- 2 - ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 402 гр. София 23.08.2016 година. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 11.05.2016 (единадесети май две хиляди и шестнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 1790 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1723/08.04.2016 година, подадена от Х. И. Ц., срещу определение № 383/28.03.2016 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д. № 76/2016 година. С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Разград е потвърдил определение № 566/17.02.2016 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 337/2016 година, с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на съдилищата на Република България за разглеждане на предявените с искова молба вх. № 1684/16.02.0216 година обективно съединени искове. В частната касационна жалба се излагат доводи за това, че определението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и делото да бъде върнато на Районен съд Разград, за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателката Х. И. Ц. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Х. И. Ц. е била уведомена за обжалваното определение на 04.04.2016 година, а подадената от нея срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 1723/08.04.2016 година. Предвид на това е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпроса посочен от жалбоподателката в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С исковата молба вх. № 1684/16.02.2016 година Х. И. Ц. е предявила срещу М. Ю. С. обективно съединени искове с правно основание чл. 127, ал. 2 и чл. 143, ал. 2, във връзка с чл. 149 от СК. Поискано е на ищцата да бъде предоставено упражняването на родителските права върху малолетното дете Ю. М. Ю. и да бъде определено местоживеенето на същото при майката Х. И. Ц. като на бащата М. Ю. С. бъде определен подходящ режим за лични отношения, както и същият да бъде осъден да заплаща на малолетното дете ежемесечна издръжка в размер на 300,00 лева, считано от датата на влизане в сила на решението до настъпването на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение. Същевременно е поискано М. Ю. С. да бъде осъден на основание чл. 149 от СК да заплати на малолетното дете Ю. М. Ю., чрез неговата майка и законна представителка Х. И. Ц., издръжка за периода от 16.02.2015 година до 16.02.2016 година в размер на по 300,00 лева месечно. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че ищцата Х. И. Ц. в настоящия момент има постоянно местопребиваване в [населено място], Република А., където пребивава и малолетното дете. Ищцата и ответника М. Ю. С. са живели на съпружески начала в [населено място] като след раздялата им той се е върнал в Република България. Районният съд, преценявайки тези твърдения е приел, че се касае за спор, попадащ в предметния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2013 година на Съвета от 27.11.2013 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителска отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 година В тази връзка е приел, че компетентен да разгледа спора по реда на чл. 8, § 1 от Регламента се явява съдът на държавата, в която детето има обичайно местопребиваване в момента, в който е налице сезиране на съда, т.е. съответния съд в Република А.. Поради това, позовавайки се на извършената от него проверка по реда на чл. 17 от Регламента е приел, че следва служебно да прогласи своята некомпетентност. Същевременно е отбелязал, че уредбата на задълженията за издръжка е изключена от предметния обхват на горепосочения Регламент, но акцесорния характер на тази претенция не позволява на съда да я отдели и разгледа самостоятелно от спора за упражняване на родителските права, а от друга страна чл. 3, б. „б” от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задълженията за издръжка консолидира компетентността на съдебната юрисдикция, овластена да разгледа бъдещия иск относно родителската отговорност. С оглед на това е прекратил производството по делото. Определението на Районен съд Разград е било обжалвано и потвърдено от Окръжен съд Разград с определението, което е предмет на настоящото производство. В това определение съставът на въззивния съд е възприел становището на първата инстанция относно това, че българските съдилища не са компетентни да разгледат спора. Във връзка с горното, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Хава И. Ц. е формулирала процесуалноправния въпрос за това може ли българският съд да приеме при предявени в условията на обективно съединяване искове за упражняване на родителски права и издръжка, в т. ч. и такава за минало време, че не е налице визираната в чл. 12, § 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година пророгация на компетентност преди ответника да е уведомен за депозираната искова молба и да е подал отговор на същата по реда на чл. 131 от ГПК. Счита, че по така поставения въпрос липсва съдебна практика, поради което същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. К. съд приема, че по отношение на цитираните по-горе два регламента не е налице съдебна практика по така формулирани от касаторката процесуалноправен въпрос, поради което и следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението, за да се даде отговор на същия. В тази връзка следва да се вземе предвид, че съгласно чл. 1, § 1, б. „б” и § 2, б. „а” от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година, в предмета на този регламент се включват споровете относно правото на упражняване на родителски права и лични отношения, както и споровете за определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност. Съгласно чл. 2, т. 7 от същия регламент, терминът „родителска отговорност” включва всички права и задължения, отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект, като включва и правото на упражняване на родителски права, и правото на лични отношения с детето. Предвид на това, спорът по настоящото производство попада в предметния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2013 година Затова съдът, компетентен да разгледа спора, следва да се определи по правилата на този регламент. Правилото на чл. 8, § 1 от Регламента установява общото правило, че компетентни да разгледат спора са съдилищата на държавата-членка, ако детето има местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съда е сезиран. В конкретния случай не се спори, че детето има обичайно местопребиваване в Република А.. Правилото на чл. 8, § 1 от Регламента обаче не е абсолютно. Съгласно § 2 от същата разпоредба, то се прилага при спазване условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламента. Посочените текстове касаят изключения от общото правило за компетентност. Затова при изпълнение на задължението си по чл. 17 от Регламента за извършване на служебна проверка за компетентност съдът следва да провери не само това дали е компетентен по силата на чл. 8, § 1 от Регламента, но и това дали неговата компетентност не се обуславя от някое от изключеният, посочени в § 2 на чл. 8 от Регламента. В случай, че при извършената проверка той констатира, че не е компетентен по смисъла на чл. 8, § 1, следва да се извърши проверка дали неговата компетентност не е възникнала по силата на чл. 9, чл. 10 или чл. 12 от Регламента. Приемането на обратното би обезсмислило установените в чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламента изключения, тъй като би направило невъзможно тяхното прилагане. Затова правилото на чл. 8, § 2 от Регламента следва да се разбира в смисъл, че предвидените в посочените в него три текста изключения, пророгиращи общата компетентност на съда по чл. 8, § 1, са с предимство пред правилото, установяващо общата компетентност на съдилищата за разглеждане на спора за родителска компетентност. Предвид на това, ако е налице някое от тези изключения, именно съда, за който те се отнасят е компетентен да разгледа спора, а не съда по чл. 8, § 1 от Регламента. Предвиденото в чл. 12, § 3 предвижда, че е налице изключението от правилото на чл. 8, § 1 от Регламента, в случаите когато са налице кумулативно дадените предпоставки на б. „а“ и б. „б“ от разпоредбата. Съгласно чл. 12, § 3, б. „а“ от Регламента за да възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо детето да има основна връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или че детето е гражданин на тази държава- членка. Доколкото в случая ответникът има обичайно пребиваване в Република България тази предпоставка е налице. Към нея трябва да може да се прибави и предвидената в чл. 12, § 3, б. „б“ от Регламента предпоставка, а именно компетентността на съда, пред който е бил предявен иска е била изрично или по недвусмислен начин приета от съпрузите или от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето. Разпоредбата предвижда компетентността на съда да бъде приета и от двамата родители било изрично, било по друг недвусмислен начин. Съпругът, предявил иска се съгласява с компетентността на съда с предявяването на иска пред същия. Към този момент обаче ответникът е в неизвестност относно предявения иск и не би могъл да изрази становище за това приема или не компетентността да разгледа спора. Той може да изрази такова становище едва след като бъде уведомен от съда за предявения иск, което се извършва с връчване на препис от исковата молба. След това връчване било с отговора си по чл. 131 от ГПК, било с друг нарочен документ, ответникът може да направи изрично изявление за това дали приема компетентността на сезирания съди или да предприеме съответни действия, от които да бъде направен недвусмислен извод за това. Преди ответникът да бъде уведомен за предявения иск, обстоятелството дали той приема или не компетентността на сезирания съд може да бъде прието за установено, ако се докаже, че той е в известност за предявения иск и е приел или не компетентността на сезирания съд. Така изложеното налага извода, че български съд не би могъл да извърши проверка за това дали е налице компетентност да разгледа спора за родителска отговорност по реда на чл. 12, § 3 от Регламента, без преди това да е уведомил ответника за предявения иск и същият, било чрез подаване на отговор на исковата молба или по друг начин да е изразил становище относно това приема или не компетентността на сезирания съд или пък е предприел действия, от които може да бъде направен недвусмислен извод относно това обстоятелство. В тази връзка следва да бъде взето предвид и определение № 217/07.04.2015 година, постановено по ч. гр. дело № 522/2015 година по описа на ВКС, ГК, III година, което се отнася за приложението на Регламент (ЕО) № 44/2001 година на Съвета от 22.12.2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, който е отменен от 10.01.2015 година Съгласно това определение, в случаите по чл. 24 от Регламента българският съд не следва да се обявява служебно за некомпетентен, преди да връчи препис от исковата молба и приложенията й на ответника и да изчака явяването му (отговора по чл. 131 от ГПК). Българският съд следва да приеме, че му е учредена мълчаливо международна компетентност по чл. 24 от Регламента, ако ответникът се яви и не оспори компетентността му. Българският съд следва да прекрати производството, ако ответникът се яви и оспори компетентността му или ако не се яви пред съда. С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното определение на Окръжен съд Разград е незаконосъобразно. Съдът е извършил проверка за това дали българският съд е компетентен да разгледа спора, без да е връчил препис от исковата молба на ответника и без да се е убедил, че същият е уведомен по друг начин за предявения иск. Предвид на това, той не е могъл да извърши проверка за това дали компетентността на българския съд н е възникнала по силата на чл. 12, § 3 от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година В случай, че такава компетентност е била възникнала, съдът не е имал възможност да приложи общото правило на чл. 8, § 1 от Регламента за определяне на компетентния съд. Това налага обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на Р. за продължаване на съдопроизводствените действия. Отделно от това, следва да бъде отчетено, че действително по силата на чл. 3, б. „г” от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, е компетентен да разгледа и иска за издръжка, когато този иск допълва иска за родителската отговорност освен, ако тази отговорност не се основава единствено на гражданството на една от страните. В този смисъл компетентен да разгледа иска за издръжка ще е съдът, разглеждащ иска за упражняване на родителските права, към който първия иск е съединен. Искът за издръжка обаче би могъл да се предяви и самостоятелно, като по силата на чл. 3, б. „а” от Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година може да бъде предявен и пред съда по обичайното местопребиваване на ответника, който в случая ще е българския съд. Предвид на това, съществува възможност дори и да не е налице компетентност на българския съд да разгледа иска за упражняване на родителските права по силата на чл. 12, § 3, б. „б” от Регламент (ЕО) № 2201/2013 година, той да отдели искането за издръжка в самостоятелно производство и да го разгледа по реда на Регламент (ЕО) № 4/2009 година на Съвета от 18.12.2008 година Това с още по-голяма сила важи и за иска за издръжка по чл. 149 от СК, който е такъв за период, предшестващ датата на предявяване на иска по чл. 127, ал. 2 и чл. 143, ал. 2 от СК и не е пряко свързан с иска за упражняване на родителските права. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 383/28.03.2016 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д. № 76/2016 година ОТМЕНЯВА определение № 383/28.03.2016 година на Окръжен съд Разград, постановено по ч. гр. д № 76/2016 година и потвърденото с него определение № 566/17.02.2016 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 337/2016 година, като ВРЪЩА делото на Районен съд Разград за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.