Р Е Ш Е Н И Е № 77 Гр. София, 14 септември 2020 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА и след становище на прокурора от ВКП, Т. КОМОВ като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 102/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по касационен протест на прокурор в Апелативна прокуратура – гр. Велико Търново срещу въззивно решение № 215/17.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д № 60/2019 г., по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново. В протеста се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се иска отмяна на решението на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, поради допуснати съществени процесуални нарушения при потвърждаване на постановената оправдателна присъда. Наведените в протеста касационни основания се мотивират с доводи за неоснователно игнориране на доказателствата, събрани с помощта на специални разузнавателни средства/СРС/,неправилна оценка на законосъобразността на допуснатата защита на свидетеля Д. в качеството му на защитен свидетел, при наличието на законовите предпоставки по чл.12, ал.2 от Закона за специалните разузнавателни средства /ЗСРС/, както и неправилна цялостна оценка на показанията му, депозирани в хода на наказателното производство, незаконосъобразно изключване на протоколите от извършените разпознавания от същия свидетел, поради извод за съставянето им в нарушение на чл.171, ал.2 от НПК, както и неотчитане на обстоятелството относно приобщаване на протоколите от извършените следствени действия в срока по чл.234 от НПК, което установява тяхната валидност. В протеста се навежда и довод за изолирана оценка на отделните доказателства и доказателствени средства, без да се отчете значението и относителната им тежест в общата доказателствена съвкупност, което е довело до превратната им оценка. В заключение се мотивират нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд със съществен характер, довели до неправилно потвърждаване на оправдателната първоинстанционна присъда и се поддържа искането за отмяна на решението за нейното потвърждаване. Срещу касационния протест на прокуратурата е постъпило възражение от адв. Е. Т., в качеството му на упълномощен защитник на подсъдимия Р. Б., с което се застъпва становище за неоснователност на същия и за оставяне в сила на въззивното решение, което се счита, че е постановено след задълбочен и законосъобразен доказателствен анализ и при правилно приложение на материалния закон. Във възражението се цитира решение на ВКС, постановено по дело, образувано по отделени материали в хода на досъдебното производство по настоящото дело, за което защитата счита, че касае идентичен казус и с което е оставена в сила оправдателна присъда на първия съд. Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста на апелативния прокурор, като застъпва аналогично становище за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд при произнасяне на атакуваното решение, което намира за постановено в нарушение на чл.14 и чл.107, ал.3 от НПК. Акцентира върху неправилната оценка на показанията на свидетеля Д., като счита, че допуснатата в хода на досъдебното производство защита е била законосъобразно осъществена и изготвените по делото веществени доказателствени средства, събрани чрез използване на специални разузнавателни средства са процесуално годни и следва да бъдат ценени в подкрепа на обвинението. Допуснатите процесуални нарушения, според прокурора са довели до неправилно приложение на материалния закон чрез оправдаването на тримата подсъдими, което се оценява като основание за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подсъдимите Н. И., П. И. и Р. Б. не се явяват в съдебно заседание пред ВКС и не се представляват от упълномощените им защитници. От подсъдимия П. И. е постъпило писмено становище, с което моли съда да остави без уважение протеста на прокурора и да остави в сила въззивното решение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационния протест оплаквания и доводите на страните, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда №36/08.10.2018 г., постановена по н.о.х.д. № 152/17 г., по описа на Русенски окръжен съд, наказателно отделение, подсъдимият П. Б. И. е признат за невиновен в това, че през периода 15-23.09.2011 г., на територията на [населено място] в качеството си на длъжностно лице, полицейски орган, полицай, младши автоконтрольор, първа степен в група „Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност“ при сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ на ОД на МВР – [населено място], категория Е-1 степен, звание старшина, осъществяващ административно-контролна дейност, в условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с други длъжностни лица по време на полицейски проверки е поискал и приел дар, който не му се следва за да не извърши действия по служба – да състави акт за установяване на административно нарушение по ЗДП, както следва : - на 15.09.2011 г., около 15.00 часа, на изхода от [населено място] в посока [населено място] в описаното качество на длъжностно лице, по време на извършване на пътна полицейска проверка на С. Д. Д. е поискал и приел от него дар, който не му се следва – 100 румънски леи, с левова равностойност 45,52 лв., за да не извърши действие по служба – да състави акт за установяване на административно нарушение по чл.182, ал.1, т.3 от ЗДП - на 23.09.2011 г., за времето от 12.30 до 14.00 часа , на главен път /път/, на изхода от [населено място], посока [населено място] в описаното качество на длъжностно лице, в съучастие като съизвършител с Р. Р. Б. по време на извършване на пътна полицейска проверка на С. Д. Д. е поискал и приел от него дар, който не му се следва – 20 евро, с левова равностойност от 39,12 лв., за да не извърши действие по служба – да състави акт за установяване на административни нарушения по чл.179 ал.3, т.4 , чл. 182 и чл.183, ал.4, т.7 от ЗДП, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1, вр.чл.20, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК. Със същата присъда подсъдимия Р. Р. Б. е признат за невиновен в това, че на 23.09.2011 г., за времето от 12.30 до 14.00 часа, на главен път /път/, на изхода от [населено място], посока [населено място] в описаното качество на длъжностно лице, полицейски орган, полицай, младши авто контрольор, първа степен в група „Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност“ при сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ на ОД на МВР – [населено място], категория Е-1 степен, звание старшина, осъществяващ административно-контролна дейност, в съучастие като съизвършител с П. Б. И. по време на извършване на пътна полицейска проверка на С. Д. Д. е поискал и приел от него дар, който не му се следва – 20 евро, с левова равностойност от 39,12 лв., за да не извърши действие по служба – да състави акт за установяване на административни нарушения по чл.179 ал.3, т.4 , чл. 182 и чл.183, ал.4, т.7 от ЗДП, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК. Със същата присъда подсъдимият Н. К. И. е признат за невиновен в това, че на 23.09.2011 г., около 10.30 часа на главен път /път/, между 7-ми и 9-ти километър в посока [населено място], [населено място], в качеството на длъжностно лице - полицейски орган, полицай, младши автоконтрольор, първа степен в група „Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност“ при сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ на ОД на МВР – [населено място], категория Е-1 степен, звание главен сержант, осъществяващ административно-контролна дейност, по време на извършване на пътна полицейска проверка на С. Д. Д. е поискал и приел от него дар, който не му се следва – 100 румънски леи, с левова равностойност 45,52 лв., за да не извърши действие по служба – да състави акт за установяване на административно нарушение по чл.179, ал.3, т.4 от ЗДП, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1 от НК. С въззивно решение № 215/17.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д № 60/2019 г., по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново присъдата на Русенски окръжен съд, №36/08.10.2018 г., по н.о.х.д. № 152/17 г. е била потвърдена изцяло. Касационният протест на прокурора от Апелативна прокуратура - гр. Велико Търново е подаден в законовия срок по чл. 350, ал.2 от НПК от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледан по същество се явява и основателен. ВКС намира за състоятелен основният довод в протеста, изложен в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, който е свързан с доказателствената дейност на решаващия въззивен съд относно оценката на доказателствата и доказателствените средства, чиято процесуална годност е оценена в разрез с правилата на процесуалния закон и е неправилна. На първо място следва да се даде отговор на възражението, свързано с оценката на свидетеля Д., като вид източник на гласни доказателства /анонимен или явен свидетел и в тази връзка относно приложението на ограничението по чл.124 от НПК за доказателствената стойност на показанията му / и от друга страна за законосъобразността на предприетата мярка за защита, по смисъла на чл.123, ал.2, т.2 от НПК, респективно за възможността спрямо него като защитено лице, да бъдат приложени СРС, по реда на чл.12, ал.2 от ЗСРС и за валидността на изготвените посредством този способ веществени доказателствени средства и събраните чрез тях доказателства. Въззивният съд в контролираното решение е дал противоречиви отговори на поставените въпроси. Въззивното решение не съдържа еднозначна оценка на процесуалната годност на съществени за обвинението доказателства, тъй като такива, които са приети от въззивния съд за събрани не по съответния процесуален ред са обсъждани при установяването на фактическата обстановка по делото и са послужили за аргументиране на изводите му по фактите. В основата на обвинението са поставени показанията на свидетеля Д., който е лицето, от което според обвинението, подсъдимите са поискали и получили неследващия им се дар в пари. От материалите по делото се установява, че по отношение на този свидетел с постановление на прокурор от СГП, по НП № 4-671/2011 г., сл.д. № 9-П/2011 г. на СО при СГП / преди разделянето на досъдебното производство по настоящото дело / е била взета мярка за защита по смисъла на чл.123, ал.2, т.2 от НПК, а именно защита в тайна на самоличността му. Мярката е определена с постановление на прокурор от СГП от 02.08.2011 г., което съдържа подробни мотиви относно причините, поради които на свидетеля е била оказана защитата по чл.123, ал.2, т.2 от НПК, а именно – изказани от същия опасения от застрашаване на личността му и тази на неговите близки, както и неговото имущество от действията на подсъдимите, които са полицейски служители. След разделянето на материалите по досъдебното производство, временната мярка за защита на свидетеля е била взета повторно с постановление на прокурор при СГП от 24.10.2011 г., постановено по сл.д. № 20-П/2011 г. на СО при СГП, след подписване на съответна нова декларация по чл.12, ал.2 от ЗСРС от същия свидетел. След вземане на мярката за защита, съгласно която свидетелят Д. е придобил качеството на анонимен защитен свидетел по делото и му е бил даден идентификационен номер 005-РР, /с който да се вписва в протоколите за процесуално-следствени действия с негово участие/ същият е подписал декларация по чл.12, ал.2 от ЗСРС, с която е дал съгласие за прилагане спрямо него на СРС по делото. В съответствие с наложената мярка за защита и декларираното съгласие от свидетеля, от наблюдаващия прокурор по делото е направено искане за прилагане спрямо него на СРС, на осн. чл.12, ал.2 от ЗСРС. В резултат на използването на СРС, след дадено съответно разрешение, на осн. чл.15 от закона, са изготвени веществени доказателствени средства, инкорпорирани по делото. Впоследствие, с постановление на прокурор при СГП от 28.01.2014 г., постановено по ДП № 20-П/2011 г., по описа на СО-СГП е снета защитата на анонимния свидетел, като е отменена наложената временна мярка за защита, запазване в тайна самоличността му. След снемането на защитата, свидетелят Д. е продължил участието си в наказателното производство като явен свидетел с разкрита самоличност . В хода на досъдебното производство по делото свидетелят Д. е бил разпитван в качеството на анонимен свидетел пред разследващ орган и пред съдия от съответния съд, като след отмяна на мярката за защита на същия на досъдебното производство му е бил извършен и разпит по делегация. В хода на въззивното производство свидетелят Д. е бил разпитван чрез видеоконференция като явен свидетел. Апелативната инстанция е подложила на самостоятелна оценка и анализ гласните доказателства от разпитите на свидетеля и доказателствата от веществените доказателствени средства, изготвени чрез приложените спрямо него СРС, по реда на чл.12, ал.2 от ЗСРС. Въззивният съд е приел, че при издаването на разрешението за използване на СРС спрямо свидетеля Д. е било допуснато процесуално нарушение, поради което веществените доказателствени средства са били събрани не по установения процесуален ред, което определя тяхната негодност да бъдат ползвани като доказателствено средство в процеса. Основанието за допуснатото нарушение, според ВтАС е липсата на доказателства за необходимост от защита на свидетеля по чл.123, ал.2, т.2 от НПК, / съдът е приел, че по делото не са налице доказателства за застрашаване на живота, здравето и имуществото на свидетеля и неговите близки / което изключва и възможността за прилагане на СРС спрямо него. Посочил е, че действащият ЗСРС не е предвиждал процесуална възможност за използване на СРС по отношение на свидетел по делото, като хипотезата на чл.12, ал.2 от ЗСРС е била приложима само по отношение на застрашени лица, които няма пречка да участват по делото в качеството на свидетели. Независимо, че е оценил веществените доказателствени средства по делото като негодни, въззивният съд ги е обсъждал при формиране на вътрешното си убеждение по фактите, като едновременно с това е съпоставял инкорпорираните в тях доказателства с останалите годни доказателства и доказателствени средства по делото, което е напълно недопустимо като подход и в нарушение на разпоредбата на чл.13, ал.2 от НПК. Формирането на фактическите изводи на решаващите съдилища следва да се осъществява само на базата на процесуално годни доказателства, събрани по реда и със средствата, предвидени в НПК. Оценката за процесуалната годност на доказателствата е определяща за установяването на релевантните за обвинението факти, които могат да почиват само на базата на валидни доказателства. Недопустимо е процесуално негодни доказателства и доказателствени средства да бъдат използвани за мотивиране на фактически изводи от значение за доказаността на обвинението. Чрез използвания от въззивния съд подход е останала неясна волята му за доказателствената основа по установените в решението фактически положения и е опорочено формирането на вътрешното му убеждение по правно значимите факти, релевантни спрямо обвинението на тримата подсъдими. От друга страна следва да се посочи, че ВКС не споделя становището на въззивния съд по приложението на чл.12, ал.2 от ЗСРС в редакцията към датата на даване на разрешението за използване на СРС спрямо защитения свидетел Д., който към този момент е бил защитен анонимен свидетел по делото. Направената оценка за негодност на ВДС, събрани чрез СРС, обоснована от въззивният съд с тезата за неправилност на взетата спрямо свидетеля мярка за защита по реда на чл.123, ал.2, т.2 от НПК, поради липса на доказателства за застрашаване на свидетеля и близките му, не може да бъде възприета за правилна. Наложената спрямо свидетеля мярка за защита е взета с мотивирано постановление на наблюдаващ по делото прокурор, като изложените в същото аргументи отговарят изцяло на законовите изисквания на чл.123, ал.1 от НПК за вземане мерки за незабавна защита на свидетел, / законова предпоставка за мярката за защита е не само възникнала опасност за свидетеля, а и възможност за възникване на такава опасност/ поради което се прецени за законосъобразно определена. По отношение прилагането на чл.12, ал.2 от ЗСРС спрямо защитен свидетел, следва да се посочи, че към процесната дата, 02.08.2011 г., от която е декларацията на свидетеля по същия текст, специалният закон е допускал прилагане на СРС с цел защита на лице при дадено писмено съгласие от негова страна /качеството на свидетел не изключва допустимостта на използването на този способ/. В конкретният случай са спазени всички процесуални изисквания за прилагане на СРС, поради което изготвените в резултат на тяхната експлоатация ВДС представляват процесуално годен източник на доказателства, който да бъде ползван на общо основание за установяване на фактическата обстановка по делото. Включително и събраните чрез използване на този доказателствен способ доказателства е напълно допустимо да бъдат обект на експертиза и засключението на същата да послужи за изясняване на определени обстоятелства по делото, които са от значение за обвинението на подсъдимите лица. По-нататък, основателно е възражението от протеста за неправилна оценка от контролирания съд на извършеното от свидетеля разпознаване на подсъдимите, а именно, в нарушение на чл.171, ал.2 и 4 от НПК, по съображения, че е извършено по снимков материал, а не чрез съпоставяне на живи лица. Процесуалният закон не придава различна доказателствена тежест на протокола от разпознаването, в зависимост от това дали на разпознаващия е предявен снимков материал или живи лица. В конкретният случай са спазени законовите изисквания на чл.170 от НПК относно предшестващ разпознаванията на подсъдимите разпит на свидетеля, както и това по чл.171, ал.4 от НПК за съпоставяне на снимки на сходни по външност лица. Въззивният съд е възприел тезата на първата инстанция за нарушение на чл.171, ал.4 от НПК, без да изложи конкретни съображения в тази насока. В мотивите към първоинстанционната присъда това нарушение е отнесено само до разпознаването на подсъдимия П. И., като първият съд е оценил разпознаванията на подсъдимите за процесуално негодни, на осн. чл.234, ал.7 от НПК, каквото нарушение въззвният съд е отчел, че не е допуснато, с оглед представените доказателства от представителя на обвинението за спазени срокове по разследването. При това положение съдът е бил длъжен да изложи собствени мотиви в насока оценката на доказателствените средства, което не е осъществено и препятства възможността за проверка на доказателствената му дейност в тази й част. Не без значение е и обстоятелството, че при провеждане на разпознаването подсъдимите не са били привлечени в качеството на обвиняеми лица, и по отношение на свидетеля е била наложена мярка за защита, състояща се в скриване на самоличността му. Независимо, че това обстоятелство в принципен план не е пречка за извършване на разпознаване на живи лица, в известна степен е затруднено от взетата мярка за защита на лицето, както и съпоставянето на подсъдимите за разпознаване, без да притежават качеството на участници в процеса, би довело до възможността, те да се информират за воденото наказателно прозиводство. Възражението за приложението на забраната по чл.124, вр. чл.141 от НПК след разкриване самоличността на анонимния свидетел също е основателно. Разпоредбата на чл.124 от НПК въвежда забрана обвинението и присъдата да се основават само на показанията на свидетели с тайна самоличност или на служители под прикритие. Същата е част от гаранциите за провеждане на справедлив съдебен процес, като гарантира правото на обвинено в извършване на престъпление лице да не бъде признато за виновно само на базата на обвинителни доказателства, на които не може да се конфронтира - като не участва в разпита на свидетелите на обвинението и не му бъде дадена възможност да оспори техните показания, а в случая с анонимните свидетели – липсата на възможност да оспори тяхната почтеност и надежност. След отпадането на мярката за защита, тримата подсъдими са били уведомени за самоличността на свидетеля и на същите е била предоставена възможност за лично участие при провеждането на неговия разпит, който пред въззивния съд е осъществен чрез видеоконферентна връзка, което определя неприложимостта на цитираната забрана спрямо показанията на свидетел с явна самоличност. При това положение оценката по същество на показанията на свидетеля Д. следва да се извърши на общо основание като гласно доказателство, изходящо от свидетел по делото, чрез оценка за вътрешната им устойчивост и съпоставка с останалите доказателства, без за тях да важи ограничението по чл.124 от НПК, което съществено променя цялостната им доказателствена тежест и стойност за доказаността на обвинението. В протеста на прокурора се съдържа възражение за неправилност на цялостната оценка на показанията на този свидетел, което не може да получи отговор от ВКС, с оглед изложеното по-горе за неприложимостта на разпоредбата на чл.124 от НПК спрямо същите. В решението на въззивния съд показанията на свидетеля са оценявани за тяхната необективност чрез съпоставка с доказателствата, събрани чрез използване на СРС, за които съдът е посочил, че са негодни, което е в нарушение на изискванията на процесуалния закон за оценката на доказателствата при разкриването на обективната истина по делото. За пълнота следва да се посочи, че доводите от писменото изложение на защитникът на подсъдимия Б. относно постановено решение от друг състав на ВКС по дело, образувано по отделените материали от досъдебното производство, част от които е било и настоящото дело са напълно ирелевантни към основателността на протеста. Цитираното решение на ВКС касае обвинение спрямо други подсъдими лица, съдържащо различни правно значими факти, които нямат връзка с инкриминираните по настоящото дело. В заключение, ВКС намира, че при постановяването на въззивното решение е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилна оценка на доказателствата от значение за предявените спрямо тримата подсъдими обвинения за престъпленията, за които са предадени на съд, което представлява касасационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК и има за последица отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на същия съд. Допуснатите съществени процесуални нарушения при извършването на оценъчната дейност на въззивния съд относно цялостната доказателствена съвкупност, са рефлектирали върху процеса на формиране на вътрешното му убеждение по фактите, като са опорочили неговата правилност, което препятства и извършването на проверката от касационния съд за правилното приложение на материалния закон. Само при юридически правилно формирано вътрешно убеждение по фактите е възможен и касационен контрол на приложението на закона по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. При новото разглеждане на делото следва да бъдат отстранени допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност на въззивния съд, като събраните по делото доказателства се оценят съобразно изискванията на процесуалния закон, при спазване на разпоредбите на чл.13, 14 и 107, ал.5 от НПК, и фактическата обстановка по делото се базира само на процесуално годни доказателства и средства за тяхното установяване. В зависимост от приетите за установени правно значими факти следва да се обективира и волята на съда за тяхната оценка по приложимото материално право, респективно да се даде отговор на въпроса дали има доказателства за осъществен състав на престъпление от подсъдим или подсъдими по делото, доколкото обвинението се гради на различни обвинителни факти за всеки един от тримата подсъдими, включително и по отношение на обвинението, предявено в съучастие за двама от подсъдимите лица. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 215/17.12.2019 г., постановено по в.н.о.х.д № 60/2019 г., по описа на Апелативен съд- гр. Велико Търново. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: