Р Е Ш Е Н И Е № 121 С о ф и я , 10 май 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 28 а п р и л 2017 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 388/2017 година. Касационното производство е инициирано с бланкова касационна жалба и допълнение към нея от защитника на подсъдимия М. Г. М. от С. адв.В.А. от АК-С. с предмет новата присъда № 308 от 29.11.2016 г., постановена по ВНОХД № 4029/2015 г. от Софийския градски съд, която се обжалва с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и алтернативни искания за отмяната й и постановяване от касационната инстанция на нова оправдателна за подсъдимия присъда, или връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд, или намаляване на наложеното му наказание като явно несправедливо. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Повереникът на частната обвинителка Надежда Р. Д. от К. адв.Ив.И. от АК-С. моли обжалваната присъда да бъде оставена в сила. Подсъдимият М., редовно уведомен, не взeма участие в касационното производство, като защитникът му адв.А. поддържа подадената жалба и моли да бъде уважена по изложените в нейна подкрепа доводи. Върховният касационен съд провери обжалваната присъда в пределите на компетентността си по чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда от 02.02.2015 г. по НОХД № 20531/2011 г. Софийският районен съд е признал подсъдимия М. Г. М. от С. за невинен в това на 06.04.2011 г. в С. да е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвъкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст – по отношение на Н. Р. Д. от К., като е употребил за това сила и заплашване и го е оправдал по предявеното му обвинение по чл.150, ал.1 от НК. На основание чл.190, ал.1 от НПК е постановил направените по водене на делото разноски да останат за сметка на държавата. Присъдата е била протестирана от Районна прокуратура-София и от повереника на частната обвинителка Н.Д. адв.И. с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по оценката на доказателствените източници, необосноваността на изведените фактически обстоятелства и неправилното приложение на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна за подсъдимия присъда с налагане на съответно на извършеното наказание. С обжалваната по касационен ред въззивна присъда Софийският градски съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда и като е признал подс.М. за виновен в осъществяване на инкриминираното деяние, на основание чл.150, ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 3 години лишаване от свобода, което да изтърпи ефективно при първоначален строг режим в затвор, от чийто размер е приспаднал на основание чл.59, ал.1 от НК срокът на предварителното му задържане и изпълнение на мярка за неотклонение „домашен арест”. На основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказанието от 2 години лишаване от свобода, наложено на подс.М. с присъда № 13 от 10.05.2005 г. по НОХД № 560/2004 г. на Окръжен съд-Перник, влязла в сила на 14.12.2006 г., отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години, в който е извършено инкриминираното деяние, което наказание също е постановено той да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по водене на делото разноски в размер на 831,53 лв. Обжалвайки с бланкова касационна жалба новата присъда на въззивния съд, защитникът на подсъдимия адв.А. развива доводи в допълнението й за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствения анализ на съда, против извода за осъществена принуда върху частната обвинителка и за съставомерност на деянието му, с което неправилно бил приложен материалния закон и му било наложено явно несправедливо наказание, с което обосновава алтернативните си искания за отмяна на въззивната присъда и оневиняване на подзащитния му от касационната инстанция, алтернативно за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на СГС или намаляване на размера на наложеното му наказание до справедлив такъв. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира жалбата за подадена в законоустановения срок, от страна с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.2 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустима, но разгледана по същество същата се явява НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : Наведените в бланковата касационна жалба касационни основания защитникът обосновава в допълнението й с доводи за неоснователно кредитиране на противоречивите, според него и неподкрепени от никакви други доказателства „негодни” показания на наркотично и алкохолно упоената пострадала св.Д., включително и от косвените на „останалите свидетели”, за „едностранчиво и несправедливо” отношение към отхвърлените като недостоверни твърдения на подс.М., довело до несправедливото му и „недопустимо” осъждане с прекомерно тежко наказание, при изразеното от него разкаяние за стореното. Въз основа на тях се претендира за оневиняването му или ново разглеждане на делото за пълна реализация на правото му на защита и накрая, за смекчаване на отговорността му с приложението на чл.55 от НК. Касационният състав намира, че въззивният съд е направил верен прочит на събраните доказателствени материали, като е подложил на основателна критика фактическите, а оттам и правни изводи на първата инстанция. Обичайното извършване на подобен род деяния като инкриминираното „на тъмно”, без свидетели-очевидци, изисква прецизност при провеждане на изследването за достоверност на твърденията на участващите в тях лица, в повечето случаи чрез преразказа на тези на жертвата. За разлика от районния, градският съд правилно се е фокусирал върху онези значими обстоятелства, за изясняването на които е съобразил обективно, взаимосвързано и в достатъчна пълнота относимите доказателствени източници. А безспорно сред тях са тези за предхождащото, съпътстващото и последващото деянието поведение както на пострадалото лице (както е избрал районният съд многократно да идентифицира св.Д.), така и на насилника му(й). Анализът му с основание го е мотивирал да отхвърли версията на подс.М. като оборена и защитна и да се довери на последната. Изложените в тази насока аргументи са убедителни и логични, почерпени и от показанията на свидетелите Цв.И., И.И., Р.Т., А.В., М.Г., К.К., Т.С., И.З., от констатациите в протокола за оглед на местопроизшествието, от заключенията на експертите в СМЕ, СХЕ, СППСЕ, експертизата по ДНК-профилирането, от писмените доказателства за осъществени телефонни комуникации между част от участниците в процеса. Безспорно е установено, че докато св.Д. е организирала в обитаваната със св.К.К. стая в студентското общежитие събиране на приятелите си за отпразнуване на успешно взет от нея изпит в учебното заведение, в което учила в С., при посещението на компанията във въпросната дискотека по покана на подс.М., а после и в стаята в общежитието на св.Цв.И. освен от прием на алкохол, се преминало и в прием на осигурени от последния наркотици. Изследвайки това обстоятелство съдът е стигнал до извода, че през всички тези етапи на празненството св.Д. не е показала поведение на интимничене с когото и да било от компанията, докато подс.М. проявил желание за такава близост с някое от пристигналите момичета, насочвайки го към последната. Отказът й да се сближи с него проличава от поведението й до напускане на компанията с цел отпътуване за родния й град, както и след завръщането й, и непосредствено преди деянието – с отрицателния й отговор на въпроса на св.Т.. Установено е, че тя е била употребила през цялото това време минимално количество алкохол, а и след прием и на наркотично вещество по покана на подсъдимия е била в състояние да разбира и ръководи постъпките си. Двамата с подсъдимия не са се познавали, тя не е имала предишни сексуални контакти с мъж и следвайки житейската логика правилно съдът е заключил, че осъщественото с нея в банята блудство от подсъдимия не може да подкрепи твърдението му то да се е случило от нейна страна доброволно. То е оборено и от категоричните данни за последващото деянието нейно психическо състояние, реакцията на подс.М. по повод подадения от нея сигнал в 07 РУП-СДМВР (а не жалба – виж докладна записка л.9 от ДП) и опита му да „компенсира” пострадалата. И докато касаторът е опитал да съобрази обясненията си, дадени едва в съдебното следствие, с категорично установеното на досъдебното производство и пред съда, то показанията на св.Д. и тези на приятелите й от компанията им са еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви. Още повече, при първоначалните констатации при огледа в банята (отразени и в приложения по НОХД фотоалбум) в потвърждение на оплакването й в „сигнала” до полицията. ВКС намира, че доказателственият анализ на въззивния съд не страда от визираните в жалбата процесуални пороци, доказателствените източници са съобразени според действителното им съдържание и в синхрон с формалната логика, няма игнорирани или превратност в оценката им, като съдът е изпълнил в цялост задълженията си по чл.339, ал.2 и 3 вр.чл.305, ал.3 от НПК както да изложи ясно и категорично възприетите фактически обстоятелства и тяхната доказателствена обосновка, изяснил е противоречията между показанията на пострадалата и обясненията на жалбоподателя и формирането на вътрешното му убеждение по фактите е в съответствие с изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК. Не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за новото му разглеждане от градския съд, като правото на защита на подсъдимия по никакъв начин не е било накърнено. При правилно установената фактическа рамка материалният закон е приложен законосъобразно. Приложената спрямо св.Д. принуда (сила и заплашване) от подс.М. за постигане на удовлетворение на половото му желание без съвъкупление, при демонстрираната от нея липса на взаимност обуславя наличието на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.150, ал.1 от НК. Наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК касаторът отново свързва с отказа на съда да се довери на обясненията на подсъдимия, което бе изяснено с оглед предходно разгледаното касационно основание и няма основание за повторно излагане на съображения в тази насока. Не е налице несъставомерност на деянието и не може да се удовлетвори искането на жалбоподателя за оправдаване на подс.М. за осъщественото от него блудство с пострадалата. Не е налице и явна несправедливост на наложеното на подс.М. наказание от 3 години лишаване от свобода, макар при обосноваване на съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства съдът да е допуснал известно противоречие, но в негова полза. Започвайки със съображения „при индивидуализацията” съдът да прави извод за „превес на отегчаващите” обстоятелства (стр.10-долу от мотивите), „преценявайки спецификите на деянието и дееца .. прецени, че наказание под средния размер … а именно 3 години лишаване от свобода … ефективно .. ще окаже необходимото въздействие”. Така определен, размерът на наказанието се явява при превес на смекчаващите обстоятелства, които обаче нито са многобройни, нито има изключително такова, включително и изтеклият период от време от осъществяване на деянието до окончателното му наказване. Всъщност, относно последното укорът би следвало да се насочи към районния съд, който при двукратното (заради смяна на съдебния състав) първоинстанционно разглеждане на делото освен смекчаване на мярката за неотклонение на подсъдимия до „подписка”, е постановил след 4-годишно разглеждане на делото и неправилния си съдебен акт, поправен от градския съд. От друга страна, съдът е пропуснал да обсъди и друго отегчаващо обстоятелство – че не друг, а подсъдимият е осигурил и подканял към употреба на наркотик членовете на компанията на пострадалата, включително и нея самата (признат и от него факт и доказан от СХЕ), очевидно с цел да се възползва от ефекта му за постигане на полова близост с някое от момичетата. А това завишава както обществената опасност на деянието, така и на дееца. На този фон доводът за някакво негово „разкаяние” е твърде пресилен, а и не е подкрепен с процесуалното му поведение по делото. Поради това ВКС намира, че няма каквото и да е основание за по-голямо смекчаване на отговорността на жалбоподателя М., още по-малко с приложението на чл.55 от НК и жалбата и в тази насока се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната присъда следва да бъде оставена в сила. Няма каквито и да е оплаквания относно приложението на чл.68, ал.1 от НК за активиране на предишното условно наказание на подсъдимия, за определения му първоначален режим, като в частта относно типа на затворническото заведение приложими са изменените (ДВ бр.13/2017 г.) разпоредби на ЗИНЗС и НПК, които въззивният съд е нямало как да съобрази към постановяване на съдебния си акт, но това правомощие на главния директор на ГД „ИН” към МП се прилага по силата на закона и не влияе на законосъобразността на контролирания съдебен акт. Водим от гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 308 от 29.11.2016 г., постановена по ВНОХД № 4029/2015 г. от Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :