяра за всички релевантни за обвиненията елементи, която кредитация има доказателствено и житейски логично покритие, без нищо да се противопоставя на обсъжданото отричане, то ВКС на РБ следва да се солидаризира с приетото от РрРС и РрОС. Предвид изложените съображения, не се наблюдават нарушения на процесуалния закон, годни да активират възобновяване на наказателното производство на това основание. По отношение на наличие на касационната претенция по чл.348,ал.1,т.3 НПК следва да се заяви, че в искането за възобновяване липсва каквото и да е конкретно оплакване по този въпрос, извън това,че Н. е осъден за “едно крайно недоказано престъпление”. Истината е, че престъпленията, в извършването на които той е признат за виновен, са четири, а недоказаността сама по себе си не се преценява от върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Така че няма никакви аргументи, решими на плоскостта на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК, които да се поставят на законосъобразен размисъл пред ВКС на РБ. Отделно от казаното, предвид характера на престъпната дейност и нейното влияние спрямо потърпевшите, които тогава са били подрастващи /2003 г./, предвид поведението на самия осъден в хода на съдебното производство /негово отсъствие при познание за разглежданото съдебно дело/ и предвид приложението на нормата на чл.6 от ЕКЗПЧОС в съответствие с практиката на ЕСдПЧ, може да се заключи, че наложените на Н. наказания към минимума, предвиден в съответните материалноправни норми, са отмерени в справедлив размер. В съдебно заседание пред ВКС и в изпълнение на задължението си за цялостна защита на правата на страните в процеса, представителят на ВКП сочи на наличието на нарушение на материалния закон, допуснато от инстанциите по същество. Иде реч за осъждане на Н. за две отделни изнасилвания по отношение на К. Б. на 15 години- на 04 срещу 05.12.03 г.и на 05 срещу 06.12.03 г. В отменителното решение по К.Н.Д.408/09 г. на ВКС, 1 н.о., по повод първо възобновяване на наказателното производство, е взето общо отношение по този проблем, но същият се е видял несъществен на настоящите състави на РрРС и РрОС. Няма съмнение, че Н. винаги е бил обвиняван и е осъден за извършени две изнасилвания спрямо К. Б. в период от два последователни дена. При това положение, доколкото става дума за едно и също лице и при приетата фактология по престъпната дейност, са налице предпоставките за приложение разпоредбата на чл.26,ал.1, per argumentum a contrario ал.6 НК- две деяния, осъществяващи поотделно състав на едно и също престъпление, са извършени през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото. ВКС на РБ в процесната процедура е легитимиран да се произнесе сам, тъй като става дума за нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1,т.2 вр.ал.1,т.1 НПК /под формата на неправилно приложение в първия законов вариант/. Този тип нарушение може да бъде предмет на директно произнасяне от висшата съдебна инстанция по наказателни дела, видно от принципния анализ на нормата на чл.354 НПК. Освен изтъкнатото току-що, се отнася и за основание, което при всички случаи се третира да е в полза на осъдения- чл.425,ал.1,т.3 НПК. И това е така, тъй като от осъждане за две престъпления, Н. следва да носи наказателна отговорност за едно, при липса на промяна в наложеното наказание. Обсъжданото е възможно да стане чрез възобновяване на второстепенното съдебно производство и изменение на решението на РрОС в обсъжданата част. Водим от горното, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д. 180/10 г.по описа на ОС-Разград. ИЗМЕНЯВА решение № 90/10.11.10 г.,постановено от ОС-Разград по В.Н.О.Х.Д. 180/10 г. в частта по цялостно потвърждаване на присъда № 195/ 28.04.10 г., постановена от РС-Разград по Н.О.Х.Д.773/09 г., като извършеното от Х. А. Н. по отношение на К. С. Б. се преквалифицира като продължавано престъпление по чл.152,ал.3, т.4 вр.ал.2,т.1 вр.ал.1,т.2 вр. чл.26, ал.1 НК, за период 04/05 и 05/06.12.03 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/