Р Е Ш Е Н И Е № 11 София, 27.01. 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република Б., четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на 21 януари, две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА изслуша докладваното от съдията Н. Зекова дело № 4158/2013 година. Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение по гр. д. № 3046/2012 г. на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на касационния съд относно критериите за определяне по справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по реда на чл. 52 ЗЗД. Искането на касационния жалбоподател – П. на Р Б., е за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 7500 лв., съгласно обжалваното въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 4571/2011 г. на Софийски градски съд. Излагат се съображения, че този размер на обезщетението не съответства на неимуществените вреди на ищеца Г. като резултат от воденото срещу него наказателно производство - предявеното обвинение не е тежко по смисъла на НК, спрямо него не е приложена мярка за неотклонение или процесуална принуда, продължителността на наказателното производство е резултат на забавянето му в съдебната фаза, върху която органите на П. не могат да въздействат и във въззивното наказателно производство, прокурорът не е поддържал подадения протест. Ответникът по жалбата, ищец по делото, А. Г. оспорва искането на П. и счита, че присъденото обезщетение от 7500 лв. не следва да бъде намалявано. Излага съображения, че той няма вина за продължителното развитие на процеса, чийто инициатор е П., а самото администриране на производството се определя от наказателния съд. Счита, че въпросът за продължителното развитие на наказателното производство не е поставян от П. и не е обсъждан от двете съдебни инстанции – първоинстанционна и въззивна, а позоваването на решения по други дела е неотносимо към спора по делото, тъй-като тези решения не са тълкувателни и са предопределени от конкретната фактология на отделните случаи. Съгласно трайно установена практика на ВС и задължителната практика на ВКС, преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при искове по чл. 2 ЗОДОВ, се основава на критериите за тежестта на повдигнатото обвинение, за вида на фазата – досъдебна или съдебна, и продължителността на наказателното производство, за липса или взета мярка за неотклонение и нейния вид, субективните последици за лицето от воденото наказателно производство – влошено здравословно състояние, публично злепоставяне, отражение върху семейния му живот, професионална реализация, социални контакти, съдебното минало на лицето, евентуално съпричиняване на вредите. По настоящото дело, въззивният съд не е направил изчерпателна преценка и не е изложил съображения за така посочените правнорелевантни обстоятелства. С отговора на исковата молба - л. 30-32 от досието на гр. д. № 4571/2011 г., П. се е позовала на факта, че обвинението в досъдебното производство е продължило 16 дни, а останалият период до общата продължителност от четири години и два и половина месеца за наказателното производство обхваща периода на съдебната фаза. Въззивният съд не е взел предвид това възражение, като е посочил, че преходът на наказателното производство от досъдебна в съдебна фаза е инициатива на П.. В случая, обаче, съдът е бил длъжен да изследва въпроса за продължителността на съдебната фаза на наказателното производство, защото това е било едно от съществените обстоятелства на предявения иск. При тази проверка, съдът е могъл да констатира, че действията на ищеца Г. имат пряка връзка със значителното продължаване на наказателното производство. В производството по нохд № 13599/2003 г. на Софийския районен съд, Г. е представляван от адвокат Х. Х. съгласно писмено пълномощно от 31. 05. 2004 г., представено в съдебно заседание на същата дата. В с. з. на 31. 01. 2005 г., делото е отложено за 24 март, впоследствие за 30 юни 2005 г. по искане на Г., с твърдение, че адв. Х. е болен, без да представи съответните доказателства. В съдебно заседание на 30. 06. 2005 г. Г. се е явил лично, потвърждавайки, че негов пълномощник е явилият се в залата адвокат Р.. В досието на наказателното дело, обаче, няма приложено писмено пълномощно за адвокат Р., подписано от Г., както изисква чл. 93, ал. 2 НПК. Номерацията на листовете в досието е последователна, което изключва възможността пълномощното да е изпаднало. При това положение следва, че действията на Г., с които периодично е предизвикал отлагане на делото, както следва: на 13. 10. 2005 г., на 05. 06. 2006 г. поради неявяване на адвокат Р., а на 16. 02. 2006 г. е поискал отлагане на делото след продължителен период от време във връзка с тримесечна служебна командировка на адвокат Р. в А., са неправомерни, а същевременно те са причина за удължаване на наказателното производство. Този факт не е преценен от въззивния съд във връзка със заявеното от ищеца Г. основание на иска – продължителността на наказателното производство като основна причина за неговите страдания. Решаващият съд се е позовал изцяло на показанията на единствената свидетелка по делото, че по време на наказателното производство Г. е бил много депресиран, но не е съобразил неправомерните действия на Г. за отлагане на делото, което му поведение не сочи на състояние на психическо напрежение и тормоз. По изложените съображения, касационният съд счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е приложил точно чл. 153 ГПК – от значение за решаване на делото са спорните факти и връзките между тях, което е основание за частична отмяна на решението относно размера на присъденото обезщетение. Касационният съд счита, че с оглед на изложените съображения, реално претърпените от ищеца Г. неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени със сумата 4000 лв., съгласно чл. 52 ЗЗД. Тъй-като въззивното решение е влязло в сила поради необжалване от П. в частта, с която е присъдено обезщетение в размер на 1000 лв., дължимото на ищеца Г. обезщетение следва да бъде определено в размер на 3000 лв. – разликата над 1000 лв. до размер на сумата 4000 лв. Искането на ответника по жалбата, ищец по делото Г. за присъждане на разноски е основателно в размер на сумата 231 лв. съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК. В касационното производство Г. е заплатил 500 лв. адвокатско възнаграждение за размер на иска му 6500 лв. – разлика между признатия от П. размер 1000 лв., за който е налице влязло в сила решение и присъдения размер 7500 лв. С касационното решение, искът от 6500 лв. е уважен в размер на 3000 лв., на която сума съответстват 231 лв. разноски. Върховният касационен съд Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решението от 28. 02. 2013 г. по гр. д. № 3046/2012 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решението по гр. д. № 4571/2011 г. на Софийския градски съд В ЧАСТТА, с която е осъдена П. на Р Б. да заплати на А. Г. обезщетение за неимуществени вреди над сумата 1000 лв. до размер на сумата 7500 лв.. ОСЪЖДА П. на Р Б. да заплати на А. И. Г. от [населено място] сумата 3000 /три хиляди/ лв. обезщетение за неимуществени вреди поради обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, със законната лихва върху тази сума, считано от 07. 02. 2008 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 7500 лв. ОСЪЖДА П. на Р Б. да заплати на А. Г. сумата 231 /двеста тридесет и един/ лева разноски за касационното производство по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: