Ключови фрази

9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№495
гр. София,29.07.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1208 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Х. И., представляван от адв. П. К., срещу решение № 32 от 11.01.2021г. по гр.д № 2902/2020г. на САС, 7 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1368 от 20.02.2020г. по гр.д. № 8675/2018г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Евроинс” АД иск за разликата над 40 000 лева до 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 10.01.2018г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд неправилно е определил размера на паричния еквивалент на търпените от него морални вреди, като не е обсъдил в достатъчна степен всички увреждания и последици от тях, значението на възрастта му и обстоятелството, че получените увреждания са довели до невъзможност за пълноценно самостоятелно съществуване. Намира за неправилен и извода за наличие на съпричиняване в размер на 20 %, тъй като поведението му е допринесло за настъпване на по-леките травми и поради това действителният размер на същото е несъществен. Излага и съображения за неправилно определяне на началния момент, от който се дължи лихва за забава, като счита, че застрахователят дължи лихва от датата на уведомяването му. В изложението си касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като поставя три групи въпроси:
I. Въпроси във връзка с приетото съпричиняване:
1. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 147 от 05.12.2017г. по т.д № 6034/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. При направено възражение за съпричиняване поради пътуване без предпазен колан презюмира ли се наличието на годен такъв и чия е доказателствената тежест за доказване на този факт? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, кото има пряка причинна връзка с вредоносните последици? Твърди се противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.
4. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадания, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увереждането? Има ли значение дали поведението на пострадалия има значение за съществения вредоносен резултат или е достатъчно да има значение за незначителните последици за намаляване на цялото обезщетение в общ размер? Твърди, че въпросите са решени в противоречие с решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д № 1858/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 6 от 03.02.2017г. по гр.д № 53091/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 45 от 15.04.2009г. по т.д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 154 от 31.10.2011г. по т.д № 977/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 10.02.1968г. по н.д. № 1359/67г. на ВКС, III н.о., решение № 322 от 28.02.1973г. по н.д. № 234/73г. на ВКС, III н.о., решение № 407/87г. по н.д. № 365/87г. на ВС, решение № 260/83г. по н.д. № 216/83г. на ВС. Поддържа, че по въпроса е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. Ако по делото е доказано, че непоставянето на колан е без значение за съществените увреждания и последици от деликта и предпазното му значение би се проявило само за несъществени, леки увреди, допустимо ли е прилагане на съпричиняване и намаляване на обезщетението с общ обем за всички увреждания, независимо че е доказана липса на причинна връзка между използване на колан и настъпване на съществените увреждания? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че е решен в противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д № 35/20019г. на ВКС, ТК, II т.о.
6. Ако по делото е установен принос към щетата на пострадалия, но той е несъществен и незначителен, може ли да повлияе върху размера на дължимото обезщетение? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д № 35/20019г. на ВКС, ТК, II т.о.
II. По въпроса за правилно приложение на принципа на справедливост:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с ППВС № 4/68г., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 104 от 25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „ГО” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 27 от 15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. Твърди, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
3. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? Твърди противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.
III. По въпроса за началния момент на лихвата:
1. В хипотезата на пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „ГО” при действието на КЗ /в сила от 01.01.2016г./ от кой момент се дължи лихва за забава върху присъденото обезщетение и включват ли се в застрахователната сума по застраховка „ГО” на основание чл.429 КЗ лихвите за забава за периода от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя, респ. до предявяване на прекия иск от увреденото лице? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че е решен в противоречие с решение № 128 от 04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, ТК, I т.о.
2. Приложима ли е правната норма на чл.429, ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение на делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие, при изпълнение на това задължение за застрахователя по задължителна застраховка „ГО” на автомобилистите възниква ли задължение за заплащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът ЗД „Евроинс” АД не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно, че процесният автомобил е бил застрахован при ответното дружество, че е настъпило ПТП на 10.01.2018г в [населено място], като при управление на МПС-л.а. „БМВ 520”, с рег. [рег.номер на МПС] , водачът Д. Б. е нарушил правилата за движение по пътищата, при управление с несъобразена скорост с пътните условия се е блъснал в бетонен стълб, при което са били причинени телесни увреждания на возещия се на предната седалка пътник в автомобила. Посочил е, че се спори между страните относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, възраженията за съпричиняване и дължимата лихва за забава.
Въззивният съд е приел за установено представената по делото медицинска документация и заключението на вещото лице по СМЕ, че ищецът е получил телесни увреждания: травматичен шок, счупване на горния край на дясна раменна кост, разкъсноконтузна рана в областта на лицето; било е проведено оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване на счупването и фиксиране с метална остеосинтеза-интрамедуларен пирон и винтове; разкъсноконтузната рана в областта на лицето е била обработена хирургично; лечебният процес е бил около 10 месеца; при преглед на 21.01.2020г са установени трайни последици: по предната страна на дясна мишница груб надлъжен Г-образен белег, започващ от раменната става с дължина 25 см под нивото на кожата, хипотрофия на мускулите на дясна мишница, ограничен обем на движение на дясна ръка, а в раменната става, при повдигане ръката настрани от 90 градуса, при норма 180 градуса; в областта на дясна вежда дъговиден белег с дължина 8 см.; от ъгъла на лявото око започва хоризонтален белег в областта на лява слепоочна кост с дължина 12 см. Посочил е, че ако не бъде извадена металната остеосинтеза, ограниченият обем на движение в ръката няма да се подобри, ще остане за постоянно. Взел е предвид заявеното от вещото лице, че не може да каже какво ще стане след повторното оперативно лечение. Въззивният съд е посочил, че от анализа на механизма на ПТП и вида на получените увреждания вещото лице е направило извод, че ищецът е бил без поставен предпазен колан и ако е бил с такъв, то тялото му е щяло да остане прикрепено към облегалката на седалка и е нямало да получи нараняванията в областта на лицето. Посочил е, че според вещото лице горните крайници не се фиксират от предпазния колан и биха могли да получат увреждания, независимо от наличието или не на поставен предпазен колан, като описаните увреждания при пострадалия не са специфични, получени от поставен предпазен колан. Обсъдил е и показанията на свидетеля К., който е участвал в катастрофата, че ищецът е седял на предна дясна седалка, но свидетелят няма спомен дали е бил с поставен предпазен колан.
Въззивният съд е обсъдил показанията на И. И., майка на ищеца, която свидетелства, че е видяла сина си след катастрофата в болницата; бил е в реанимация 10-11 дни с хематом, срязани клепачи, счупена ръка, неузнаваем; след 3-4 дни са оперирали ръката му и поставили пирон; след изписването му е бил 100 дни в болнични и е трябвало да държи ръката си неподвижна; в продължение на 6 месеца го е обслужвала, след това са ходили на реабилитация; имал е главоболие, което не е излекувано; след шестия месец е започнал да движи ръката си; забравя, не помни, не може да извършва с ръката си никакви физически действия, не може да я вдига; предстои му операция за махане на остеосинтезата; получил е стрес и страх да се вози в лек автомобил.
По спорният въпрос за размера на обезщетението въззивният е съобразил формираната задължителна практика и е отчел, че пострадалото лице е било на 26 години към датата на ПТП; че са му били причинени следните телесни увреждания: травматичен шок, счупване на горния край на дясна раменна кост, разкъсноконтузна рана в областта на лицето; че лечението, което е било проведено, се изразявало в операция на раменната кост, хирургично обработване на раната на лицето и е продължило около 10 месеца; че има остатъчни увреждания по предната страна на дясна мишница груб надлъжен Г-образен белег, започващ от раменната става с дължина 25 см под нивото на кожата, хипотрофия на мускулите на дясна мишница, ограничен обем на движение на дясна ръка, а в раменната става, при повдигане ръката настрани от 90 градуса, при норма 180 градуса; че са трайни белезите на лицето, предстои му нова операция и е налице непълно възстановяване. Поради въззивният съд е приел, че следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв.
По отношение на възражението за съпричиняване вззивният съд е взел предвид заключението на вещото лице по СМЕ, от което се установява, че ищецът е бил без поставен предпазен колан и ако е бил с такъв, то тялото му е щяло да остане прикрепено към облегалката на седалката и е нямало да получи нараняванията в областта на лицето. Посочил е, че за другите увреждания не се установява, че е нямало да настъпят, поради което е намерил, че следва да се определи размер на съпричиняване 20%. Изложил е подробни съображения за недоказаност на възражението за знание от страна на пострадалия за употребен алкохол от виновния водач.
С оглед на изложените съображения въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на 50 000лв. и след приспадане на определения процент на съпричиняване, се редуцира до 40 000лв.
Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл.497, ал.1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок считано от по-ранната от двете дати: 1. изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда н а чл. 106, ал. 3. Посочил е, че застрахователят е бил сезиран на 07.03.2018г, като същият е определил обезщетение в размер на 15 790лв. за неимуществени вреди и е поискал представяне на банкова сметка от заявителя. Намерил е, че произнасянето му на 11.04.2017г. с определяне на сума, която не удовлетворява пострадалия, не може да се приеме, че е определяне на обезщетение и непосочването на банкова сметка води до забава на кредитора. Поради това е приел, че лихвата за забава следва да се определи от изтичането на срок от 15 работни дни, т.е. от 29.03.2018г.
Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Поставените в пункт I въпроси са свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия и определянето на размера на съпричиняването. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда, т.е. подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и обективно е повлияло на обема на вредите. Поради това по въпросите, относими към доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия, не е налице основанието на чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационен контрол. При съобразяване на мотивите на въззивния съд настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за определяне на степента на съпричиняване на увреждане на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната постоянна практика по приложението на чл.51 алл.2 ЗЗД.
Формулираните въпроси по пункт II, отнасящи се до приложението на чл.52 ЗЗД, следва да се уточнят в следния смисъл: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя?”. Така уточненият въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика - ППВС № 4/1968г. и решения по чл.290 ГПК - решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., в които е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид така формираната практика и съобразявайки мотивите на обжалваното решение, настоящият състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос с оглед несъответствието на въззивния акт с дадените разрешения.
Формулираните в пункт III въпроси относно началния момент, от който застрахователят по застраховка „ГО” на автомобилистите дължи лихва за забава, не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Макар и в касационната жалба касаторът да не е формулирал прецизно в коя част обжалва въззивното решение, от петутима на касационната жалба е видно, че решението се обжалва в частта, с която, след потвърждаване на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от касатора иск за разликата над 40 000 лева до 60 000 лева, като е направено искане за отмяна на решението в тази му част и за осъждане на ответника да заплати допълнително обезщетение в размер на 20 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 07.03.2018г. до окончателното плащане. С оглед на това настоящият състав намира, че не е сезиран с касационна жалба срещу въззивното решение в частта относно началния момент на дължимостта на лихва за забава върху присъденото обезщетение в размер на 40 000 лева. Дължимостта на законна лихва върху останалата част от претендираното обезщетение /над 40 000 лева до 60 000 лева/ е обусловена от уважаването на иска в тази част, поради което съдът ще се произнесе по нея в решението си по по същество.
С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.
Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 от 11.01.2021г. по гр.д № 2902/2020г. на САС, 7 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1368 от 20.02.2020г. по гр.д. № 8675/2018г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Х. И. против ЗД „Евроинс” АД иск за разликата над 40 000 лева до 60 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 10.01.2018г., както и в частта за разноските.
Делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: