Р Е Ш Е Н И Е № 23/22.05.2017 г. гр. София, В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Маргарита Соколова Членове: Гълъбина Генчева Геника Михайлова при секретаря Емилия Петрова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2856 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 404/ 29.03.2016 г. по гр. д. № 255/ 2016 г., с което Варненски окръжен съд, като отменя решение № 4920/ 07.12.2015 г. по гр. д. № 9511/ 2015 г. на Варненски районен съд, признава за установено спрямо С. Т. М., че Н. Г. Н. и В. Т. Н. не притежават в съпружеска имуществена общност правото на собственост върху един новообразуван (земеделски) имот в м. „В. ч.“, с. о. „Т.“, [населено място]. Решението е допуснато до касационен контрол при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Конститутивно или установително е действието на решенията на поземлените комисии, издадени преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/ 30.07.1999 г., с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ? Касаторите, съпрузите Н. и В. Н., считат, че въззивният съд е бил длъжен да разреши спора, като съобрази разпоредбите на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ, вр. § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ преди ЗИДЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/ 30.07.1999 г. Претендират разноски. Ответникът по касация С. Т. М. възразява, че решението е правилно. Претендира разноски. Отговорът на правния въпрос и мотивите към него са в решение № 262/ 13.07.2012 г. по гр. д. № 944/ 2011 г. ВКС, ГК, I-во отд. и в решение № 106/ 19.05.2011 г. по гр. д. № 1326/ 2010 г. ВКС, ГК, II-ро отд., постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. В тях се приема, че е конститутивно действието на решението за възстановяване на правото на собственост в реални граници в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, ако е издадено преди изменението на ЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/ 30.07.1999 г. и имотът е индивидуализиран. Такова решение възстановява правата на бившия собственик на имота, съответно на неговите наследници, а заповедта на кмета по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ е ново законово изискване, което не засяга придобитите права. Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя този отговор, включително мотивите, развити в двете решения. Според дадения отговор и заявените касационни оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, настоящият състав на Върховния касационен съд намира въззивното решение неправилно. Съображенията са следните: Ответникът по касация е извел правния интерес от отрицателните установителни искове, предявени при условията на пасивно субективно съединяване от вида на необходимото другарство, с реституция по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство. Позовал се е на решение № 1776/ 18.10.1996 г. на О. А., с което в реални граници е възстановено правото на собственост на Т. И. М. върху процесния имот в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и на удостоверението, че е единствен наследник на бившия собственик. Касаторите са оспорили исковете, въвеждайки като основен способ придобиване на собствеността чрез изкупуване в полза на ползвателите с права по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ. Евентуално са въвели и оригинерния способ на придобивната давност. С обжалваното решение въззивният съд е отрекъл първия (главния) способ и е пристъпил към евентуалния. Приел е, че събраните доказателства сочат на установено от касаторите недобросъвестно владение, което от 22.11.1997 г. (датата на влизане в сила на чл. чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ) към предявяване на исковете (21.05.2014 г.) е продължило повече от 10 години. Въпреки това е приел, че предпоставките от чл. 79, ал. 1 ЗС са неосъществими. Мотивирал се е с недовършена административна процедура по възстановяване на правото на собственост за ответника по касация, като се е позовал на изисквания, които към датата на издаденото решение на О. законът не предвижда - заповед на кмета на общината по чл. 4к, ал. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, която да индивидуализира новообразуваните имоти в терените по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и скица. Отричайки и двата способа, въззивният съд е достигнал до извода, че отрицателните установителни искове са основателни. Отменил е решението, с което те са били отхвърлени (първостепенният съд е възприел като осъществен заявеният от касаторите главен придобивен способ) и ги е уважил (чл. 271, ал. 1 ГПК). Незаконосъобразно е разбирането на въззивния съд, че уредбата, въведена със ЗИЗДЗСПЗЗ с ДВ бр. 68/ 30.07.1999 г. за възстановяване на правото на собственост върху имоти в терените по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, се прилага за заварените (издадените) към влизане в сила на това изменение на Закона позитивни решения на О.. Решението на О. А., на което ответникът по касация се позовава, е от 18.10.1996 г. Следователно по отношение на това решение предвиденото в ЗИДЗСПЗЗ не се прилага. За решаването на правния спор обаче от съществено значение е индивидуализацията на процесния имот. Тя не следва от представянето на скица, тъй като и това изискване от чл. 14, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗСПЗЗ е въведено след релевантния момент. В решение № 1776/ 28.10.1996 г. на О. А. границите на имота са описани по нотариален акт № 175/ 1922 г. Индивидуализацията е от значение за установяване на правата на ответника по касация по земеделска реституция и по наследствено правоприемство от Т. И. М.. Тя е от значение и за предпоставките на оригинерен способ на придобивната давност, въведен като евентуален от касаторите като защита срещу отрицателния установителен иск. Чрез допуснатата и изслушана съдебнотехническа експертиза са събрани доказателства, че процесният имот е разположен върху имота, описан в нотариалния акт, но липсват доказателства за плана (кадастрален или помощен), който към датата на издаденото решение на О. го определя като самостоятелна единица. Обжалваното решение подлежи на отмяна от касационната инстанция, а делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане въззивният съд е длъжен да допусне изслушването на допълнителна съдебно-техническа експертиза по задача, съобразно изложеното по-горе. При решаването на спора въззивният съд е длъжен да съобрази, че 29.05.1997 г. е най-ранният възможен момент на владението (това е датата, на която касаторите са направили плащането по неосъществения способ от § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ), а 22.11.1997 г. е най-ранният възможен момент, от който владението поражда правно значение (това е датата, на която влезе в сила чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ). Въпросът за разноските, включително извършените в касационното производство, е в компетентност на въззивния съд, а той ще го разреши според изхода на спора (чл. 294, ал. 2 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 404/ 29.03.2016 г. по гр. д. № 255/ 2016 г. на Варненски окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Варненския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.