1 1 Р Е Ш Е Н И Е № 507 София, 25 ноември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на пети ноември две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 397/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия К. В. П. против въззивно решение № 188/01.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 298/2010 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда от 29.03.2010 г. по НОХД № 1254/2010 г., подсъдимият К. В. П. е бил признат за виновен в това, че на 12.10.2008 г. е отнел чужди движими вещи на обща стойност 47, 00 лева от владението на И. Д. И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 от НК. Наложеното наказание е по чл. 58а и чл. 55, ал.1, т. 1 от НК във връзка с приложението на чл. 372, ал.4, чл. 373, ал.2 от НПК – три години и шест месеца лишаване от свобода; Саморъчно изготвените жалби от подсъдимия П. се позовават на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, а искането е за намаляване размера на наложеното наказание. Жалбата, изготвена от процесуален представител, се позовава и на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Правят се искания за отмяна на решението и ново разглеждане на делото, както и намаляване размера на наложеното наказание. Жалбите се поддържат от подсъдимия П. и от процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал.3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Касационната жалба на подсъдимия П. е неоснователна. І. Проверката за правилното приложение на закона и справедливостта на наложеното наказание е възможна само след констатация за отсъствие на отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, наведено от защитата на подсъдимия. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият П. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и е изразил позиция да не се събират доказателства за тях. Съдът, след като е установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, с определение на основание чл. 372, ал. 4 от НПК е обявил, че няма да събира доказателства за фактите в обвинителния акт и на тяхната основа постановил присъдата си. Със сега наведените оскъдни доводи за недоказаност на обвинението, отразени в писмените бележки на защитата, се прави опит да се разколебае направеното признание по чл. 371, т. 2 от НПК. Тези доводи обаче са неоснователни, защото липсват процесуални нарушения, допуснати от предходните инстанции. Безспорно е, че признаването на фактите от подсъдимия не освобождава съда от задължението за преценката им при вземане на решението си относно това : има ли извършено деяние, извършено ли е от подсъдимия, съставлява ли престъпление и каква е неговата правна квалификация. На тези именно въпроси въззивният съд е дал обстоен отговор, след всестранно и пълно изследване на доказателствените материали. Твърденията, отразени в жалбата, че в досъдебното производство не са събрани по съответния ред доказателства, установяващи дали “към инкриминирания период от време подсъдимият би могъл да се намира на местопроизшествието”, се опровергава от данните, съдържащи се в досието на досъдебното производство, подробно изследвани от въззивния съд. Свидетелските показания на пострадалата Илиева, кредитирани от предходните инстанции, са установили факти, свързани с времето и мястото на извършване на деянието, неговото авторство, упражненото физическо насилие и отнемане на вещи, необходими за съставомерност на извършеното по чл. 198 от НК. Показанията на пострадалата, както правилно е отбелязал въззивният съд, са били убедително подкрепени от останалите доказателствени източници – данните от протокола за извършено разпознаване с нейно участие, косвено от показанията на свидетеля В., баща на подсъдимия у когото е установен мобилния телефон, информацията от справките на мобилните оператори. Иначе казано, наличните доказателствени източници са били достатъчни, за да се идентифицира като автор на деянието именно подсъдимият П., поради което и направеното най-общо възражение за нарушаване на процесуалните изисквания, визирани в чл. 13, чл. 107 и чл. 116 от НПК, е неоснователно. В рамките на приетите и признати от подсъдимия П. фактически положения, материалният закон е приложен правилно. ІІ. Не е налице и явна несправедливост на наложеното наказание. При индивидуализацията на наказанието е използвана техниката по чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, чието приложение е било задължително, предвид изискването на чл. 373, ал.2 от НПК. Въззивният съд е съобразил всички доказани и значими обстоятелства за степента на отговорността и следва да бъде споделено разбирането, че отегчаващите такива имат превес и значителна тежест. Подсъдимият е осъждан многократно, като разбира се, част от самите осъждания имат отношение към квалификацията на деянието. Налаганите му до сега наказания “лишаване от свобода”, които е търпял и ефективно, очевидно не са предизвикали целения превъзпитателен и възпиращ ефект. Констатациите на въззивния съд за установения превес на отегчаващи отговорността обстоятелства има отношение и към друго. След изменението на НК (ДВ, бр. 26 от 06.04.2010 г.) е създаден нов механизъм за определяне на наказанието в случаите на чл. 373, ал.2 от НПК – чл. 58а от НК (изм.). Въззивната инстанция (решението е от 01.06.2010 г.) не е взела предвид настъпилото изменение на закона, въвел нови правила за определяне на наказанието, които по силата на чл. 3 от НПК са приложими, поради което и не е правена преценка от гледна точка на чл. 2, ал.2 от НК. По начало, ВКС разполага с правомощието да запази, намали или да осигури възможност за увеличаване на вече наложеното наказание, но не и за първи път да индивидуализира такова. В конкретния случай, очертаното процесуално нарушение, би могло да се отстрани и в настоящата инстанция, защото при посочената вече констатация на въззивния съд, (съобразявайки и чл. 54, ал.2 от НК), разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК няма да се яви “по-благоприятен закон” от приложения - чл. 55 от НК, тъй като и в най-благоприятното за подсъдимия определяне на наказанието по чл. 58а, ал.1 от НК (в законоустановения минимум от пет години лишаване от свобода) и намаляването му с една трета, като резултат размера на същото е почти идентичен с определеното по чл. 55 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 188/01.06.2010 г., постановено по ВНОХД № 298/2010 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.