Р Е Ш Е Н И Е № 9 гр. София, 11.04.2018 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП Атанас Гебрев, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КНОХД № 1214/17г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба срещу решение № 237 от 29.05.2017г., постановено по ВНОХД № 454/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда от 18.11.2016г. по НОХД № 1301/16г. на Софийски градски съд. С атакуваните актове подсъдимият Т. С. Т. е признат за виновен в осъществено на 05.01.2015г. в [населено място] престъпление по чл.142, ал.1 от НК и е осъден на лишаване от свобода за срок от три години, като изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от пет години. Оправдан е по обвинението за осъществено престъпление по чл.143, ал.1 от НК. С подадената жалба се иска оправдаване на подсъдимия, алтернативно – намаляване на наказанието му или връщане на делото за ново разглеждане. Излагат се съображения за съществени процесуални нарушения, изразяващи се в непълен и едностранчив анализ на показанията на свидетелите А., В., Н. и Б., необсъждане аргументите на защитата, че свидетелските показания от досъдебното производство са събрани в нарушение на закона, тъй като не е съществувала необходимост от разпит пред съдия в отсъствие на Т.. Твърди се, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а е заимствал изготвените от първата инстанция, както и че се е произнесъл по непредявено обвинение. Заявени са също и касационните основания по чл.348, ал.1 т.1 и 3 от НПК, без да са развити конкретни оплаквания. В съдебно заседание защитникът поддържа единствено доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, най-вече липса на мотиви поради възпроизвеждане на първоинстанционния акт и необсъдени възражения. Представителят на ВКП счита, че не са допуснати процесуални нарушения и жалбата е неоснователна. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият се присъединява към становището на адвоката си. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: При разглеждане на делото въззивният съд е допуснал процесуални нарушения, които налагат отмяна на обжалвания акт. С оглед постановената оправдателна присъда по обвинението за престъпление по чл.143, ал.1 от НК, потвърдена от въззивния съд, и липсата на протест, касационната проверка следва да се ограничи до правилното приложение на процесуалния закон при разглеждане на обвинението за отвличане. Обвинението за осъществена принуда не е предмет на настоящото решение, но оплакването, че Т. е признат за виновен в осъществяване на действия, които прокуратурата не е отнесла към изпълнителното деяние на престъплението по чл.142, ал.1 от НК, а към това на престъплението по чл.143, ал.1 от НК, не е възможно да бъде разгледано, без засягане на връзката между двете. По този повод ВКС, независимо, че не е сезиран с конкретни възражения за нарушение на материалния закон, и че разполага правомощие да отмени съдебен акт на това основание само при оправдателна присъда, констатира фрапиращо несъответствие между описаната в обстоятелствената част на обвинителния акт фактическа обстановка и приложената правна квалификация. Система от отделни действия, подчинени на общата цел уреждане на имуществените отношения между подсъдимия и пострадалия, са квалифицирани като две самостоятелни престъпления, при това, упражнената сила и отправените заплахи, насочени към получаване на парична сума или поне подписване на запис на заповед за нея, са определенини като престъпления срещу личността, а не срещу собствеността по чл.213а, ал.2, т.2 от НК. Софийски градски съд не е имал право да върне обвинителния акт на основание неправилна квалификация на фактите, нито да укаже на участващия в съдебното заседание прокурор да приложи разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК. При това положение, разглеждайки делото в рамките на предявеното обвинение, след като е констатирал, че ударите и заплахите по време на пътуването с автомобила всъщност са продължение на насилието, упражнено преди това, както и че то не е упражнено с цел А. „да остане седнал на задната седалка“, а да плати 4000лв., първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия по обвинението за престъпление по чл.143, ал.1 от НК. Съображението, че Т. е преследвал уреждане на паричните задължения на пострадалия, правилно не е отчетено като пречка за осъждането му за отвличане, след като деецът съзнателно е избрал престъплението като средство за постигане на крайната си цел. Съзнаването на неизбежността на резултата е равносилно на това да го цели, като съставомерният резултат може да е различен от онзи, към който деецът се стреми. Ограничен от липсата на въззивен протест и от обвинение, което обхваща само отделни компоненти от престъпното поведение на подсъдимия, Софийският апелативен съд е допуснал процесуално нарушение при разграничаване на фактите, обосноваващи обвинението, по което Т. е оправдан, от тези, по които е получил осъдителна присъда. Независимо от тясната им взаимосвързаност, те са различни, и отнасянето на част от действията по принудата към отвличането, представлява съществено изменение на обвинението, което нарушава правото на защита на подсъдимия. Поведението, с което според прокуратурата е осъществено отвличането, се изразява в издърпване на А. от единия автомобил и насилственото му вкарване в другия. Анализирайки противоречията в свидетелските показания, въззивният съд е приел така инкриминираното поведение за безспорно установено, но не се е ограничил с него, а е аргументирал извод, че А. е придобил качеството на отвлечен заради „насилие, побой, заплахи“ и с „факта на превозването му до жилището на подсъдимия в[жк]и установяването му там до вечерта“. Броят, интензитетът, продължителността и характера на отделните действия, с които е осъществено изпълнителното деяние на престъплението, са обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при индивидуализацията на наказанието, поради което разширяването на обема им с въззивното решение в сравнение с предявения от прокуратурата, поставя подсъдимото лице в по-неблагоприятно положение. С оглед така очертаното разграничение между фактите по двете самостоятелни обвинения, доводите на жалбоподателя за непълен и неправилен анализ на доказателствения материал, следва да бъдат проверени, доколкото се отнасят към инкриминираните обстоятелства, свързани с престъплението по чл.142, ал.1 от НК. Отвличането представлява принудителна промяна на досегашното местонахождение на пострадалия. Деянието е възможно да бъде съставомерно и когато разстоянието от мястото, където лицето пребивава по собствена воля, до това, на което е въдворено принудително, е незначително – каквото е между два автомобила, паркирани в близост на една и съща улица. Може да бъде осъществено с всички възможни форми на принудата. В конкретния случай обвинението е за употребено насилие – твърди се, че подсъдимият издърпал А. от автомобила „Ф.“, извил ръката му зад гърба и го вкарал в автомобила „С.“. Именно при установяване на тези обстоятелства, контролираният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила. Не се спори и е прието за установено по несъмнен начин, че лицата, присъствали на местопрестъплението са подсъдимия, пострадалия и свидетелите В., Р. и Б.. По тази причина на техните обяснения и показания, като на възможен най-важен източник на достоверна информация, се дължи всестранен, подробен и прецизен анализ. Вместо това, съдът ги е обсъдил едностранчиво, формално, използвайки декларативни фрази и е допуснал съществени пропуски, които могат да бъдат отстранени при ново разглеждане на делото от въззивнта инстанция. След даване ход на делото в първоинстанционния съд подсъдимият Т. е заявил желание да депозира обяснения след разпита на свидетелите. Преди приключване на съдебното следствие съдът е изразил готовност да го изслуша, но той е отказал, по причина, че в досъдебното производство е дал подробни обяснения. Това изявление на подсъдимия не е следвало да се оставя без внимание. Очевидно е, че е бил с неправилната представа, че е изразил позицията си по фактите на обвинението и тя ще бъде взета под внимание при решаване на делото. Не е бил наясно, а и не би могло да се очаква от него да знае, че това, което е разказал в качеството му на свидетел, преди да бъде привлечен като обвиняем, няма да се ползва при постановяване на присъдата. Съдът е следвало да му разясни процесуалната невъзможност свидетелските показания да бъдат приобщени към доказателствения материал, за да може той да извърши информирана преценка дали да даде обяснения във връзка с обвинението или не. Този пропуск не е отстранен и от въззивната инстанция и по този начин спазването на най-важната процесуална гаранция за упражняване правото на защита е била поставена под съмнение. Следва да бъде проведено допълнително съдебно следствие, в хода на което Т. да бъде осведомен, че ако желае неговата позиция по обвинението да бъде съобразена при постановяване на съдебния акт, трябва да даде обяснения пред въззивната инстанция. Показанията на свидетелите А., В. и Р. са колебливи, противоречиви и непоследователни. Още преди инкриминираната дата, тримата са знаели, че при евентуална среща с пострадалия, е възможно подсъдимият да изпадне в ярост. Били наясно с миналото познанство между двамата, които първоначално били приятели, след това отношенията им се обтегнали от неуредения дълг, и ескалирали до момента, в който А. решил вместо да се издължи, да се укрива и дори напуснал работа. Така изградените представи са се отразили на начина, по който интерпретират възприетите събития. Пострадалият А. е дал показания пред съдия в хода на досъдебното производство. По време на съдебното следствие също е свидетелствал, като противоречията са били особено съществени и са надлежно констатирани. Съдът е посочил коя от двете непримирими тези приема за достоверна, но не е аргументирал убедително решението си. Декларативно е заявил, че показанията от досъдебното производство са последователни, логични и непротиворечиви, че са подкрепени от тези на св.В.. Последното съображение разкрива формален подход, тъй като съдът не е пояснил защо приема показанията на В. за сигурна основа за фактически изводи, след като е констатирал съществени противоречия в тях. Липсва какъвто и да било коментар на показанията от съдебната фаза, преценка дали кореспондират със съобщеното от останалите очевидци, не са посочени съображения за отхвърлянето им. Не са анализирани посочените от А. причини за противоречията. По отношение на показанията на св.В. от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК, съдът е посочил, че ги кредитира, защото съответстват на заявеното от св.Р.. Без внимание е оставен доводът, че двамата се разминават по въпроса дали Р. е излизал от автомобила. Съдът е пропуснал да коментира и обстоятелството, че при депозиране на показания в досъдебното производство В. е скрил от водещия разследването, че се е познавал с Т. и посещавал е дома му, което поставя под съмнение неговата добросъвестност. Както и при А., липсва самостоятелен анализ на показанията на В. от съдебното производство, преценка дали са изолирани или съответстват на заявеното от другите очевидци. Аргументът, изтъкнат от съда, че не е нарушена забраната на чл.281, ал.8 от НПК, защото не се е позовал само на показания, приобщени по реда на чл.281, ал.4 от НПК, но и на такива по чл.281, ал.1 от НПК, всъщност не отговаря на въпроса защо са пренебрегнати показанията, дадени непосредствено пред решаващия съдебен състав за сметка на съдържащите се в прочетените протоколи от досъдебното производство. При Св.Р. съдът също е констатирал сериозни противоречия, между показанията в съдебна и в досъдебна фаза по въпросите дали е излизал от колата и дали е видял Т. да скача върху пострадалия. Без да ги обсъди по отделно, е заявил, /както и при А./, че дава вяра на показанията, прочетени на основание чл.281, ал.1 от НПК. Като единствен аргумент е изтъкнал опитите на Р. да последва другата кола и да се свърже с А. по телефона. Не е обсъден въпросът доколко, след като свидетелят не е сигнализирал в полицията, това поведение сочи недвусмислено на възприето отвличане. Показанията на св.Б. са напълно игнорирани, и по този начин грубо е нарушена разпоредбата на чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК. Независимо, че не са депозирани непосредствено пред съда, тези показания са приобщени по процесуален ред, който се доближава до състезателния процес в много по-голяма степен от разпита пред съдия без участие на обвиняем и защитник, тъй като обезпечава едновременно ръководна функция на прокурора, и невъзможност показанията да придобият качеството на годен доказателствен източник без инициативата на подсъдимия. При това в конкретния случай става въпрос за свидетел-очевидец, чиито възможности за възприемане на събитията са идентични на тези на В. и Р.. Като изобщо не е обсъдил показанията на този свидетел и не ги е съпоставил със съобщеното от А., В. и Р., първо пред съда, а след това и пред водещия разследването, апелативният съд е допуснал съществена непълнота на мотивите. Доводът на касатора за допуснато процесуално нарушение по повод на това, че при постановяване на решението са ползвани разпитите пред съдия в досъдебното производство са неоснователни. Причините, поради които може да се проведе разпит на свидетел пред съдия са посочени в разпоредбата на чл.223, ал.1 от НПК само примерно и наличието им не подлежи на контрол. Преценката за необходимостта от това процесуално-следствено действие е предоставена изцяло на органа на досъдебното производство. От друга страна, негова е и преценката в кой момент да привлече лицето, срещу което се води наказателното производство в качеството на обвиняем. За законосъобразното провеждане на разпита не е необходимо да се осигури възможност за участие на лицето, срещу което се води наказателното производство, ако то няма качеството на обвиняем. Правото на справедлив процес и равенството на страните не е нарушено поради това, че при наличие на предпоставките по чл.281, ал.1, т.1 от НПК показанията, дадени пред съдия на досъдебното производство са приобщени към доказателствения материал по делото, а заради липсата на ясни, точни и аргументирани съображения в мотивите на решението по въпроса защо съобщеното от свидетеля в съдебно заседание в състезателен процес е пренебрегнато за сметка на събраната по реда на чл.223 от НПК информация. От изложеното се налага изводът, че въззивният съд е интерпретирал свидетелските показания тенденциозно и едностранчиво, като е пренебрегнал съществени части от тях, които са в полза на защитата и е обсъдил единствено тези, които подкрепят обвинението. Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.2 от НПК, ВКС, ІІ наказателно отделение Р Е Ш И : Отменя решение № 237 от 29.05.2017г., постановено по ВНОХД № 454/2017г. по описа на Софийски апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.