7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 401 [населено място],31.07.2017 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и седемнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №922 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274 ал.3 т.2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение №473 от 17.03.2017г. по ч. гр. дело №282/2017г. на Бургаски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено определение № 2 от 09.02.2017г. на съдията по вписвания при Служба по вписванията при Районен съд Поморие, с което е отказано вписване на нотариален акт № 55, том I, рег. № 485, дело № 49/2017г. на нотариус Г. Н., рег. №607, с район на действие Районен съд Поморие, за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти №125, том III, рег. №3648, дело №48013.08.2015г. на нотариус Г. Н., рег. №607, със страни [фирма], като кредитор и [фирма], [населено място], като кредитополучател и собственик на ипотекираните имоти, както и Кооперация "Б.", като трето задължено лице - собственик на ипотекираните недвижими имоти, представен със заявление с вх. № 174/09.02.2017г. от входящия регистър на Службата по вписванията - [населено място]. Частният касационен жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „Нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека само по отношение на размера на лихвата представлява ли договор за новация на задължението за годишна лихва?” Според частния жалбоподател този въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 138/22.08.2013г. по т. д. №27/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 110/17.07.2015г. по т. д. №1568/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. – основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. 2. „Нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека само по отношение на размера на лихвата на вписване /в тесен смисъл/ ли подлежи или на отбелязване?” 3. „По кой член от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенция по вписванията, следва да се определи дължимата държавна такса?” По отношение на двата процесуалноправни въпроса частният жалбоподател поддържа основанието по чл. 280 ал.1 т. 3 от ГПК, предвид необходимостта от създаване на постоянна съдебна практика. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274 ал.3 т.1 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275 ал.1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че с нотариален акт № 55, том I, рег. №485, дело № 49/2017г. на нотариус Г. Н., рег. №607, с район на действие Районен съд Поморие е извършено изменение / подновяване/ на задължението за лихва по договор за кредит, обезпечен с ипотека по смисъла на чл. 171 във връзка с чл. 107 ЗЗД, поради което и на основание чл. 17, ал. 1, б. „д“ от Правилника за вписванията този нотариален акт подлежи на вписване чрез отбелязване – чл.17 ал.4 от Правилника за вписванията. Съдебният състав е приел за приложима разпоредбата на чл. 3 ал.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията, и е направил извод, че дължимата такса следва да се определи върху половината от сумата, за която е направено първоначалното искане. За да приеме, че дължимата държавна такса надвишава внесените 10 лв., въззивната инстанциия е установила, че съгласно нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти първоначалното вписване е за материален интерес от 1200 000 лв. при дължима такса за първоначално вписване 1200 лв. Поради това, че дължимата държавна такса не е внесена в пълен размер съдебният състав е направил извод за наличие на основание за отказ за вписване на нотариалния акт, представен със заявление с вх. № 174/09.02.2017г. от входящия регистър на Службата по вписванията - [населено място]. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. И трите формулирани от частния касационен жалбоподател в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроса са обусловили крайния извод на въззивния съд. По отношение на първия поставен въпрос, частният касационен жалбоподател е обосновал и наличието на селективното основание по т. 1 на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото по поставения въпрос е формирана задължителна практика на ВКС с посочените от касатора решение № 138/22.08.2013г. по т. д. №27/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 110/17.07.2015г. по т. д. №1568/2014г. на ВКС, ТК, I т. о. По втория и третия от тези въпроси не е налице селективното основание по т.3 на чл.280 ал.1 от ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г./ формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай по двата поставени от касатора въпроса е създадена задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №419/27.07.2017г. по ч.т.д. №770/2017г. на ВКС, IІ т.о. Наличието на задължителна практика по значимия за делото правен въпрос, изключва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. Поради това касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и по трите поставени в изложението въпроса, за проверка на съответствието на въззивното определение с практиката на ВКС. По поставените от касатора въпроси: Материалноправният въпрос е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 130/24.03.2009 по т. д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 138/22.08.2013г. по т. д. № 27/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 110/17.07.2015г. по т. д. № 1568/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 210/22.12.2014г. по т. д. № 4090/2013г., ВКС, ТК, І т. о. и решение № 175/25.09.2016г. по т. д. № 2602/2014г., ВКС, ТК, ІІ т. о. С решение № 130/24.03.2009г. по т. д. № 650/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е уеднаквена противоречивата съдебна практика в смисъл, че способите за преструктуриране на даден кредит, включително разсрочването му за облекчаване на съществуващия дълг, не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. За да е релевантна, волята за подновяване на задължението по смисъла на чл. 107 от ЗЗД следва да е изрична и недвусмислена, а не изведена по тълкувателен път. В решение № 138/22.08.2013г. по т. д. № 27/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че обективната новация по чл. 107 от ЗЗД предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото задължение трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено в споразумението новационно намерение /animus novandi/. Ако страните в рамките на новия дълг са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, няма новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието му. Практиката в посочените решения е възприета и в решение № 110/17.07.2015г. по т. д. №1568/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №210/22.12.2014г. по т. д. №4090/2013г., ВКС, ТК, І т. о. и решение № 175/25.09.2016г. по т. д. №2602/2014г., ВКС, ТК, ІІ т. о., съгласно които обективната новация изисква ясно изразена обективирана воля за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор. Отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. В определение №419/27.07.2017г. по ч.т.д.№770/17г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274 ал.3 от ГПК се приема, че нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека само по отношение на размера на лихвата не представлява договор за новация на задължението за годишна лихва. В същото определение съставът на ВКС е дал отговор и на останалите два въпроса, поставени от касатора в настоящото производство, като е приел, че нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека само по отношение на размера на лихвата не подлежи на отбелязване по чл. 17, ал. 1 от Правилника за вписванията във връзка с чл. 171 от ЗЗД. Този нотариален акт може да бъде вписан като допълнителна ипотека за разликата между първоначално вписаната сума и увеличения размер на лихвата по реда на чл. 15 от Правилника за вписванията. Дължимата държавна такса за вписване на нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека по отношение на размера на лихвата следва да бъде определена по чл. 2, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. По същество на частната касационна жалба Предвид отговора на поставените от касатора правни въпроси настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд неправилно е приел, че с нотариален акт № 55, том I, рег. №485, дело № 49/2017г. на нотариус Г. Н., рег. №607, с район на действие Районен съд Поморие, е извършено изменение / подновяване/ на задължението за лихва по договора за кредит, обезпечен с ипотека, по смисъла на чл. 171 във връзка с чл. 107 от ЗЗД. Изменението на размера на договорения годишен лихвен процент съгласно условията на споразумение №1 от 31.01.2017г. към договора за кредит №ДК-431-010413-22 от 10.08.2015г. и посочения нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека няма характер на новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като липсва воля за погасяване на старото задължение и за възникване на друго ново задължение. Главницата не е променена, а с промяната на размера на лихвения процент не се променя нито основанието, нито предмета на поетото задължение за заплащане на възнаградителна лихва по договора за кредит, поради което изменението не води до погасяване на задължението за заплащане на възнаградителна лихва и замяната му с нов дълг, различен от този по сключения между страните договор по смисъла на посочената правна норма. Изменението на размера на договорения годишен лихвен процент не новира задължението по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Определяйки неправилно характера на сключения с нотариалния акт договор като такъв, с който е извършена новация, въззивният съд неправилно е приел и че процесният нотариален акт подлежи на вписване на основание чл. 17, ал. 1, б. „д“ от Правилника за вписванията чрез отбелязване съобразно чл. 17, ал. 4 от Правилника за вписванията, съответно, че дължимата държавна такса за вписване на този нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека по отношение на размера на лихвата следва да бъде определена по чл.3 ал.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. В настоящия случай не се касае до отбелязване по реда на чл. 17, ал. 1 от Правилника за вписванията във връзка с чл. 171 от ЗЗД, поради което не се прилага разпоредбата на чл.3 ал.2 от посочената Тарифа. Дължимата държавна такса за вписване на процесния нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека по отношение на размера на лихвата следва да бъде определена по чл.2 ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията. Съгласно чл.2 ал.1 от посочената Тарифа за вписване на подлежащи на вписване актове и документи се събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по-малко от 10 лв., а когато цената, по която е таксуван документът, не е указана, таксата се определя върху оценка, определена по реда на приложение № 2 към Закона за местните данъци и такси. В настоящия случай нотариусът не е удостоверил материалния интерес, по който е таксуван нотариалния акт, а е определил обикновена такса в размер на 52,80 лева. Следователно дължимата държавна такса за вписване следва да се определи по реда на чл.2 ал.1 предл.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по вписванията в размер на 0,1 на сто върху данъчната оценка на недвижимия имот. Към молбата за вписване не е представена данъчна оценка на недвижимите имоти, върху които е учредена ипотеката. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №7/2012 от 25.04.2013г. по тълк. дело №7/2012г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл.129 ал.2 от Гражданския процесуален кодекс е неприложима в производството по вписване на актове относно недвижими имоти. В хипотезата на нередовност на молбата за вписване, съдията по вписванията е длъжен да постанови отказ съгласно чл.32а от Правилника за вписванията, без да може да дава указания за отстраняване на нередовността. При липсата на представена данъчна оценка на недвижимия имот не може да се направи преценка за размера на дължимата държавна такса за вписване, съответно не може да се направи извод дали същата е внесена изцяло. Следователно въпреки, че дадените от въззивния съд разрешения на поставените в настоящото производство въпроси, не са в съответствие със задължителна практика на ВКС, крайният извод на въззивния съд за липсата на формалните изисквания за вписване на представения нотариален акт, е правилен. Поради това постановеното от него определение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И ОСТАВЯ В СИЛА определение №473 от 17.03.2017г. по ч. гр. дело №282/2017г. на Бургаски окръжен съд, гражданско отделение. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.