Р Е Ш Е Н И Е № 495 Гр.София, 08.01.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети декември, 2014 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА При участието на секретаря ЦЕКОВА В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1656/14 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 43/13.02.14 г.,постановена от РС-Варна /ВнРС/ по Н.О.Х.Д. 4513/13 г., К. С. Д. и П. З. П. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.196,ал.1,т.2 вр.чл.195, ал.1,т.4,пр.2 вр.чл.194,ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.18,ал.1 НК за Д. и по чл.195, ал.1,т.4,пр.2 вр.чл.194,ал.1 вр.чл.18,ал.1 НК за П.. Във връзка с чл.54 НК им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години за Д. и от една година за П., които е постановено да се изтърпят при първоначален строг режим в затвор. На основание чл.70,ал.7 НК е приведен в изпълнение остатъкът от наказание, постановено по Н.О.Х.Д.480/11 г.по описа на ОС-Варна, по което Д. е бил условно предсрочно освободен по Ч.Н.Д.244/13 г.по описа на ОС-Варна-лишаване от свобода за срок от осем месеца и осем дни, което да се изтърпи при строг режим в затвор. На основание чл.68,ал.1 НК е приведено в изпълнение наказанието по Н.О.Х.Д.1040/12 г. по описа на ОС-Варна-лишаване от свобода за срок от една година по отношение на П., за което е постановено да се изтърпи при строг режим в затвор. С решение № 105/15.04.14 г., постановено от ОС-Варна /ВнОС/ по В.Н.О.Х.Д. 288/14 г., така постановената присъда е потвърдена. В предвидения от процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила /15.04.14 г./, на 17.09.14 г.е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство от осъдения Д. /озаглавено молба/, в което се излагат основания по чл.348,ал.1 НПК и се претендира произнасяне и по отношение на осъдената П., с която той живее на съпружески начала. На 03.10.14 г. е постъпило поредно искане за възобновяване на наказателното производство от осъдения Д. /озаглавено молба/, в което по-подробно са изложени обстоятелства, касаещи касационните основания по чл.348, ал.1 НПК. С разпореждане от 03.10.14 г.на председателя на първо наказателно отделение при НК на ВКС на РБ, е постановено осъдената П. да бъде уведомена за искането на Д. и със своя молба да конкретизира основанията и причините, които налагат евентуално образуване на производство пред ВКС по глава 33 НПК. На 15.10.14 г., в изпълнение на тези указания е постъпило лично искане за възобновяване на производството /озаглавено молба/ от П.,в което се оспорва начинът на водене на процеса спрямо другия осъден и се изразява недоволство от наложеното й наказание с неприлагане нормата на чл.55 НК. На 20.10.14 г. е постъпила поредна молба от П., в която са отразени конкретни съображения за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се връщане на делото на досъдебното производство,за да бъдат отстранени доказателствени пропуски. Назначеният на Д. служебен защитник депозира и допълнение към молбата за възобновяване на наказателното производство, в което се изтъква недоказаност на процесното деяние, нарушение на материалния закон и завишеност на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС осъдените, редовно призовани, поддържат исканията си за възобновяване с отразените в тях аргументи. Същото се отнася и за назначените им пред тази инстанция по тяхна претенция служебни защитници. Представителят на ВКП не намира основания за възобновяване на наказателното производство. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид сезиращите процесуални документи, допълнението към искането на Д. и становищата на страните в съдебно заседание, а и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящата процедура, намира за установено следното: Макар и исканията за възобновяване да са две, изхождащи от двете осъдени лица, преимуществена част от възраженията по тях са идентични. Затова няма пречка върховната съдебна инстанция по наказателни дела да ги обсъжда общо. Що се касае до допълнението към искането за възобновяване, изготвено от служебния защитник на Д., голяма част от него представлява преценка за недоказаност на деянието, в извършването на което осъдените са признати за виновни. Косвено се атакува необосноваността на постановените съдебни актове, за които се извлича постановяването им при предположения. Тук трябва да се заяви, че и в процедура по чл.422,ал.1,т.5 НПК ВКС остава съд по правото и в съответствие с разпоредбата на чл.426 НПК се произнася в рамките на касационните основания по чл.348,ал.1 НПК. Недоказаността и необосноваността не са касационни основания, доколкото са относими към съдилища по фактите. Казаното с оглед тях в допълнението не подлежи на оценяване от страна на върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Първото възражение на осъдения Д. е, че в хода на досъдебното производство не му е направена съдебно-психиатрична експертиза, пък той бил наркозаисим. Този съд добавя,че такава не е направена и в хода на съдебното производство, но и никока не е искано назначаването й от тази страна. Липсва допълнително разяснение по отправения довод, но очевидно осъденият оспорва нарушение на правото му на защита, което е довело до невъзможност да се направи съответна преценка за неговата вменяемост и респективно възможност да носи наказателна отговорност при изпълване на изискванията на разпоредбата на чл.33 НК. Претендираната от осъдения наркозависимост не прави деецът задължителен обект за преценка на вменяемост или способност с оглед неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава достоверни обяснения за тях. Назначаване на психиатрична експертиза е задължително в случаите на чл.144,ал.2,т.3 и 4 НПК /конкретно относими към това производство/, ако съществува съмнение относно посочените в този текст обстоятелства. В конкретния случай, поведението на осъдения в хода на осъществяване на престъпното посегателство и по-късно в процесуален план, както и спецификата на конкретната инкриминирана престъпна дейност, не са предоставили повод нито на разследващия орган, нито на съдилищата по фактите да изпитват съмнения за годността на осъдения като субект на наказателно преследване. На второ място Д. заявява, че е дал пълни обяснения в хода на досъдебното производство. Не е ясно това каква проекция има към основанията по чл.348,ал.1 НПК. В съгласие с нормата на чл.7, ал.1 НПК съдебното производство заема централно място в наказателния процес. Д. в качеството му на подсъдим е дал обяснения пред ВнРС, в които отрича съпричастност към вмененото му престъпно деяние. Тези обяснения са били обсъдени от съдилищата по фактите и е преценено,че очертават защитна теза. Същото се отнася и за обясненията, дадени от осъдената П.. При законосъобразно установената фактология по престъпната деятелност категорично е прието, че пострадалият В. е заварил искателите до ползваното от обитателите на няколко апартамента общо помещение на етажа в жилищен блок, при отворена, но неразбита врата. Д. и П. държали колелото на детето му- л.26 на първоинстанционното дело, в средата. Затова няма никакво значение, че липсва дактилоскопна експертиза, установяваща или не пръстови отпечатъци на осъдените и не отговаря на процесуалната действителност друго отправено от дееца оплакване,че В. не го е видял да пипа колелото. Действително, искателите не са били заварени да отключват, разбиват или отварят по друг начин вратата, но у заловената на място П. са намерени освен множество секретни, и пет бр. обикновени ключове. А именно с обикновен ключ се заключвала вратата на обсъжданото общо помещение. На основание заявеното дотук, наред с преценка показанията на В., че късно предишната вечер е прибрал колелото на детето си в общото помещение и е заключил вратата, законосъобразно е изведен квалифициращият признак на чл.195,ал.1,т.4,пр.2 НК. В допълнението към искането за възобновяване на Д., изготвено от назначения му пред тази инстанция служебен защитник, се атакува приемането на докладна записка относно липсата в съответния вход на блока, от който е извършено посегателството, на лице М., което работи в Н. /л.36 от ДП/. Счита се, че докладната записка не е доказателствено средство по смисъла на НПК. Трябва да се отбележи, че разследващият орган е дал указания на главен инспектор при 3 РУП-Варна в рамките на своите правомощия да извърши проверка на домовата книга на бл.23 в ж.к.В.. По този повод и във връзка с процесното производство са проверени обясненията на искателите и не е установено наличието на твърдяно от тях лице М., работеща в Н., което заявяват, че са търсели. Разпоредбата на чл.127 НПК визира освен изредените протоколи за следствени, съдебни и всякакви процесуални действия и докладите и приложените към тях документи относно разследванията на Европейската служба за борба с измамите, и „други документи”, които представляват писмени доказателствени средства. Докладната записка с нарочно цитираното нейно съдържание е точно такъв документ и може да бъде ползвана като източник на доказателства. Обсъждането на същата бе направено в принципен процесуален план. То не рефлектира върху съдебната преценка за престъпната деятелност на искателите, защото дори и те да са търсели лице М., това не изключва извършването на престъплението и залавянето им на място. По-нататък, Д. се оплаква от обстоятелството,че в хода на съдебното следствие му е отказано сключване на споразумение на основание чл.55- очевидно се има предвид с приложение на разпоредбата на чл.55 НК. Споразумението се сключва между подсъдим /обвиняем/, негов защитник и представител на прокуратурата, но липсва процесуално задължение да се премине в решаване на делото в такава процедура при желание на някоя от тези страни, в частност на подсъдимия, и отказ на друга. В случая представителят на ВнРП не е пожелал да разсъждава на плоскостта на сключване на споразумение и не имал процесуално задължение да го стори, дори и привлеченото към наказателна отговорност лице да е намирало основания за друг подход. В допълнението към искането за възобновяване на искателя се очертава ниската стойност на инкриминираната вещ, което водело до липса на обществена опасност и следователно липса на престъпление. Поради неприсъствието на повече разяснения тази инстанция намира, че отправеният довод е такъв за приложение на нормата на чл.9,ал.2 НК. В този ред на мисли е нужно да се отбележи, че предметът на престъпно посегателство-колело- е на стойност 147 лв. Наистина, това не е висока стойност, когато става дума за преценка на конкретни параметри на престъпление против собствеността, но сама по себе си не може да обоснове малозначителност в първия, предвиден в нормата на чл.9,ал.2 НК вариант. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване пък трябва да се каже, че явна незначителност на обществена опасност също не може да се обсъжда, най-малко предвид характеристичните данни и съдебното минало на Д. и П.. В исканията си за възобновяване и двамата искатели настояват на обстоятелството, че причинените щети са възстановени и става дума за опит за кражба. Д. дори признава,че е заловен на местопрестъплението /макар и да е избягал/. Тези съображения следва да бъдат отнесени към претенция за незаконосъобразна преценка на дълготрайността на дължимото наказание от страна на инстанциите по същество. Това е така и предвид заявлението за наличие на предпоставки по чл.55 НК. Иначе казано, вменените престъпни текстове допускат да се приложи нормата на чл.55,ал.1,т.1 НК и да се наложи наказание лишаване от свобода под минимума,предвиден в санкционните части на материалноправните разпоредби по чл.195,ал.1 и чл.196,ал.1,т.2 НК, какъвто краен резултат се цели от осъдените лица. По същество тези оплаквания обуславят възражение за нарушение на материалния закон, доколкото касаят законосъобразна индивидуализация на наказанието. С оглед наложените наказания върховната съдебна инстанция по наказателни дела намира исканията за възобновяване за състоятелни. Поначало и първата и втората инстанция са били пестеливи в изказа си относно наказанието, което трябва да се определи на всеки деец. ВнОС е споделил като убедителни освен това съображенията на ВнРС, че по отношение на Д. не се наблюдават нито смекчаващи, нито отегчаващи обстоятелства. Отделно от изтъкнатото, самата втора инстанция е записала, че наказанието по отношение на Д. е определено при превес на отегчаващи отговорността обстоятелства /л.25 долу от второинстанционното дело/, а наказанието е наложено в пределите на материалния закон в минималния му размер, при липса на смекчаващи обстоятелства /л.27 горе/. Казаното от една страна е вътрешно противоречиво, а от друга- не държи сметка за начина на определяне на наказанието според разпоредбата на чл.54,ал.2 НК-по-леко наказание се налага при наличие на смекчаващи несъставомерни елементи, а по-тежко-при наличие на утежняващи обстоятелства. ВКС отчита, че на осъдените са наложени наказания лишаване от свобода при условията на чл.54 НК, които в крайна сметка са минимални такива и отразените по-горе неблагополучия на съдебните актове не могат да бъдат отчитани във вреда на Д. и П.. Намира обаче, че съдилищата по същество не са обмислили качествено обстоятелството, че престъплението е останало недовършено, макар и принос за това да има самият пострадал. Вещта, върху която е посегнато и върху която искателите не са успели да установят трайна фактическа власт, не е на особено висока стойност; при опита за отнемане не са настъпили сериозни вредни последици, включително и странични такива по отношение на помещението на етажа и съдържащото се в него; изненаданите от появата на потърпевшия дейци незабавно са преустановили осъществяването на противоправното си поведение, без да се налага В. да упражнява някаква форма на принуда върху тях. Това дава възможност да се обмисли нормата на чл.58,б.А вр.чл.18,ал.2 НК и наказанието да бъде решено във връзка с текста на чл.55 НК, каквато претенция е налице. Предвид изложеното, настоящата инстанция счита,че следва да възобнови въззивното наказателно производство и да измени решението на ВнОС в частта, в която е потвърдена присъдата на ВнРС по отношение на наложеното на Д. и П. наказание. Водейки до намаляване на наказанието, решеното от нея е в полза на лицата. При прилагане на третираните вече разпоредби, на искателя следва да бъде определено наказание от една година лишаване от свобода, а на искателката- шест месеца лишаване от свобода. Тези срокове са необходими и достатъчни те да обмислят своето проивоправно поведение и да се превъзпитат в насока на стриктно спазване на неприкосновеността на чуждата собственост. Водим от горното и на основание чл.425,ал.1,т.3 вр.чл.422,ал.1,т.5 вр.чл.354, ал.2 вр.ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д.288/14 г.по описа на ОС-Варна. ИЗМЕНЯВА решение №105/15.04.14 г.,постановено от ОС-Варна по В.Н.О.Х.Д. 288/14 г. в частта, с която са потвърдени наложените на Д. и П. наказания по присъда №43/13.02.14 г.,постановена от РС-Варна по Н.О.Х.Д.4513/13 г.,както следва: На основание чл.58,б.А вр.чл.55,ал.1,т.1 НК налага на К. С. Д. наказание лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА за извършено от него престъпление по чл.196,ал.1,т.2 вр.чл.195,ал.1,т.4,пр.2 вр. чл.194, ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.18,ал.1 НК. На основание чл.58,б.А вр.чл.55,ал.1,т.1 НК налага на П. З. П. наказание лишаване от свобода за срок от ШЕСТ МЕСЕЦА за извършено от нея престъпление по чл.195,ал.1,т.4,пр.2 вр.чл.194,ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр.чл.18, ал.1 НК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/