Р Е Ш Е Н И Е                                            № 917                               София,  03.02. 2010 г.                                 В ИМЕТО НА НАРОДА   Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение  в  съдебно заседание  на  деветнадесети ноември две хиляди и девета година в състав                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА                                         ЧЛЕНОВЕ:  МАРГАРИТА СОКОЛОВА                                                                 ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА   с участието на секретаря Емилия Петрова                                                             изслуша докладваното от  съдията Д. Василева гр. дело №5147/ 2008 г. и за да се произнесе съобрази следно Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 513 от 19.06.2009 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 49 от 16.07.2008 г. по гр.д. № 2302/2007 г. на СГС, с което е отхвърлен иск по чл.97, ал.1 ГПК за признаване на СД ”Д” за собственик на един магазин от 32 кв.м. в гр. С., кв. Красно село, до блок 134-а. Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с проблемите в съдебната практика, които поставя приложението на разпоредбата на §17, ал.2 ПР на ЗУТ. Оплакванията в касационната жалба са за нарушение на материалния закон и необоснованост в изводите на съда, че ищецът не е придобил собствеността на магазина на посоченото основание по §17, ал.2 ПР ЗУТ. Ответникът Е. “М” оспорва жалбата като неоснователна. Ответниците А. Г. и Г. Г. намират, че жалбата е основателна и следва да се уважи. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: 1. По допустимостта на решението и на предявения иск. Според изложението в исковата молба искът се предявява на основание чл.336 във вр. с чл.97, ал.1 ГПК, като се твърди, че спрямо имота са предприети изпълнителни действия за въвод във владение, въпреки че той е собственост на ищцовото дружество, а не на длъжника по изпълнението. Видно е от данните по делото, че тази квалификация на претенцията е неправилна, тъй като се привежда в изпълнение решение за опразване по чл.233 ЗЗД във връзка с прекратени наемни отношения, докато чл.336 ГПК/ отм./ намира приложение само ако се касае за събиране на парични вземания. По тези съображения искът следва да се разгледа като такъв за установяване правото на собственост на ищеца върху процесния магазин по чл.97, ал.1 ГПК предвид оспорване на правата му от първия ответник- Е. “М”. По отношение на втория и третия ответник, които са съдружниците в СД на ищеца, а и не оспорват претенцията му, искът е недопустим поради липсата на правен интерес и спрямо тях постановените решения следва да се обезсилят. 2. По основателността на жалбата се установи следното: Според твърденията на ищеца той е собственик на магазина на основание §17, ал.2 ПР ЗУТ и сключен договор с общината от 24.06.2003 г. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че този договор е нищожен, тъй като с него се прехвърля право на собственост, докато по реда на §17, ал.2 ПР ЗУТ общината би могла да прехвърли /учреди/ само право на строеж, а също и поради това, че ищецът не е имал качеството на правоимащ по смисъла на чл.120, ал.4 ППЗТСУ и § 17, ал.2 ПР ЗУТ, тъй като не е собственик на сградата. От данните по делото е установено, че магазинът е изграден по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, като нито разрешението за строеж, нито построяването или финансирането на сградата, нито актът за узаконяване се свързват с фирмата на ищеца. Има данни, че ищецът / или съдружниците/ са били в наемни отношения с първия ответник за магазина, а със С. община- и за терена, като в общината ищецът е регистриран и като ползвател на търговския обект. Договорът за продажба на имота в лицето на ищеца е от 24.06.2003 г. и в него се посочва, че е сключен на основание §17, ал.2 от ПР ЗУТ и в изпълнение на решение № 14 по протокол от 27.07.2001 г. на С. общински съвет. Според договора с него се прехвърля правото на собственост върху магазина ведно със съответното право на строеж върху общински терен, като заплатената сума от 2915 лв. представлява пазарната цена на правото на строеж. С оглед на горните данни следва да се приеме за неправилно становището на въззивния съд, че цитираният договор е нищожен, тъй като с него се прехвърля правото на собственост върху обекта, докато по §17, ал.2 ПЗ ЗУТ общината може да учреди само право на строеж. Текстът на договора е редактиран юридически непрецизно, но като се тълкува във връзка с другите доказателства по делото и се вземе предвид, че е заплатено само правото на строеж, че се касае за сграда, построена по реда на чл.120, ал.4 ППЗТСУ, както и с оглед позоваването в текста на договора на §17, ал.2 ПР ЗУТ, следва да се приеме, че такъв е бил и предметът на договора- учредяване на право на строеж, а не прехвърляне на собствеността на сградата. В същия смисъл следва да се разбира и редакцията на §5 от ПЗР на Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, действаща от 2000 до 2005 г. В тази параграф се посочва, че инвеститорите могат да придобият правото на собственост със съответното право на строеж, на цената на правото на строеж- т.е. придобиването на собствеността се разглежда като последица от придобиването на правото на строеж. По тези съображения не следва да се възприемат и аргументите, които въззивният съд извлича от текста на наредбата, за да обоснове нищожност на договора. Независимо от изложеното обаче крайният извод на съда, че ищецът не се легитимира като собственик на сградата на посоченото основание, е правилен и съобразен с действащото законодателсто . Съгласно §17, ал.2 ПР ЗУТ /който възпроизвежда предишната уредба по чл.50а ПЗР ЗИД на ЗТСУ- Д.в. бр.124/ 98г., с изключение на възможността за изкупуване на терена/ временните постройки по чл.120, ал.4 ППЗТСУ могат да се запазят, ако им се придаде траен устройствен статут, което пък е основание на собствениците на строежите да се учреди право на строеж и по този начин те придобиват правото да държат собствена сграда върху чужд / общински или държавен/ терен и се преодолява действието на презумпцията по чл.92 ЗС. Крайният срок за допускане на процедура за изменение на подробния устройствен план с цел временните строежи да получат траен устройствен статут е 6 месеца от влизане в сила на ЗУТ, а именно 30.9.2001 г. В случая този срок е спазен, т.к. решението за допускане на процедура е от 27.07.2001 г. Спазено е и изискването на чл.50а ПЗР ЗИД ЗТСУ да е направено искане до 1 май 1999 г., тъй като сградата е заварена и от този режим. Въпреки това следва да се приеме, че ищецът не е бил правоимащ във връзка с учреденото право на строеж и не е станал собственик на магазина. Това е така, защото той не е нито инвеститор, нито собственик или ползвател на обекта, нито е уредил отношенията си с предишните собственици. За общината е без значение на кого ще прехвърли правото на строеж, стига само да няма спор относно собствеността на сградата. Именно това условие в случая не е спазено, тъй като ищецът не е уредил отношенията си с инвеститора и фактическия изпълнител на строителството, а е спорно и самото ползване на магазина от негова страна предвид прекратените наемни отношения с ответника. Ако сградата е получила траен статут, но не е учредено право на строеж в полза на собственика й, тя принадлежи на собственика на терена. В такъв случай ако се касае за общински имот и се цели продажбата му, това следва да стане чрез търг или конкурс, каквито в случая не са провеждани, поради което и на това основание не може да се приеме, че ищецът е придобил собствеността на имота. По изложените съображения следва да се приеме, че решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила, а касационната жалба- без уважение. В частта относно втория и третия ответник решението е недопустимо и следва да се обезсили и производството по делото по отношение на тези двама ответници да се прекрати. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение   Р Е Ш И   ОСТАВЯ В СИЛА решение № 49 от 16.07.2008 г. по гр.д. № 2302/2007 г. на СГС, в частта, с която искът на СД “ Д. А. Г. и с-ие” против М. С. Ц. Е. “М” е отхвърлен. ОБЕЗСИЛВА решението в частта, с която същият иск е отхвърлен и по отношение на ответниците А. П. Г. и Г. К. Г. и прекратява производството по делото в тази част и по отношение на тези ответници.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНТОВЕ: