Р Е Ш Е Н И Е
№ 50190
гр. София, 10.02.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №1953 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото Д. И. Б., А. Д. Б. и И. Б. Б. против решение №260054/15.03.2021г. по в.т.д.№684/2020г. на Апелативен съд- П. в частта, с която е потвърдено решение №265/ 25.06.2020г. по т.д.№764/2015 г. на Окръжен съд -Пловдив в частта, с която е обявено за относително недействително по отношение на ищците „Монро” ЕООД, [населено място] и Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., както и в частта за разноските.
Касаторите твърдят, че въззивното решение е недопустимо и неправилно - незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържат, че решението недопустимо, на първо място, поради липса на правен интерес за ищците „Монро” ЕООД и Е. Б. С. от предявяване на исковете по чл.135 ЗЗД, обоснована с липса на предмет на сделката, която претендират да бъде обявена за недействителна като увреждаща ги, тъй като И. Б. Б. не е бил собственик на дарения имот, съответно не е прехвърлил право на собственост; на второ място, поради липса на активна материалноправна легитимация на ищеца „Монро” ЕООД, като оспорват като незаконосъобразни и необосновани изводите на въззивния съд, че дружеството има вземане за сумата от 102 260 евро; на трето място, поради липса на пасивна процесуална легитимация на ответницата А. Д. Б., която не е длъжник по претендираните от двамата ищци вземания, респ. не е пасивно легитимирана по предявените искове. Позовават се на задължителната и трайно установена съдебна практика, че съпругът - недлъжник не е страна по предявен иск по чл.135 ГПК и не е задължителен необходим другар.
Касаторите обосновават материалноправната незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение с неправилната преценка на съда относно фактическия състав на съединените искове по чл.135 ЗЗД, а именно: твърдяното от ищците качество на кредитори с действително вземане, увреждаща сделка от страна на длъжника, намерение за увреждане на кредиторите. Твърдят, че решението е постановено без да са обсъдени събраните по делото доказателства и при липсата на мотиви относно наведени от ответниците възражения и правни доводи. Считат, че при предявен иск по чл.135, ал.1 ЗЗД съдът е длъжен да изследва момента на придобиване на имуществото и вида на придобивното основание, респ. е длъжен да разгледа и да се произнесе по направеното възражение, че имотът- предмет на атакуваната сделка не е придобит в режим на СИО, а е лична собственост на съпруга-недлъжник. Намират, че въззивният съд не е изложил мотиви по възраженията за липсата на вземане по договора за цесия, липсата на прехвърлителна сделка в СИО, липсата на разпореждане с лично имущество от страна на длъжника, като не се е произнесъл и по направеното възражение за погасяване по давност на вземането на кредитора „Монро” ЕООД. Сочат, че към датата на приключване на съдебното дирене е изтекла общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД. Предвид изложените съображения молят за обезсилване на въззивното решение, при условията на евентуалност за неговата отмяна и отхвърляне на иска по чл.135 ЗЗД. Претендират разноски за всички инстанции.
Ответникът „Монро” ЕООД оспорва жалбата, като поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита решението на апелативния съд за постановено в съответствие с материалния закон и при съблюдаване на практиката на ВКС по приложението на чл.135 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено и да му бъдат присъдени разноски.
Ответникът Е. Б. С. оспорва жалбата, като излага доводи за неоснователността на оплакванията на касаторите и за правилността на решението на въззивния съд. Моли да бъде потвърдено обжалваното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
Въззивният съд приема, че предмет на делото са субективно съединени искове, предявени от “Монро“ ЕООД и Е. Б. С. срещу ответниците И., А. и Д. Б. с правно основание по чл.135 ЗЗД, като първоинстанционният съд се е произнесъл над заявения с исковата молба петитум- обявяване относителна недействителност на дарение, за което е съставен нотариален акт №9, том I, н.дело №7/2012г. на Нотариус В. З., с район на действие района на РС – Пловдив, само по отношение на притежаваната от И. Б. 1/2 ид.ч. от СИО на сграда с идентификатор 56784.536.831.2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.536.831 в [населено място], [улица], с предназначение промишлена сграда. С оглед изложеното, апелативният съдебен състав обезсилва частично първоинстанционното решение, с което е обявена относителна недействителност на дарението и по отношение на поземления имот с идентификатор 56784.536.831, като недопустимо. В тази част въззивното решение не е обжалвано от страните и е влязло в сила.
Решаващият съдебен състав намира за неоснователни в останалата им част възраженията на ответниците за недопустимост на исковете, като приема, че съпрузите А. Б. и И. Б. като дарители се явяват задължителни необходими другари по делото. Излага доводи, че двамата заедно са извършили разпореждане с имот СИО и в този случай, като страни по посочената от ищците увреждаща сделка, както и с оглед предявения иск, се явяват задължителни необходими другари, респективно участието по делото на съпругата на длъжника не е недопустимо.
За да потвърди първоинстанционното решение в останалата му част, с която са уважени исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема, че са налице елементите от фактическия състав – ищците са кредитори на ответника И. Б., атакуваната разпоредителна сделка- дарение, с която ответниците И. и А. Б. прехвърлят имот СИО на ответницата Д. Б., ги уврежда в частта, с която се прехвърля притежаваната от длъжника Ѕ ид.част, като е налице презумпция за знание по отношение на приобретателката- дъщеря на дарителите. Съдът намира, че ищците са кредитори с действителни вземания на основание записи на заповеди, чието съществуване не е отречено със сила на пресъдено нещо. Предвид представените по делото влезли в сила съдебни решения приема, че вземанията на ищците срещу И. Б. са възникнали преди твърдяната увреждаща сделка от 27.01.2012г., поради което намира за неоснователно твърдението, че е налице хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД.
С оглед доказателствата по делото, въззивният съдебен състав приема, че ответникът И. Б. е издал в полза на ищеца Е. С. записи на заповед: първия от 11.01.2011г. с падеж 24.08.2012г. за сумата от 51 130 евро, втория от 06.01.2011г. с падеж 31.08.2012г. за сумата от 102 260 евро, третия от 12.02.2011г. с падеж 10.05.2012г. за сумата от 39 000 евро, четвъртия от 24.01.2011г. с падеж 30.09.2012г. за сумата от 33 500 евро. Намира, че вземането по първия запис, цедирано на ищеца „Монро“ ЕООД с договор за цесия от 20.07.2015г., с нотариална заверка на подписите на 25.08.2015г., е отречено със сила на пресъдено нещо, предвид отхвърлянето на иска с правно основание чл.422 ГПК по т.д. №138/2016г. по описа на ОС-Пловдив. По отношение на останалите вземания съдът намира, че са установени по основание и размер. Вземането по втория запис на заповед е цедирано на „Монро“ ЕООД с договор за цесия от 20.07.2015г., като по образуваното заповедно производство /ч.гр.д.№19577/2015г. по описа на Районен съд-Пловдив/ е издадена заповед за изпълнение, а вземането е признато за съществуващо с влязло в сила съдебно решение на 20.03.2019г. по т.д.№ 139/2016 г. по описа на ОС- Пловдив. Вземанията по третия и четвъртия запис на заповед също са установени с влезли в сила съдебни решения /т.д. №376/2016г. и т.д. №382/2016г. на ОС- Пловдив/. Решаващият съдебен състав приема, че увреждащата сделка е сключена на 27.01.2012г.- след възникване на вземанията на ищците, като към момента на прехвърлянето на второто вземане, цедентът е имал правото на иск по чл.135 ЗЗД, това право е преминало към цесионера „Монро“ ЕООД заедно с обезпеченията на основание чл.99, ал.2 ЗЗД.
Апелативният съд счита, че е налице и втората предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД- извършване на действие, което уврежда кредитора. Излага аргументи, че в случая твърдяната увреждаща сделка е извършеното дарение от 27.01.2012г., обективирано в процесния нотариален акт, т.е. спазена е предвидената специална форма съгласно чл.18 ЗЗД. Намира, че поставеният от ответниците въпрос дали волеизявлението на единия дарител може да породи вещни права е ирелевантен в настоящото производство, тъй като производството има обезпечителен и вторичен характер. Искът се предявява при наличие на друго правоотношение, служи за обезпечаване на другото правоотношение, като осигурява възможност на кредитора при евентуално уважително решение да може да насочи принудително си изпълнение върху имуществото, с което длъжникът се е разпоредил. Съдът намира, че с иска по чл.135 ЗЗД не се създава вещно право за кредитора. Доколкото процесната сделка - дарение е безвъзмедна по своя характер, безспорно с нея се е намалило имуществото на длъжника, което води до обективно увреждане на кредитора, тъй като по силата на чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, освен ако няма законно основание за предпочитане.
Въззивният състав приема, че е налице и третата субективна предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ЗЗД- знание за увреждането, тъй като надарената е дъщеря на дарителите. Знанието на лицата по чл.135, ал.2 ЗЗД - съпруг, низходящ, възходящ, брат, сестра на длъжника се предполага, като презумпцията не е оборена.
С определение №448/19.07.2022г. по настоящото дело въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу А. Б. за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД -гр.П. и на Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., е допуснато до касационна проверка за вероятна недопустимост на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. В останалата му част решението е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правения въпрос- по направено възражение и оспорване в производството по чл.135 ЗЗД, че съпругът - длъжник не е собственик на имота, предмет на атакуваната сделка и че този имот, придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на ЕТ в резултат и за търговската му дейност, не представлява СИО, длъжен ли е съдът да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда или не се разпорежда със свое имущество при участието си в атакуваната сделка.
По допустимостта на въззивното решение:
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение е валидно, но в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу ответницата А. Д. Б. е недопустимо. Ищците предявяват иск за прогласяване за относителна недействителна по отношение на тях на разпоредителна сделка- договор за дарение, обективиран в нотариален акт №9, том I, н.дело №7/2012г. на Нотариус В. З., само по отношение на притежаваната от длъжника И. Б. Б. Ѕ ид.част от придобит в режим на СИО недвижим имот, като насочват претенциите си срещу дарителите И. Б. Б. и А. Д. Б. и надарената Д. И. Б.. В исковата молба се твърди, че длъжник на ищците е само единият от съпрузите- И. Б., респ. че увреждаща е отчуждителната сделка само за притежаваната от него Ѕ ид.част от процесния недвижим имот, респ. търсената с предявените искове защита е за прогласяване относителна недействителност на сделката само за Ѕ ид.част, а не на целия имот. Сделката в частта, с която е дарена другата Ѕ ид.част от имота, не е предмет на предявените искове, като в исковата молба не са изложени твърдения за накърняване на правата на ищците от ответницата А. Б.. Предявяването на исковете е съобразено частично с постановките на ТР №5/2013г. от 29.12.2014г., т.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС, предвиждащи, че ищецът по П. иск няма материалноправна легитимация „кредитор“ на другия съпруг- ответник, съответно по отношение на ищеца този ответник няма качеството длъжник; че оттук следва действителността на извършеното от него разпореждане с част от имота и липсата на увреждане на кредитора от обективна и субективна страна, поради което П. иск не може да бъде уважен срещу съпруга-ответник, който не е длъжник и неговото действие да се счита за нестанало по отношение на чужд кредитор, за чужд дълг. Като са съобразили гореизложените разрешения, ищците не са предявили иска с правно основание чл.135 ЗЗД по отношение на прехвърлената от съпругата- недлъжник А. Б. Ѕ ид.част от процесния имот, а само по отношение на сделката с притежаваната от длъжника И. Б. Ѕ ид.част. Липсват твърдения в исковата молба, че ответницата А. Б. е длъжник, че е увредила ищците, отчуждавайки своя имот, респ. няма предявен иск за обявяване относителна недействителност на сделката с предмет притежаваната от нея Ѕ ид.част от имота, поради което настоящият състав на ВКС намира, че А. Б. не е пасивно процесуалноправно легитимирана по така предявения иск, нито е налице хипотеза на задължително необходимо другарство между двамата съпрузи /в този смисъл решение №19 от 14.02.2018г., гр.д. №1766/2017г., ІІІ г.о. на ВКС/. Доколкото процесуалноправаната легитимация на страните следва от защитаваното субективно материално право, респективно от твърденията на ищците относно претендираното спорно право, въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу А. Б. за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД -гр.П. и на Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., следва да бъде обезсилено като недопустимо.
Неоснователни са доводите на касаторите за недопустимост на въззивното решение и в останалата му част. Не може да се приеме, че за ищците не съществува правен интерес от иска, тъй като атакуваната сделка била сключена при липсата на предмет. Безспорно правният интерес от иска е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на производството и липсата му има за последица недопустимост на съдебното решение. Наличието на правен интерес се преценява въз основа на изложените в исковата молба твърдения на ищеца за съществуващ правен спор с ответника и искането му към съда за разрешаването на този спор. Когато ищците твърдят, че са кредитори на първия ответник и атакуват като увреждаща ги и недействителна по отношение на тях на извършена от него сделка, сключена с другия ответник, обстоятелствата дали процесната сделка е валидна или не, дали е увреждаща или не, са свързани с доказването на релевантните факти от фактическия състав на П. иск, респ. с основателността му.
Независимо от гореизложеното, следва да се отбележи, че една сделка е нищожна поради липса на предмет, само когато предметът е фактически или правно невъзможен. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка, най-често нормативно уредени забрани за извършване на сделката. В конкретния случай твърденията на ответниците не могат да бъдат квалифицирани нито като фактическа невъзможност, нито като правна невъзможност на предмета на договора за дарение. Обстоятелството дали ответникът И. Б. е бил собственик на дарения имот има значение за преценката на вещно-прехвърлителния ефект на договора и е от значение за основателността на иска, а не за неговата допустимост.
Твърдяната от касаторите липса на активна материалноправна легитимация на ищеца „Монро” ЕООД, предвид оспорването като незаконосъобразни и необосновани на изводите на въззивния съд, че дружеството има вземане от И. Б. , не е представлява основание за недопустимост на въззивното решение, а за евентуалната му неправилност. Единствено липсата на процесуална легитимация на страните има за последица недопустимост на исковото производство и на постановеното съдебно решение.
За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното:
Съгласно разясненията в ТР №2/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. №2/2017г. на ОСГТК на ВКС искът по чл.135, ал.1 ЗЗД съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл.133 ЗЗД. Изложени са аргументи, че П. иск е средство за защита на кредитор в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него, като целта е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора тези действия. С обявяването на атакуваната сделка за недействителна по отношение на кредитора- ищец, на него му се гарантира възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си върху прехвърленото имущество, независимо от факта, че между съконтрахентите сделката е валидна и е породила вещно-прехвърлителното си действие /имуществото е преминало в патримониума на приобретателя/. Чрез предявяването на иска се упражнява потестативното право на кредитора да бъде обявена сделката за недействителна по отношение на него, за да може да се удовлетвори от сумата, получена при принудително изпълнение върху имуществото- обект на договора между длъжника и неговия съконтрахент. Последният понася санкцията да търпи изпълнение върху придобитото имущество за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване /действал е със знанието, че сделката е увреждаща - чл.135, ал.1, пр.2 ЗЗД/ или ако е придобил вещта безвъзмездно, като може да се освободи от изпълнението, ако плати на кредитора, погасявайки задължението на праводателя си.
С ТР №5/2013г. от 29.12.2014г., т.д.№5/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че ако дългът е личен на единия съпруг, обезпечението му се покрива от 1/2 ид. част от общото имущество на съпрузите, затова обявената по реда на чл.135 ЗЗД относителна недействителност не може да обхваща разпореждането на съпруга – недлъжник. Значението на П. иск не се изчерпва само с обезпечаване на вземането на кредитора. Последица на решението, с което този иск се уважава е и обезпечаването на материалноправните предпоставки за законност на последващия изпълнителен процес. Такава предпоставка е принадлежността на обекта, върху който е насочено изпълнението, към имуществото на съпруга-длъжник.
В своята практика по чл.290 ГПК ВКС приема, че при предявен иск по чл.135 ЗЗД съдът трябва да изследва момента на придобиване на имуществото и вида на придобивното основание, с оглед установяване липсата или наличието на съвместен принос между съпрузите. Целта е да се определи точният обем на правата, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като относителната недействителност на разпоредителната сделка не може да засяга личните права, притежавани от съпруга-недлъжник /в този смисъл решение №107 от 09.06.2015г. по гр.д. №2116/2013г., ІІІ г.о. на ВКС; решение №193 от 22.07.2016г. по гр.д. №4144/2015г., ІV г.о. на ВКС/.
Предвид обезпечителния характер на П. иск и при съобразяване с разрешенията, дадени с ТР №5/2013г. от 29.12.2014г. по т.д. №5/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и горецитираните решения по чл.290 ГПК, настоящият съдебен състав приема, че при надлежно въведено в производството по чл.135 ЗЗД възражение, че съпругът - длъжник не е собственик на имота, предмет на атакуваната сделка, тъй като този имот е придобит по време на брака от съпруга-недлъжник в качеството му на едноличен търговец и в резултат и за търговската му дейност, поради което не представлява съпружеска имуществена общност, съдът е длъжен да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът се разпорежда със свое имущество при участието си в атакуваната сделка.
По основателността на касационната жалба:
Въведените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК /постановяване на решението при допуснати нарушения на закон и необоснованост/ са налице.
Необоснован е крайният извод на въззивния съд, че са налице елементите от фактическия състав на предявените искове с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, тъй като се установява от доказателствата по делото, че ищците са кредитори на ответника И. Б., атакуваната разпоредителна сделка- дарение, с която ответниците И. и А. Б. прехвърлят имот СИО на ответницата Д. Б., ги уврежда в частта, с която се прехвърля притежаваната от длъжника Ѕ ид.част, като е налице презумпция за знание по отношение на приобретателката- дъщеря на дарителите.
Неоснователни са оплакванията на касаторите, че не се установява материалноправната легитимация на ищеца „Монро“ ЕООД. С влязло в сила на 20.03.2019г. съдебно решение е признато съществуването на вземането на ищцовото дружество срещу ответника И. Б. Б. за сумата 102 260 евро на основание запис на заповед и джиро, за която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №10577/2015г. по описа на РС-Пловдив /решение №68 от 23.02.2018г. по в.т.д. №669/2017г. на Апелативен съд- П., недопуснато до касационен контрол с определение №180 от 20.03.2019г. по т.д. №1961/2018г. на ВКС, ІІ т.о./. В исковата молба ищецът заявява, че е кредитор на първия ответник, като изрично сочи като основание на вземането си записа на заповед, издаден в полза на Е. С. и изпълнителния лист, издаден в заповедното производство по заявление на „Монро“ ЕООД, придобил вземането с джиро. Обстоятелството, че са наведени и твърдения за сключен договор за цесия, не променя горния извод. При заявено прехвърляне на вземането по записа на заповед и на основание джиро, и на основание цесия, съдът следва да извърши преценка, с оглед доказателствата по делото, на кое точно основание ищецът е придобил твърдяното вземане от поемателя на ценната книга. Вярно е, че въззивният съд, цитирайки съдебното решение по иска по чл.422 ГПК, погрешно сочи, че вземането по записа на заповед е прехвърлено с договор за цесия, но е правилен крайният му извод, че ищецът „Монро“ ЕООД е кредитор на И. Б. и вземането е установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила съдебно решение. Неоснователно е и възражението, че вземането е погасено по давност, тъй като същото е установено със съдебно решение, влязло в сила на 20.03.2019г. и не е изтекъл 5-годишният давностен срок, съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД.
Апелативният състав правилно определя като спорен въпроса относно собствеността на отчуждения с атакувания договор за дарение недвижим имот, предвид въведеното от ответниците възражение, че имотът не е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност, а е бил лична собственост на съпругата на длъжника И. Б., по отношение на която ищците нямат качеството кредитори, респ. че с отчуждаването му последните не са увредени. С оглед отговора на правния въпрос, незаконосъобразно е становището на въззивния съд, че това възражение, е ирелевантно, тъй като производството по чл.135 ЗЗД има обезпечителен и вторичен характер и „не се създава вещно право за кредитора“. При надлежно въведено от ответниците възражение, че длъжникът И. Б. не е бил собственик на имота, предмет на атакувания договор за дарение, тъй като този имот е придобит по време на брака от неговата съпруга-недлъжник в качеството й на едноличен търговец, в резултат и за търговската й дейност, поради което не представлява съпружеска имуществена общност, съдът е бил длъжен да изследва собствеността на имота /момент и начин на придобиване/ и дали длъжникът Б. се е разпоредил със свое имущество при участието си в атакуваната сделка. Като е приел, че това възражение не е относимо към спора и не е обсъдил доказателствата във връзка с него, въззивният състав е допуснал процесуално нарушение и е постановил незаконосъобразен акт.
Настоящият съдебен състав приема за безспорно, че с атакувания с иска по чл.135, ал.1 ЗЗД договор за дарение, обективиран в нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., А. Д. Б. и съпругът й И. Б. Б. даряват дъщеря си Д. И. Б. с подробно описания недвижим имот- сграда с идентификатор 56784.536.831.2, разположена в поземлен имот с идентификатор 56784.536.831 в [населено място], [улица], с предназначение промишлена сграда. Установява се, че имотът е придобит от А. Д. Б., действаща като ЕТ „АДИ-77-А. Б.“ по силата на договор за продажба от 06.10.1997г., обективиран в нотариален акт №141, том 63, дело №15735/1997г. на нотариус Д.С. при РС-Пловдив и е осчетоводен като ДМА в предприятието на едноличния търговец. Имотът е отписан от активите и баланса на ЕТ „АДИ-77-А. Б.“ на 21.01.2012г. /нотариално заверена декларация на А. Д. Б., в качеството й на едноличен търговец с фирма ЕТ „АДИ-77-А. Б.“/, след което е подадена молба от А. Д. Б. за издаване на констативен нотариален акт, с който да бъде призната за собственик. Въз основа на тази молба е издаден констативен нотариален акт №5, том І, рег. №138, нот.дело №4/2012г. на нотариус В. З., с район на действие РС-П., с който въз основа на гореописаните документи за собственици на процесния имот са признати молителя А. Д. Б. и съпругът й И. Б. Б.. Липсва спор, че А. Д. Б. и И. Б. Б. са били в брак към 06.10.1997г.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната промишлена сграда е придобита през 1997г. от А. Д. Б., действаща като ЕТ „АДИ-77-А. Б.“, в резултат на и за упражняване на търговска дейност, поради което е изключена презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал.3 СК /отм./. Вещите, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на търговска дейност от ЕТ и включени в търговското му предприятие, не са съпружеска имущества общност /ТР №2 от 27.12.2001г., т.д. №2/2001г. на ОСГК на ВКС/. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че процесният имот не е бил придобит от ответниците в режим на съпружеска имуществена общност, а е станал лична собственост на А. Д. Б. и част от предприятието на ЕТ „АДИ-77-А. Б.“.
С изключването на придобития от едноличния търговец недвижим имот от неговото предприятие, чрез отписването му от активите и баланса, имотът остава лична собственост на лицето. Неоснователно е твърдението на ищците, че имотът е станал съпружеска имущества общност, тъй като е бил изваден от търговското предприятие и е издаден констативен нотариален акт за собственост и на двамата съпрузи. На първо място, изваждането на недвижим имот от търговското предприятие на едноличния търговец няма вещно-прехвърлително действие- имотът остава лична собственост на физическото лице. На следващо място, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл.587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, като при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК /ТР №11 от 21.03.2013г., т.д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС/. В настоящия случай констативният нотариален акт №5, том І, рег. №138, нот.дело №4/2012г., с който въз основа на цитираните документи за собственици на процесния имот са признати освен молителя А. Д. Б. и съпругът й И. Б. Б., е оспорен от ответниците, като удостоверяването е опровергано от приетите доказателства- договор за продажба от 06.10.1997г., обективиран в нотариален акт №141, том 63, дело №15735/1997г. на нотариус Д.С. при РС-Пловдив, счетоводни документи /баланс, оборотна ведомост, инвентарни книги, извлечение от сметки 201 и 203/ и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, установяващи вписването/завеждането на имота като ДМА в предприятието на едноличния търговец, начисляването на годишни амортизации и т.н.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с договора за дарение, обективиран в нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г., независимо че като дарител освен съпругата-недлъжник А. Д. Б. е вписан и съпругът й – длъжникът И. Б. Б., правото на собственост върху имота е прехвърлено от патримониума на собственика А. Д. Б. в патримониума на приобретателя Д. И. Б.. И. Б. не е притежавал право на собственост върху дарения имот, поради което по отношение на него договорът няма вещно-прехвърлително действие, респ. няма отчуждаване на имущество от неговия патримониум. С оглед на тези обстоятелства, съдът счита, че процесната сделка няма увреждащ характер за ищците, тъй като те не могат да насочат принудително изпълнение за събиране на вземанията си срещу И. Б. върху процесния недвижим имот. Предвид изложеното, исковете за обявяване за относително недействително по отношение на ищците „Монро” ЕООД, [населено място] и Е. Б. С. на извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД срещу А. Б. за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД -гр.П. и на Е. Б. С., извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег.№190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., следва да бъде обезсилено, а в останалата обжалвана част- да бъде отменено, а исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД да бъдат отхвърлени.
По разноските:
С оглед изхода на касационното производство и на основание чл.78, ал.1 ГПК касаторите имат право на разноски както следва: за касационното производство в размер на 11 668.50 лева /платена държавна такса и адв.възнаграждение/; за въззивното производство- в размер на 5 608.46 лева /държавна такса/ и за първоинстанционното производство - в размер на 29 700 лева /адвокатски възнаграждения/.
На основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвокат И. М. следва да се присъди сумата 22 746.92 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответниците във въззивното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение №260054/15.03.2021г. по в.т.д.№684/2020г. на Апелативен съд- П. в частта, с която е потвърдено решение №265/ 25.06.2020г. по т.д.№764/2015 г. на Окръжен съд -Пловдив за уважаване на исковете с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, предявени от „Монро” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] и Е. Б. С., ЕГН [ЕГН] срещу А. Д. Б., ЕГН [ЕГН].
ОТМЕНЯ решение №260054/15.03.2021г. по в.т.д.№684/2020г. на Апелативен съд- П. в останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение №265/ 25.06.2020г. по т.д.№764/2015 г. на Окръжен съд -Пловдив за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД, [населено място] и Е. Б. С. извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б., както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОХВЪРЛЯ предявените от „Монро” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] и Е. Б. С., ЕГН [ЕГН] срещу И. Б. Б., ЕГН [ЕГН] и Д. И. Б., ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за обявяване за относително недействително по отношение на „Монро” ЕООД, [населено място] и Е. Б. С. извършеното дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот, подробно описан, за което е съставен нот.акт №9, том I, рег. №190, нот.дело №7/2012г. на Нотариус В. З. с район на действие РС-П., притежавана от И. Б. Б..
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „Монро” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] и Е. Б. С., ЕГН [ЕГН] да платят на И. Б. Б., ЕГН [ЕГН], А. Д. Б., ЕГН [ЕГН] и Д. И. Б., ЕГН [ЕГН] разноските по делото, както следва: за касационното производство в размер на 11 668.50 лева; за въззивното производство в размер на 5 608.46 лева и за първоинстанционното производство в размер на 29 700 лева.
ОСЪЖДА „Монро” ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място] и Е. Б. С., ЕГН [ЕГН] да платят на адвокат И. М. сумата 22 746.92 лева /всеки по 11 373.46 лева/ адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ответниците във въззивното производство, на основание чл.38 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|