Ключови фрази


- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 532

гр. София, 27.06.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.11.2021 (седемнадесети ноември две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2775 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 264 645/22.03.2021 година, подадена от А. С. С., срещу решение № ІІ-262/24.02.2021 година на Окръжен съд Бургас, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2621/2020 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 260 181/08.09.2020 година на Районен съд Бургас, ХІ-ти състав, постановено по гр. д. № 10 234/2019 година с което е прието за установено по отношение на А. С. С., че той дължи на [община], сумата от 5706.50 лева, представляваща обезщетение за ползването без наличие на правно основание за това на общински терен, находящ се в [населено място],[жк], зона А, кв. 7, УПИ II, идентификатор 07079.651.306 по КККР на [населено място], чрез разполагане на собствен временен обект с площ от 36.16 м2, за периода от 01.04.2016 година до 31.05.2019 година, заедно със законната лихва, считано от 04.09.2019 година до окончателното заплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 7519/2019 година по описа на Районен съд Бургас.
В подадената от А. С. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу С. от [община] иск за признаване за установено, че касаторът дължи на общината горепосочената сума, заедно със законната лихва върху нея да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] не е подал отговор на касационната жалба, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
А. С. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.03.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 264 645/22.03.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Бургас е приел, че на основание постановление за възлагане от 19.02.2016 година по изпълнително дело № 20137030400036 по описа на Г. М.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Бургас, вписан под № 703 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, влязло в сила на 29.03.2016 година, А. С. С. бил придобил собствеността върху монолитно изграден обект с площ от 36.16 м2, магазин, находящ се в [населено място],[жк], зона „А“, до училище „Петко Р.“, изграден върху общинска земя с разрешение за строеж № 45/10.06.1997 година от [община] на основание чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ. Безспорно било обстоятелството, че разрешението за строеж било издадено в полза на длъжника по посоченото изпълнително дело Димитър Г. П. за изграждането на процесния обект на основание чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); , за срок от една година, като П. бил в наемни правоотношения с [община] по договор от 12.06.1997 година за отдаването под наем на общинския терен от 36.16 м2, за ползването на който бил заплащал на наемодателя [община] месечен наем. Не било спори също, че теренът, върху който бил изграден процесния обект, е собственост на [община], актуван с АПОС № 4183/29.11.2005 година (по-рано съставен акт № 81/13.01.1997 година).
Съгласно приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, в кадастралната карта на [населено място] процесният обект бил заснет като сграда за търговия с идентификатор 07079.651.306.9, със застроена площ от 38 м2, конструкцията на сградата била едноетажна, монолитна, стоманобетонова, на бетонова основа, стените били от тухлена зидария, като сградата била трайно прикрепена към терена и начинът на изграждането й не позволявал преместване, а премахване с разрушаване. Процесният магазин бил законно изграден върху общинска земя като временен обект по чл. 120, ал. 4 от ППЗСТУ (отм.); въз основа на одобрени проекти и издадено в полза на предходния собственик на сградата разрешение за строеж № 45/10.06.1997 година за срок от една година. Към датата на издаване на разрешението за строеж в приложното поле на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); се включвали, както временни строежи, имащи характеристиките на недвижим имот, така и преместваеми обекти (движими вещи). След отмяната на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (ДВ бр. 6/1998 година), с § 6а от ППЗТСУ било предвидено, че временни постройки, разрешени по реда на отменената ал. 4 на чл. 120, се премахвали, без да се заплащат, след изтичането на срока, за който са разрешени, освен ако чрез частични изменения на застроителните и регулационни планове било възможно установяване на траен градоустройствен статут в съществуващия им вид, като постройките, разрешени без установен срок, се премахвали, без да се заплащат, в срок до 3 години от влизането в сила на измененията и допълненията, освен ако чрез частични изменения на застроителните и регулационни планове било възможно установяване на траен градоустройствен статут в съществуващия им вид. Аналогично било разрешението и в § 50а от ЗТСУ (ДВ бр. 124/1998 година), с който по отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни строежи бил създаден особен режим, като била дадена възможност в установените срокове ползвателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена. С приемането на ЗУТ, в § 17, ал. 2 от Преходните разпоредби на закона отново била предвидена възможност в шестмесечен срок, т. е. до 02.07.2001 година, временните строежи по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, а в ал. 1 било предвидено същите да могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, като след реализиране на предвижданията се премахнат без да се заплащат.
Нормативната уредба била създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежали на различни лица, това било възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не бил придобил траен градоустройствен статут давала възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му, като собственика на терена си запазвал правото на строеж. Нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж-възникването на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, изключвало възможността за придобиване на правото на строеж чрез осъществявано владение на временния строеж. С оглед на това въззивният съд намирал, че правото на строеж върху законно изграден временен обект по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); можело да бъде придобито от собственика на обекта само, ако бъде учредено от собственика на терена по реда на ЗДС и ЗОС. В случая, по делото не били налице данни спрямо процесната сграда, изградена на основание чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); да била реализирана процедура по § 50а от ЗТСУ (отм.); , съответно по § 17, ал. 2 от ЗУТ-изменение на подробния устройствен план с цел временните строежи да получат траен градоустройствен статут, което пък било основание на собствениците на строежите да се учреди право на строеж и по този начин те да придобият правото да държат собствена сграда върху чужд терен (общински или държавен), при което собственикът на терена ще следва да търпи създаденото положение, тъй като правото на строеж включва и правото на ползване на застроената част от терена, която има обслужващо сградата предназначение.
При липсата на данни общината да била учредила по реда на ЗОС право на строеж на предишния собственик П., съответно на С. въззивният съд намирал, че С. не може да се ползва от нормата на чл. 64 ЗС, поради което изложените в този смисъл възражения във въззивната жалба били неоснователни. Още повече, че от приложения в заповедното производство протокол № 22/01.03.2001 година на Общински съвет Бургас било видно, че било взето решение законно изградените временни обекти, разрешени върху общинска земя по отменения чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ да се запазят до реализиране на строежите, предвидени в действащите ПУП или до промяна на собствеността на терените, т. е. взетото решение било такова по § 17, ал. 1 от ЗУТ. Затова следвало да се приеме, че към момента процесната сграда имала юридически статут на временен строеж без траен градоустройствен статут, което изключвало възможността собственикът й да притежава право на строеж. Неотносими при преценка статута на сградата били обстоятелствата, на които се позовавал С.-нанасяне на сградата в кадастралната карта със самостоятелен идентификатор и декларирането й по чл. 14 от ЗМДТ. Юридическият статут на обекта се преценявал с оглед на одобрените строителни книжа, въз основа на които бил законно изграден, като последващите действия по нанасянето или ненанасянето на този обект в устройствения план или кадастрална карта, както и декларирането му с оглед данъчно облагане на собствеността, не водели до промяната на този статут. Процесният магазин бил законно изграден като временен обект върху общинска земя въз основа на одобрени проекти и издадено разрешение за строеж № 45/10.06.1997 година на основание чл. 120, ал. 4 от ППЗСТУ (отм.); , поради което имал характер на временен строеж по смисъла на § 17, ал. 1 от ЗУТ, във връзка с чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.);. Без значение за статута на временния обект бил и начина на трайното му закрепване върху земята и неговата конструкция (монолитна, стоманобетонова), които го определяли като недвижим имот по правилото на чл. 110 от ЗС. Като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.); можели да се изграждат, съответно поставят, както недвижими вещи, така и движими вещи, като и в двата случая се касаело до обекти, за които била дадена възможност да съществуват временно върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане на действия по реализиране на предвиденото по плана териториално устройствено мероприятие.
След влизане в сила на ЗУТ такъв обект можел да придобие траен градоустройствен статут само при условията на § 17, ал. 2 от ЗУТ, без значение дали обекта бил с характеристиката на движима или недвижима вещ, доколкото цитираната норма не предвиждала подобно условие във фактическия си състав, а в случая такава процедура не била проведена. Затова трябвало да се приеме, че собственикът на временен обект, който не бил придобил траен градоустройствен статут по реда на § 50а от ЗТСУ (отм.); или по реда § 17, ал. 2 от ЗУТ, не притежавал правото на строеж за него и нямал противопоставими права на собственика на терена, върху който бил изграден временния обект. Затова въззивният съд намирал за правилен извода на първоинстанционния съд, че в случая нормата на чл. 64 от ЗС била неприложима и А. С. С. не разполагал с правото да ползва земята, върху която е изградена постройката, доколкото това било необходимо за ползването й по предназначение, тъй като това право съществувало само при суперфициарната собственост, каквато в конкретния казус не била налице-А. С. С. не бил придобил право на строеж при покупката на сградата при публичната продан по изпълнителното дело, като такова право не бил имал и предишния собственик П., който бил изградил обекта при условията на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.), като право на строеж не било учредявано при разрешаването на строителството, нито впоследствие. Между страните по делото липсвал и действащ договор за предоставяне ползването на терена, какъвто бил сключен между общината и предишния собственик на обекта през 1997 година. Затова, осъществяваното от А. С. С. ползване на общинския терен собствен на [община], върху който бил изграден процесния магазин е без основание. Това обуславяло извода, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД, поради което предявеният иск бил доказан в своето основание-в резултат на неоснователното ползване на частта от собствения на [община] поземлен имот, С. бил спестил разходи за заплащане на наем за ползване на терена и се бил обогатил, а в същото време собственикът на терена се бил обеднил, пропускайки да реализира доход от това свое имущество. Размерът на дължимото в случая обезщетение следвало да бъде определен съобразно Приложение № 3 и № 7 към Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на [община], приета от Общински съвет Бургас, като за процесния период от 01.04.2016 година до 31.05.2019 година въззивният съд изчислявал по реда на чл. 162 от ГПК обезщетението в общ размер на 5706.50 лева.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. С. С. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса дължи ли се обезщетение на собственика на терена при наличие на законно изградена постройка по реда на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.), издаденото разрешение за строеж представлява ли годно правно основание за ползването на общинския терен при наличие на взето решение от Общинския съвет на основание § 17, ал. 1 от ПЗРЗУТ и в какъв размер-този определен по административен ред с наредба на общината или размера следва да бъде доказан със средствата на ГПК-експертиза, която да изследва размера на обедняването. Формулирането на правен въпрос обаче не е достатъчно, за да бъде допуснато обжалваното решение до касационен контрол. Задължение на касатора е освен да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, да обоснове и връзката на този въпрос с някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. В конкретния случай А. С. С. не е изложил твърдения за това, че по отношение на поставените от него въпроси решението на Окръжен съд Бургас противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и е в противоречие с практиката на ВКС, както и не са представени доказателства в тази насока. Наред с това, не са налице както твърдения, така и доказателства, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на КС и на СЕС.
На последно място, не са изложени и твърдения, които да обосноват това, че евентуалното допускане на касационното обжалване по така поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Липсата на такива твърдения не може да бъде преодоляна с посочването на номера на разпоредбата, на която се позовава касаторът или с цитиране на нейното съдържание. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, задължение на касатора е да формулира общия правен въпрос, който да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и да обоснове връзката на този въпрос с някои от допълнителните основания за допускане на това обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Касационният съд може само да уточни или конкретизира вече формулирания въпрос, но не и да извлича същия от твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По същия начин при наличие на твърдения, обосноваващи някои от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, съдът може да определи точно по кое от тях да допусне касационното обжалване, но не може сам да излага твърдения, обосноваващи наличието на някое от допълнителните основания. Липсата на твърдения, обосноваващи наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, само по себе си е достатъчно основание, за да не бъде допускано касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас. Поради това такова обжалване не следва да бъде допускано. Още повече, че доколкото в случая лицето, на което е издадено разрешение за строеж за изграждането на временна постройка по чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ (отм.) не придобива право на строеж върху терена, въз основа на което да ползва същия или част от него. Затова отношенията между това лице и собственика на терена се уреждат винаги конкретно, с оглед на всеки отделен случай, а оттам и въпросът дали се дължи обезщетение за това ползване или не е винаги конкретен с оглед на установените по делото факти.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № ІІ-262/24.02.2021 година на Окръжен съд Бургас, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2621/2020 година, по подадената срещу него от А. С. С., касационна жалба с вх. № 264 645/22.03.2021 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-262/24.02.2021 година на Окръжен съд Бургас, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 2621/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.