Р Е Ш Е Н И Е № 568 Гр.София, 15.12.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември, две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ПЕТКОВА Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 2031/12 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 28/26.04.12 г.,постановена от РС-Ловеч по Н.О.Х.Д.1629/11 г., Т. Ц. Г. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,пр.3,б.А,пр.2 вр.ал.1,б.Б,пр.2 вр.чл.342,ал.1, пр.3 НК и вр.чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца и лишаване от правоуправление на МПС за срок от две години и шест месеца. На основание чл.61,т.2 ЗИНЗС са определени строг режим за изтърпяване на наказанието и затворническо общежитие от закрит тип. Тази присъда е потвърдена с решение № 96/20.07.12 г.,постановено от ОС-Ловеч по В.Н.О.Х.Д.270/12 г. На 28.09.12 г.чрез РС-Ловеч е постъпило искане до Главния прокурор на РБ за възобновяване на наказателното производство на основание чл.422, ал.1,т.1 и 5 НПК. Същото е препратено до ВКС на РБ и е образувано настоящото дело. Претендират се нарушения на разпоредбите на чл.348,ал.1, т.1-3 НПК. Конкретни искания няма, но общо казано, може да се извлече, че от една страна се претендира за непълнота на доказателствения материал и потенциално приложение на разпоредбата на чл.15 НК,а от друга-за явна несправедливост на наложеното наказание с липса на приложение на института на условно осъждане. В съдебно заседание пред ВКС осъденият и неговият защитник поддържат искането с изтъкнатите в него доводи. Представителят на ВКП намира същото за неоснователно. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват и на заявяват становище. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си в тази процедура, намира за установено следното: Предвид заложените в сезиращия ВКС документ основания за възобновяване-чл.422,ал.1,т.1 и 5 НПК- и ясното нежелание на прокуратурата да внесе собствено искане пред ВКС, чрез препращане на същото директно на съда, единствената възможна процедура, по която следва да протече разглеждането пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, е такава по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. Преди да вземе отношение по съществото на искането, ВКС желае да отбележи, че макар и никъде в него да не е споменато, производството срещу искателя е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК. Иначе казано, той е признал изцяло фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Погледнати от този ъгъл, огромната част от претенциите по сезиращия настоящата инстанция процесуален документ придобиват смисъл на несъстоятелност. Правилно в конкретния случай решаващият първоинстанционен съд е приложил процедура по глава 27 НПК в нейния втори вариант. Той не е направил това самоцелно, а след като е съобразил, че самопризнанието на осъдения се подкрепя от събрания в хода на досъдебното производство доказателствен материал. Последният е достатъчен за ангажиране на наказателната отговорност на осъдения. В този смисъл, наред с общото разяснение, че непълнотата на доказателствата, претендирана в искането за възобновяване, не е сред предвидените в закона касационни основания, а само такива се разглеждат и в процедурата по възобновяване, не следва да се разискват: липсата на метеорологична справка; имало ли е автомобил пред колата, управлявана от Г. и той с каква скорост се е движел; непълнота на медицинските доказателства за пострадалите; липса на експертиза за коматозно състояние на осъдения. Към съдилищата по същество впрочем, в контекста на обосноваване на непълнотата на доказателствата и желанието да се изведе процесуално нарушение, водещо до нарушаване правото на защита на осъдения, е отправен незаконосъобразен упрек за некачествена процесуална дейност, като с мълчание е подмината процедурата, по която е протекло първоинстанционното съдебно производство. По-нататък, приетата фактология по престъпната дейност по начина, по който е отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт и призната от дееца, очевидно не навежда на възможност за разсъждения по прилагане на нормата за случайно деяние по чл.15 НК. Затова съдилищата по фактите въобще не са били задължени да обмислят подобна посока на решаване на спора и не може да се прецени,че са допуснали нарушение на чл.348,ал.1,т.1 НПК по този повод. Тъй като в искането за възобновяване се отправя укор за несъвършен обвинителен акт, трябва отново да се напомни, че при такава претенция на защитата, е имало механизъм, който тя трябва да активира пред РС-Ловеч от една страна, а от друга- най-малко е следвало да се експликира нежелание на Г. за разглеждане на делото в процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК. На следващо място, в светлината на оплакване, за което ВКС прави извод,че е за допускане на нарушение на материалния закон, се твърди , че с повдигане на обвинение и осъждане на Т. Г. за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,б.А НК, е възникнала неточност,тъй като той не е употребил алкохол или наркотични вещества и вследствие на това да е причинил телесни повреди. Когато се разглежда едно обвинение, то се оглежда не само откъм цифровата, но и откъм словната му страна. В конкретния случай липсва каквото и да е противоречие между двете. Г. е осъден за извършено от него престъпление по чл.343,ал.3,пр.3 НК, което означава /по всеизвестния начин на тълкуване на предложенията по сочената норма/ от произшествието да е настъпила смърт или телесна повреда на повече от едно лице. Понастоящем са причинени средни телесни повреди на две лица /майка и син П./ и правилно в тази връзка престъпното поведение на осъдения е ангажирано по б.А на ал.3,пр.3 вр.ал.1 на чл.343 НК. Изключително усърдно по искането за възобновяване се спори за липса на установяване на възстановяване на щетите на автомобила, управляван от осъдения, чийто собственик той не е и за нежеланието на собственичката да претендира обезщетение. Казаното е по повод признаването на Г. за виновен по текста на диспозитива на обвинителния акт, а именно,че е причинил и значителни имуществени вреди. Доколкото отправеното възражение може да се обсъжда, то е на плоскостта, че след като има нанесени съставомерни телесни вреди в резултат на незаконосъобразно поведение, от което е изведено транспортно престъпление, последиците по б.А на чл.343,ал.1 НК- значителните имуществени вреди, не са предмет на разглеждане,тъй като се поглъщат от състава за телесните повреди. Това е имал предвид представителят на въззивната прокуратура, като е заявил в съдебно заседание на 18.07.12 г.пред ОС-Ловеч, че неправилно в обвинението са посочени значителните материални вреди. В тази насока вярно е цитирано и разрешението по въпроса, дадено по ППВС 1/83 г.,т.4,б.З. Въззивният съд не е дал никакъв отговор на казаното, но по обсъжданите съставомерни последици е ясно,че е имал предвид единствено причинените телесни повреди, каквато всъщност е и цифровата квалификация на деянието. Затова не може да се твърди, че е допуснато такова съществено нарушение на процесуалните правила, че да не е ясна волята на съда, а оттам- и да е ограничено реализирането на ефективна защита. На последно място се спори защо осъждането на дееца за друго престъпление по транспорта е прието за отегчаващо обстоятелство. По принцип това винаги е вярно, доколкото е несъставомерен субективен елемент, въпреки наличието на който извършителят осъществява престъпното деяние. По-важно в случая обаче е, предвид претенциите за неправилно определен режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода и неприлагане на разпоредбата на чл.66,ал.1 НК, дали Г. се води осъждан от една страна, а от друга-допустимо ли е в тази връзка прилагане на института на условното осъждане и ако не или е нецелесъобразно, какъв е дължимият режим за определяне. От справката за съдимост на осъдения е видно,че с влязло в сила на 04.12.00 г.решение на РС-Плевен по Н.О.Х.Д.938/00 г., той е признат за виновен в извършено престъпление по чл.343 Б, б.А НК, освободен е от наказателна отговорност на основание чл.78 А НК и му е наложено административно наказание глоба. С одобрено от РС-Плевен споразумение с определение от 15.10.02 г. по Н.О.Х.Д.481/02 г., на Г. е наложено наказание глоба в размер на 150 лв.за извършено от него престъпление по чл.195,ал.1 НК. С определение по споразумение от 16.12.04 г.по Н.О.Х.Д.252/04 г., РС-Несебър е наложил на осъдения наказание лишаване от свобода за срок от 6 месеца, чието изтърпяване е отложено с изпитателен срок от три години, за извършено от него престъпление по чл.195,ал.1 НК. И накрая, с одобрено споразумение по Н.О.Х.Д.74/05 г., с определение, влязло в законна сила на 30.05.05 г., на основание чл.343 Б,ал.1 вр.чл.55,ал.1,т.2,б.Б НК на искателя е определено наказание пробация- двете задължителни мерки за срок от една година и безвъзмезден труд в полза на обществото 100 часа в рамките на една година, като е лишен и от право да управлява МПС за срок от 11 месеца. Тъй като Г. е осъждан повече от един път и липсват данни да е реабилитиран по съдебен ред, за него са неприложими разпоредбите за реабилитация по чл.86 и 87 НК. Преценката на разпоредбата на чл.88 А НК води до следното: Приложението на нормата на ал.4 на третирания законов текст говори, че за престъпленията,за които са наложени наказания глоба и пробация, е налице реабилитация. Въпреки че за изпълнение на тези наказания няма данни, преценката на нормата на чл.82,ал.1,т.5 НК по отношение на сроковете за изпълнение на наказанието, към които се прибавя същият срок и предвид съдържанието на нормата на чл.88 А,ал.1 НК, дават възможност за такъв извод. Казаното обаче не важи за наказанието, наложено по Н.О.Х.Д.252/04 г.по описа на РС-Несебър-за престъпление от общ характер, с влязла в сила присъда на 16.12.04 г. Както вече бе споменато, то е лишаване от свобода за срок от 6 месеца с изпитателен срок от три години. За него не е приложима разпоредбата на чл.88 А,ал.2 НК, а общото правило, съгласно чл.88 А,ал.3 вр.ал.1 вр.чл.82,ал.1,т.4 НК. В тази връзка от деня на влизане на съдебния акт в сила-16.12.04 г.се отчитат три години,когато изтича изпитателният срок /чл.88 А,ал.3/ и от 16.12.07 г.нататък се прибавят още три години /чл.82,ал.1,т.4 НК/. Осъденият би бил реабилитиран към 16.12.10 г. Деянието по настоящото осъждане обаче е извършено на 13.12.10 г.и следователно към този ден той се води осъждан. Предвид изложеното, не са налице материалноправните предпоставки за приложение нормата на чл.66,ал.1 НК /защото лицето е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, въпреки предвид изтеклия срок да не е приложима нормата на чл.68 НК/. Макар обаче и да е осъждан, понастоящем Г. е признат за виновен в извършване на непредпазливо деяние. За такова деяние нормата на чл.59,ал.1 ЗИНЗС изисква настаняване в затворническо общежитие от открит тип. Дължимият режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода се намира във функционална връзка със затворническото общежитие. Аргумент в тази посока са и разпоредбите на чл.60,ал.1 и чл.61 ЗИНЗС. Съдилищата по фактите не са взели предвид тези съображения и изложеното съотношение. Това в никакъв случай не е съобразено и по искането, в което се говори само за тенденциозност, а не за незаконосъобразност. След като не са постановени дължими общ режим и затворническо общежитие от открит тип, е нарушен материалният закон по смисъла на чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК. Отразеното неблагополучие е отстранимо от тази инстанция по силата на текста на чл.425,ал.1,т.3 НПК, тъй като при всички случаи иде реч за основание за изменение на въззивния съдебен акт, след възобновяване на наказателното производство по него,в полза на осъденото лице. За същото би могло да се извлече възражение по искането за възобновяване. Размерът на наказанието лишаване от свобода не се нуждае от намаляване. От една страна съдилищата са изложили разумни мотиви при определяне дълготрайността на наказанието, а от друга- липсват аргументи за необходимост от неговото намаляване, а само декларативни изявления за завишеност. Водим от изложените съображения и на основание чл.425,ал.1,т.3 вр.чл. 422,ал.1,т.5 вр.чл.354,ал.1,т.3 вр.чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА В.Н.О.Х.Д.270/12 г.по описа на ОС-Ловеч. ИЗМЕНЯВА решение № 96/20.07.12 г.,постановено от ОС-Ловеч по В.Н.О.Х.Д.270/12 г. , с което е потвърдена присъда № 28/26.04.12 г.,постановена от РС-Ловеч по Н.О.Х.Д.1629/11 г. в частта по определяне на режима и затворническото общежитие, дължими за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за срок от осем месеца, от страна на Т. Ц. Г., като вместо строг режим и затворническо общежитие от закрит тип ОПРЕДЕЛЯ ОБЩ РЕЖИМ и затворническо общежитие от ОТКРИТ ТИП. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/