Р Е Ш Е Н И Е № 118 гр. София, 30.03.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Галина Иванова в присъствието на прокурора Николай Любенов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 149/2023 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба от упълномощения защитник на подсъдимия П. Г. – адв. К. срещу решение № 103 от 15.12.2022 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 203/2022 г. В жалбата на защитника се ангажират всички касационни основания. Претендира се, че в досъдебната фаза на процеса при наличие на упълномощен защитник е бил назначен резервен такъв и предявяването на материалите по делото е станало с участието на резервния; в разпоредителното заседание пред окръжен съд – Бургас не била дадена думата на подсъдимия да заяви становище по въпросите, предмет на разглеждане в него и това право се преклудира, като подсъдимият вече не може да прави съответни възражения; в последното съдебно заседание пред първостепенния съд не била дадена възможност на подсъдимия да упражни правото си на лична защита; делото било разгледано и решено в първата инстанция от предубеден съд, което правело процеса срещу подзащитния му несправедлив; ползвани като доказателствен източник били оперативните беседи, проведени с клиента му преди официалното начало на процеса. По отношение твърдението за нарушен материален закон адв. К. сочи липса на признака „особено мъчителен начин“, което обуславя преквалификация на деянието по основния състав на убийство. Явната несправедливост на наложеното наказание аргументира с предположение за предприет опит за бягство от подс. Г., а приетите отегчаващи отговорността обстоятелства били част от състава на престъплението и не следвало да се отчитат повторно. От друга страна, акцентира на добрите характеристични данни за подсъдимия, чистото му съдебно минало, липса на противообществени прояви; напреднала възраст; влошено здравословно състояние; доброволно заплащане на обезщетение на пострадалата наследница; направено самопризнание и изказано съжаление за извършеното. Затова иска отмяна на присъдата и решението и връщане на делото за ново разглеждане от окръжния съд в Бургас; изменение на решението и оправдаване на подсъдимия по квалифицирания състав на чл. 116, т. 6 НК и накрая намаляване размера на наложеното на подсъдимия наказание. Защитникът на подсъдимия в съдебно заседание поддържа жалбата. Претендира уважаването ѝ на посочените в нея основания. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита, че въззивният съд не е допуснал сочените нарушения, като смята, че жалбата е неоснователна и пледира за оставяне в сила на обжалваното решение на апелативен съд – Бургас. Частният обвинител и граждански ищец Л. К. чрез процесуалните си представители оспорва жалбата. Моли за потвърждаване на атакуваното решение. Подс. Г. не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 30 от 04.07.2022 г., постановена по НОХД № 1205/2021 г., окръжен съд – Бургас е признал за виновен подсъдимия П. И. Г. и го осъдил на седемнадесет години лишаване от свобода за деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК, като постановил наказанието да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл. 59, ал. 1 НК е извършено зачитане на предварителното задържане на подсъдимия по делото. С присъдата подс. П. Г. е осъден да заплати направените по делото разноски. Налично е произнасяне и по въпроса за веществените доказателства. С решение № 103 от 15.12.2022 г., постановено по ВНОХД № 203/2022 г., Бургаският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него от упълномощения защитник на подс. Г. присъда на окръжен съд - Бургас. Жалбата е допустима, т. к. е подадена в срок, от лице, което разполага с право на жалба срещу подлежащ на касационно обжалване акт. Приоритетно е нужно да се отговори на възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, защото от тяхната основателност зависи дали ще бъдат обсъждани останалите доводи на защитника на подс. Г. за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. По доводите за нарушение на процесуалния закон. Въззивният съд коректно и задълбочено е обсъдил и отхвърлил наведените пред него оплаквания на защитата, свързани с допуснати съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното и първоинстанционното производство. Разгледал е всеки един довод на защитника и аргументирано се е обосновал защо не го приема за основателен. Настоящият състав изцяло се солидаризира със съображенията на апелативния съд в тази насока. Доколкото те отново са представени на вниманието и на касационния състав, следва да се настои, че поначало няма спор, че при наличие на упълномощен защитник участието на резервен такъв следва да е сведено до минимум и само с оглед постигане на баланс между правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице и осигуряване на обществения интерес чрез провеждане на наказателен процес в разумен срок. Използването на услугите на резервен защитник при предявяване на материалите по досъдебното производство при наличието на упълномощен такъв в конкретния случай не е незаконосъобразно с оглед постигане своевременното приключване на подготвителната фаза на процеса. Тя, поради наличието на международен елемент и влошено здравословно състояние на привлеченото към наказателна отговорност лице и неговия защитник – все обективни фактори, е била застрашена от неоправдано забавяне, което е мотивирало наблюдаващия прокурор и водещия разследването да прибягнат до тази стъпка. Освен това, добре е видно от данните по делото, че самото предявяване на материалите на обвиняемия Г. и резервния защитник е продължило няколко дни, а в протоколите, удостоверяващи извършването на това процесуално-следствено действие, не е отразено несъгласие на привлеченото към наказателна отговорност лице с участието на резервния защитник или искане за провеждането му единствено в присъствието на упълномощения такъв, а тъкмо обратното – взето е изрично съгласие от Г. това процесуално-следствено действие да се осъществи в присъствието на резервния защитник /т. 9, от л. 96 до л. 106 от досъдебното производство/. В крайна сметка, касае се до процесуално-следствено действие извършено в подготвителната фаза на наказателното производство и доколкото съдебното разглеждане на делото е централно за процеса и в него се извършва същинското събиране и проверка на доказателствата и доказателствените средства, а в него подс. Г. е бил представляван от упълномощения си защитник, не е налице основание за отмяна на постановената присъда и връщане на делото в предходна процесуална фаза на това основание. Казаното е съобразено и с произнасяне на СЕС по дело С-612/15. Не може да бъде уважено възражението на адв. К. за необходимост от отмяна на решението на апелативния съд и присъдата на окръжния съд – Бургас по причина, че не била дадена думата на подсъдимия в проведеното разпоредително заседание пред първостепенния съд, с което било преклудирано правото на подзащитния му да изрази становище по въпросите предмет на разглеждане в него. Действително, правната уредба изисква първоинстанционният съд да осигури възможност на всички лица, участващи в разпоредителното заседание, да изразят становището си по въпросите, предмет на обсъждане в разпоредителното заседание, а видно от съдебния протокол липсва записано изявление на подс. Г. по въпросите по чл. 248 НПК. Въпреки допуснатото нарушение, то не е съществено в случая, защото подсъдимият не е лишен по принцип от това право, а самият той и неговият защитник не са се възползвали от възможността да атакуват коментираното определение пред горестоящия съд на това основание. Отделно от това очевидно е, че те са се съгласили и с огласените от първоинстанционния съд мотиви относно липсата на основания за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора, защото в противен случай щяха да се възползват от възможността да ангажират вниманието на въззивната инстанция с разрешенията на въпросите по чл. 248 НПК, дадени от първостепенния съд. Наред с всичко изложено, видно от съдържанието на жалбата, адресирана до ВКС от адв. К., въпреки поначало вярното му твърдение, че се преклудира правото на лицето да прави възражения по въпросите, по които не е взело отношение в разпоредителното заседание, той ги е направил от името на клиента си, както пред въззивния съд, когато е атакувал първоинстанционната присъда, така и пред касационния такъв, обжалвайки въззивния съдебен акт, и е получил отговор по тях. Друг е въпросът дали страната е останала удовлетворена от тях. На следващото възражение на защитника – за допуснато съществено ограничаване в правото на защита на подсъдимия, свързано с непредоставянето му на думата за лична защита от окръжния съд, следва да се припомни, че по силата на служебното начало второстепенният съд осъществява всеобхватен контрол върху невлязлата в сила присъда и не е ограничен в констатирането на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. В коментирания случай при извършената от апелативната инстанция цялостна проверка на дейността на окръжния съд коректно е изведено допуснато от него нарушение на нормата на чл. 291, ал. 2 НПК, свързана с недаване думата на подс. Г. за изказване в лична защита в последното съдебно заседание, което правилно е било определено от проверявания съд като несъществено нарушение на процесуалните правила, защото не е установено желание за лично пледиране от подсъдимия, нито е направено подобно възражение в момента на провеждане на съдебното заседание. Няма и данни – упълномощен защитник и подсъдим да са имали противоречия или различия в линията на защита или подс. Г. да е искал думата и тя да не му е била дадена. Относно цитираните от адв. К. съдебни решения в подкрепа на довода му, че следва да се отменят съдебните актове и разглеждането на делото да започне отначало, е нужно да се посочи, че и в двете решения ВКС е приел, че осъществените от първоинстанционния съд нарушения на чл. 291, ал. 2 НПК не са допуснати самостоятелно, а наред с други – непредоставяне на последна дума на подсъдимия /Р № 520-2012-II н.о./, което всякога е особено съществено нарушение на процесуалните правила и е самостоятелно основание за отмяна на съдебния акт, а при второто - пред окръжния съд в хода на съдебно следствие, започнало по общия ред, е направено изявление от подсъдимия, че признава фактите от обвинителния акт и е прието, че съдебното следствие се е трансформирало в съкратено такова по чл. 371, т. 2 НПК /Р № 369-2009-I н.о./, т. е. и при двете решения допуснатото от съда нарушение на чл. 291, ал. 2 НПК не е самостоятелно, а наред с основното и е отбелязано от касационната инстанция с цел прецизност и избягване допускането на същите нарушения отново. Затова и това възражение на защитата следва да се отхвърли. При решаване на въпроса за това дали съдебният състав е бил безпристрастен по време на разглеждане на делото се дължи преценка дали някой негов член или целият състав не е показал, че е взел страна или че има лично предубеждене в конкретния случай. На свой ред след извършена внимателна преценка на материалите по делото и касационната инстанция, аналогично на втората, не установи председателят на състава от първостепенния съд да е изразил предварително становище по делото, което предстои да реши и то да го прави предубеден. По делото липсват данни за преднамерена или недобросъвестна дейност на съдията – докладчик от окръжен съд – Бургас независимо от произнасянето му по ЧНД № 195/2021 г. по описа на същия съд във връзка с обезпечението на бъдещ иск. В производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск преценката за вероятната основателност на иска е обща, т. к. детайлно се изследва основателността му в същинския процес. В тази връзка преценката за вероятна основателност на бъдещия иск обхваща констатацията дали има привлечено към наказателна отговорност лице, защото бъдещ иск може да бъде насочен единствено към лице, което е евентуално съпричастно към извършен деликт, както и наличие на конкретно имущество, свързано с лицето. В този смисъл преценено е има ли данни при най-общ прочит на доказателствата по делото, които да формират извод за наличие на конкретен обвиняем и връзка между него и имуществото, върху което ще се въздейства с постановения акт. Доколкото производството е реализирано в хода на досъдебната фаза на процеса, която е подготвителна и в нея още не са събрани всички необходими и възможни доказателства за изясняване на фактите, включени в предмета на доказване, липсват индиции, че с това си произнасяне съдията предварително е формирал нагласа или убеждение във виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице. Преценката, която се прави в този ранен етап от производството, не е идентична с тази, която е дължима при постановяване на крайния съдебен акт, когато се преценяват доказателствата, представени пред съда и разисквани от страните, за да се отговори на въпросите по чл. 301 НПК. Използваният от съдията словесен изказ по ч.н.д. № 195/2021 г. по описа на Бургаския окръжен съд на свой ред не оставя у страничния наблюдател впечатлението за неговата убеденост във виновността на обвиняемия тогава Г.. В мотивите към присъдата също не са използвани неприемливи изрази, издаващи тенденциозност при изготвяне на съдебния акт, макар и да е употребен по-емоционален език. Наред с това, цитираните в жалбата изрази – част от съображенията на съда, в крайна сметка отразяват установените по делото факти. Коментираните фрази от съдебния акт не съдържат индикации, които да отразяват предварително формирано становище на съда по въпросите, касаещи наказателната отговорност на подс. Г., а представляват оценка на фактите и правната им квалификация. Затова не може да се предполага пряка или косвена заинтересованост на съдията-докладчик, а оттам и на съда от изхода на делото, което да доведе до извод и за несправедлив съдебен процес. В случая страната не е доволна от резултата по делото, но го демонстрира чрез възражение за начина на изписване на съображенията на съдебния състав. Обективираното от защитата несъгласие с резултата по делото не може да доведе до извод за неправилно осъществяване на функциите на съда. Въззивният съд, както и първостепенният, са изключили от доказателствената съвкупност показанията на полицейските служители К., К., Б., Б. и Д. в частите, в които преразказват заявеното им от подсъдимия за случилото се, но не и в онези части от тях, в които свидетелстват за собствените си възприятия за факти от обективната действителност /стр. 11, 12 и 13 от мотивите и стр. 15 и 16 от решението/. Този подход на първоинстанционния и контролирания съд е напълно законосъобразен. Информацията, съдържаща се в изключените от доказателствената маса части от свидетелските показания, не е послужила за основа на изводите на съда по въпроса за авторството на деянието и това изрично е заявено и в двата съдебни акта. В тази връзка неоснователно е оплакването на защитата за допуснато нарушение на процесуалния закон чрез незаконосъобразно ползване на „оперативните беседи“ като доказателствен източник в процеса. Затова може да се заключи, че делото е решено без допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от обективен и безпристрастен съд. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Обективно нанесените значителен брой удари с нож в горната част на тялото и шията на пострадалата Г., преследването ѝ из жилището чак до излизането на жертвата на терасата, както и факта, че тя е била в съзнание, изпитвала е значителни болки и страдания, дава основание за извод, че убийството е извършено по особено мъчителен начин. Смъртта на жертвата е причинена от поредица удари с нож с острие от 11 см, нанесени от привлеченото към наказателна отговорност лице, като освен това тя не е настъпила бързо, а е била съпроводена с изключително негативни психически преживявания за пострадалата. Доколкото смъртта на Г. е настъпила постепенно, а не веднага след нанесените ѝ увреждания, през което време тя е осъзнавала неизбежността на края си, а съдебномедицинските експертизи установяват, че причината за смъртта е масивен кръвоизлив, довел до хеморагичен шок и анемия на вътрешните органи в резултат на нанесените от подсъдимия удари с нож по горната част на тялото и шията на жертвата, всички тези факти говорят за наличие на квалификацията особено мъчителен за жертвата начин. Деецът е сторил много повече от нужното за постигане смъртта на пострадалата. Затова претенцията на подсъдимия и защитника му за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление не може да бъде удовлетворена, поради липсата на предпоставките за това. Настоящият случай коренно се различава от този, предмет на разглеждане от ВКС в Р № 6 от 01.02.2013 г. по н. д. 2297/2012 г. - III н. о., най-малкото защото в цитираното дело се касае за нанесени общо четири удара с нож, два от които са причина за настъпилия съставомерен резултат, при това самите удари са били бързи, а продължителността и усещанията на пострадалия за болки и страдания не са надхвърляли обичайните такива за причиняване на смърт. В коментирания казус по настоящото дело имаме нанесени петнадесет на брой порезни рани, придружени от множество по-леки драскотини, които са довели до противоправните последици. Изпитваните от жертвата болки са били съпроводени и от ужаса от продължителното умъртвяване. По тези съображения искането на защитника за преквалификация на деянието на неговия подзащитен в такова по основния състав на убийство не може да бъде уважено. Не може да бъде споделено и оплакването, че при индивидуализиране на наказанието на подсъдимия приетите от съдилищата за отегчаващи отговорността му обстоятелства са част от по-тежката правна квалификация, по която деецът е признат за виновен и те са били взети предвид вече от законодателя при формулиране на санкцията за престъплението по чл. 116 НК. Тъкмо обратното, подс. Г. е предаден на съд и осъден за убийство, извършено по особено мъчителен за жертвата начин, което обуславя и правната квалификация по чл. 116, т. 6, пр. 2 НК. Наличието на един квалифициращ елемент предпоставя по-тежката правна квалификация, както е в случая. Приетите от контролираната инстанция отегчаващи отговорността обстоятелства при подс. Г. не са обхванати, а напротив – останали са извън правната квалификация на престъплението, поради което и не е нарушена разпоредбата на чл. 56 НК. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. Апелативният съд, както и окръжният, законосъобразно е достигнал до извод, че за постигане целите на чл. 36 НК най-подходящо се явява наказанието лишаване от свобода, а самото то е определено при условията на чл. 54 НК. Налице е обаче в известна степен неправилна оценка на част от релевантните обстоятелства, без да се налага приложение на разпоредбата на чл. 55 НК. Конкретното престъпно деяние не се отличава от типичните деяния, покриващи признаците на престъпление по чл. 116 НК. В случая като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени проявената от Г. бруталност с нищо не провокирана от пострадалата – нападнал я докато тя била гола веднага след сутрешния ѝ тоалет, при демонстрирано от подсъдимия безразличие и агресивност към жертвата – многократно нанесени удари с нож, като единствената причина за тяхното преустановяване е излизането на Г. на терасата и вероятността подсъдимият да бъде забелязан, както и опитът му за бягство с общи пари. Последният извод не е необоснован и не представлява предположение, защото данните по делото сочат, че веднага след деянието подсъдимият се е преоблякъл, взел е освен своите средства и парите и документите на съпругата си, и е тръгнал да напуска хотела с тях, но бил заварен пред входната му врата от полицейските служители - свид. К., К. и Б.. На така очертаните отегчаващи отговорността обстоятелства, извън правната квалификация, се противопоставят – чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните характеристични данни за личността му, възрастта му – 66 г., полаганите от дееца грижи за възрастната му и болна майка, собственото му относително влошено здравословно състояние и съдействието му за разкриване истината по делото – разговарял със свидетелите К., К., Б., Б. и Д., пред които направил извънпроцесуални признания за авторството на деянието и даване на обяснения по обвинението. Макар формално да не е било пренебрегнато от апелативния съд и обстоятелството, че подс. Г. доброволно е изплатил обезщетение на пострадалата наследница сумата от сто хиляди лева, неговата относителна тежест е подценена. Тук защитата е права, че са редки случаите, в които още в хода на висящ наказателен процес привлеченото към наказателна отговорност лице изплаща доброволно значителна сума на наследниците на жертвата, който факт несъмнено следва да бъде съобразен при отмерване на наказанието на подс. Г.. В коментирания случай е налице известно пoдценяване от проверявания съд на този факт. Тъкмо напредналата възраст на подсъдимия, влошеното му здравословно състояние, доказателство за което е и обстоятелството, че настоящият състав бе сигнализиран от затворническата администрация за необходимост от завеждане на подс. Г. на преглед и изследвания при специалист и най-вече доброволно изплатената от него на Л. К. сума налагат корекция в размера на държавната принуда, която следва да бъде приложена спрямо подсъдимия. Затова според настоящия състав за постигане целите по чл. 36 НК е достатъчно отделянето на подс. Г. от обществото за минималния срок лишаване от свобода – петнадесет години, който ще способства деецът да има поведение, насочено към спазване на законите. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 103 от 15.12.2022 г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по ВНОХД № 203/2022 г., като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия П. И. Г. наказание седемнадесет години лишаване от свобода за деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 вр. чл. 115 НК на петнадесет години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.