6 Р Е Ш Е Н И Е №175 София18.12.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 31/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на : Л. С. П., С. П. Патронска, С. К. В., Л. К. В., С. Василева С., И. Н. С., Мария И. Д. и С. В. С., чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 65 от 02.06.2008 г. по в.гр.д.№ 1658/2007 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, с което е оставено в сила решение № 28 от 14.05.2007 г. по гр.д.№ 1006/2005 г. на Софийски градски съд, І г.о., 12 състав в отхвърлителните части, както следва: за предявените от Л. П. и С. Патронска искове по чл.407/отм./ ТЗ в размер на по 9 700 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от настъпило на 19.02.2000 г. ПТП, ведно със законната лихва от 18.05.2005 г.; за Мария Д. и С. С. – за разликата над 1 037.04 лв. до 11 100 лв., за всеки един от тях; за С. В. и Лидия В. – за разликата над 1 037.04 лв. до 11 100 лв., за всеки от тях; за С. С. – за разликата над 1 555.56 лв. до 16 650 лв.; за И. Н. С. – за разликата над 518.52 лв. до 7 000 лв. От страна на ЗАД [фирма], [населено място] е подадена насрещна касационна жалба срещу същото въззивно решение в осъдителните части. С определение № 409 от 21.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване по въпросите, свързани с допустимостта на преките искове по чл.407 ал.1/ отм./ ТЗ, при уважени искове срещу деликвента по чл.45 ЗЗД и срещу възложителя на работата по чл.49 ЗЗД, както и с допустимостта или евентуалната основателност на преките искове при наличие на изпълнителен титул за присъдените по чл.45 и чл.49 ЗЗД суми и частичното плащане от страна на застрахователната компания. Със същото определение производството по делото е спряно поради висящността на производството по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС и е възобновено с определение № 167 от 14.06.2012 г. след постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по него. В първоначалната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковите претенции изцяло, или връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Твърди се недопустимост на процесуалните действия на първоинстанционния съд, изразяващи се в отмяна на определението за даване ход по съществото на спора и указания за уточняване на исковите претенции, с оглед извършено от застрахователя плащане по образувано срещу делинквента изпълнително дело. От друга страна, касаторите считат за неправилно становището на въззивната инстанция за липсата на искане за присъждане на законната лихва от увреждането, като се позовават на исковата молба/ преди направеното и допуснато уточнение/. Съображения в подкрепа на касационните основания са изложени подробно в самата жалба. В насрещната жалба се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради преклудиране правото на иск по отношение на понесените от ищците неимуществени вреди с оглед влязлата в сила присъда срещу деликвента, с която са уважени и предявените граждански искове. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на касаторите и като провери правилността на въззивното решение с оглед поддържаните в жалбите основания за касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че при определяне размерите на претендираните от ищците обезщетения за настъпили неимуществени вреди следва да се съобрази общия лимит / общо 200 000 лв./ по застрахователните полици за влекач и ремарке, представляващи едно единно пътно превозно средство, управлявано от виновния за произшествието водач. Отчетено е, че след влизане в сила на присъдата срещу водача С. Ш., вкл. и в частта по предявените граждански искове, и след образуване на изп.дело срещу осъдения деликвент и възложителя на работата, застрахователят доброволно е заплатил по сметка на съдебния изпълнител сумата 100 000 лв. – цялата застрахователна сума по полицата за влекача. Прието е, че по този начин първите двама ищци са удовлетворени изцяло за присъдените им от наказателния съд обезщетения за неимуществени вреди, а на останалите ищци е присъдена разликата до размерите на обезщетенията, определени от наказателния съд. Като неоснователни са преценени твърденията на ищците в поправената искова молба, че с плащането от страна на застрахователя са погасени лихвите и разноските по наказателното дело и част от главниците. Позовавайки се на чл.18, т.6 от Наредбата за задължителното застраховане/отм./ въвзивният състав е приел, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” не отговаря за лихви и разноски по съдебни актове срещу застрахования и затова правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД е неприложимо. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно. По релевантните за спора правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, Общото събрание на Търговска колегия се е произнесло с Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 г. и на основание чл.130, ал.2 от ЗСВ то е задължително за съдилищата. Съгласно Тълкувателното решение разглеждането и уважаването на иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител не съставлява процесуална пречка за предявяването на прекия иск по чл.407 ал.1/отм./ ТЗ. Прието е също така, че при уважаването на иска по чл.45 ЗЗД не се формира сила на пресъдено нещо за застрахователя, а от друга страна е изразено разбирането, че прякото право по чл.407, ал.1/отм./ ТЗ би се погасило само при отсъствие на подлежаща на обезщетяване вреда. Дори и в случаите на частично плащане от страна на делинквента, увреденият има правен интерес да претендира разликата до пълната си обезвреда от застрахователя му, като преценката за основателност на исковата претенция е винаги конкретна – с оглед рамките на определения максимален лимит по застрахователната полица. Постановеното въззивно решение е в съответствие с дадените задължителни указания от ОСТК на ВКС както относно допустимостта, така и по отношение основателността на преките искове срещу застрахователя на делинквента по застраховка ”Гражданска отговорност”. При постановяване на обжалвания съдебен акт, решаващият състав е отчел присъдените по гражданските искове в наказателното производство деликтни обезщетения, като при определяне размера, до който са основателни предявените искове по чл.407, ал.1/ отм./ ТЗ, правилно са отчетени заплатените от застрахователя суми по образуваното изпълнително дело срещу делинквента и неговия работодател - ТД [фирма], в качеството му на възложител на работата, които са в общ размер 100 000 лв. Тази сума е определена от застрахователя като лимит на покритие по застрахователната полица за управлявания от делинквента влекач, разпределена пропорционално между взискателите по изп.дело, въз основа на присъдените от наказателния съд обезщетения за неимуществени вреди, произтичащи от настъпилата в резултат на ПТП на 19.02.2000 г. смърт на децата на взискателите. При постановяване на обжалваното решение, въззивната инстанция не е възприела доводите на застрахователното дружество за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди само в рамките на лимита по полицата на товарния автомобил/влекача/, а не и по полицата на ремаркето. Изразено е разбирането, че обезщетенията следва да бъдат присъдени при съобразяване на лимита и по двете полици, тъй като влекачът и ремаркето съставляват едно единно пътно превозно средство, в който смисъл са възприети изводите и на първоинстанционния съд. Предвид липсата на касационни доводи от страна на застрахователя в тази насока, настоящият състав намира, че не следва да се обсъжда съответствието на решението със създадената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС /например, решение № 180 от 01.12.2011 г. по т.д. № 70/2011 г., ІІ т.о., решение № 65 от 03.07.2012 г. по т.д. № 211/2011 г., І т.о. и др./, която е в друг смисъл. След като е налице само частично погасяване на исковите претенции, с изключение на предявените от Л. П. и С. Патронска искове, чрез плащане от страна на застрахователя на делинквента, то предявените преки искове от останалите ищци правилно са уважени за разликата над заплатените суми до размера на присъдените от наказателния съд обезщетения за претърпените морални вреди, като в този смисъл са и потвърдените фактическите и правни изводи на първата инстанция. Като неоснователни следва да се преценят доводите на касаторите по първоначалната жалба за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Преди всичко, тези доводи касаят извършени съдопроизводствени действия на съда и на ищците в първоинстанционното производство, чиято правилност попада в обхвата на въззивното, но не и на касационното обжалване. Необходимо е обаче да се отрази, че направеното от ищците уточнение на исковите претенции, извършено с „поправената” искова молба/ л.84-86 от І-инст. производство/ се е наложило с оглед представени доказателства за извършено от застрахователя плащане след завеждане на исковата молба, както и, че не само първоинстанционният, но и въззивният съд дължат проверка и преценка за редовност на исковата молба. Твърденията на касаторите – ищци за дължимост на законната лихва върху присъдените обезщетения от датата на произшествието, са принципно правилни, но в случая те не рефлектират върху правилността на въззивното решение. При определяне на началната дата на тези акцесорни вземания, въззивният съд е съобразил искането на ищците в поправената им искова молба, с което е претендирана законната лихва считано от 18.02.2005 г./датата на частичното плащане от застрахователя/. Действително, неточно е отразено в мотивите на обжалваното решение, че в първоинстанционното производство не е заявено искане за присъждане на мораторна лихва от датата на пътно-транспортното произшествие. Макар и то да не съответства на петитума в първоначалната искова молба, в случая с поправената искова молба е направено и изменение на акцесорните искове по чл.86, вр. с чл.84, ал.3 ЗЗД относно началната дата, което е съобразено при постановяване на обжалваното решение. Предвид на това уточнение, направено от самите ищци, не се налага да се преценяват доводите на касаторите-ищци във връзка с обема на прякото право на застрахователя. Предвид изложеното, подадените касационни жалби са неоснователни и на основание чл.293, ал.1, предл.1 ГПК обжалваното решение следва да се остави в сила. Затова Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението № 65 от 02.06.2008 г. по в.гр.д.№ 1658/2007 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: