10 Р Е Ш Е Н И Е № 252 София, 31 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 635/2019 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия Ю. Т. Ф. против въззивно решение № 149/08.04.2019 г., постановено по ВНОХД № 516/2018 г. от Софийски апелативен съд. В касационната жалба са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Първото от касационните основания се обосновава с доводи, че приетата фактическа обстановка от въззивния съд не сочи на обективно и субективно осъществяване на престъпния състав по чл. 354а от НК. Съдържанието на доводите, изложени в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, разкрива, че недоволството на подсъдимия от атакувания съдебен акт се отнася до дейността на предходните инстанции по събиране, проверка и оценка на доказателствата и направените в резултат на тази дейност изводи по фактите. Отправят се възражения към съдържанието на въззивното решение поради липса на отговор на повдигнатите от защитата въпроси, свързани с качеството на обвинителния акт. Участващият в касационното производство защитник на подсъдимия Ф. представя писмени бележки, с които доразвива възраженията. Поддържа, че е допуснато нарушение на закона и относно наличието на квалифициращото обстоятелство – деянието да е извършено при „опасен рецидив”, а приетите факти не осъществяват „признаците на придобиване”. Изтъкват се аргументи, че с отказа на ваззивната инстанция да назначи техническа експертиза е нарушено правото на защита на подсъдимия и принципната норма на чл. 18 от НПК. Оспорва се справедливостта на наложеното наказание с доводи за подценяване значението на смекчаващите обстоятелства, конкретно на продължителния срок на наказателния процес и влошеното здравословно състояние на подсъдимия. Отправеното искане е за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, а алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане или смекчаване на наказателната отговорност. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят Ю. Ф. не участва лично, редовно призован. Жалбата се поддържа от процесуалния представител по съображенията, изложени в нея и в представените от него писмени бележки. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 8/17.01.2018 г., постановена по НОХД № 2068/2015 г., е признал подсъдимия Ю. Т. Ф. за виновен в това, че на 20.03.2013 г., в [населено място], в съучастие като извършител с М. Д. К. (извършител), без надлежно разрешително придобил от Р. Т. М. и държал с цел разпространение високорисково наркотично вещество - амфетамин, с нето тегло -2490, 00 (два килограма четиристотин и деветдесет грама) на стойност 74 700 лева, като наркотичното вещество е в особено големи размери и деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 354а, ал.2, изр. 2, т. 4 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а” във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 54 от НК му наложил наказание от осем години лишаване от свобода и глоба в размер на 40 000 лева. На основание чл. 57, ал.1, т.2, б. „а” от ЗИНЗС е определил първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното наказание. Приложена е и разпоредбата на чл. 59, ал.1 и ал. 2 от НК. Със същата присъда подсъдимият Р. Т. М. е бил признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 354а, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1, изр. 1 и изр. 2 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание от осем години лишаване от свобода и глоба в размер на 40 000лева. Наказателният процес за М. Д. К. е приключил по реда на глава двадесет и девета от НПК, след като с определение от 11.03.2015 г., постановено по НОХД № 337/2015 г., на основание чл. 382, ал. 7 от НПК е одобрено споразумение, по силата на което той се е признал за виновен : в това, че на 20.03.2013 г., в [населено място], в съучастие като извършител с Ю. Т. Ф. (извършител), е извършил престъплението по чл. 354а, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за което при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е определено наказание лишаване от свобода от три години, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК; и в това, че на 20.03.2013 г. в[жк], [населено място] е извършил и престъпление по чл. 354а, ал.1, изр. 1 от НК, за което при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е определено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от четири години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Приложена е и разпоредбата на чл. 23, ал.1 от НК. В производство, инициирано по жалби на подсъдимите Ф. и М., е било образувано ВНОХД № 516/ 2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. В хода на въззивното разглеждане на делото подсъдимият М. е починал. С атакувания сега съдебен акт въззивният съд е отменил първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимия Р. М. и на основание чл. 334, т. 4 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК е прекратил наказателното производство, водено срещу него. В останалата част присъдата на градския съд, с която е ангажирана отговорността на подсъдимия Ф., е била потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Неубедително е твърдението в жалбата, че въззивният съд не е дал отговор на повдигнатите пред него въпроси за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК. В мотивите на проверяваното решение (л. 25) присъства аргументацията на втората инстанция в отговор на възражението на защитата, свързано с качеството на обвинителния акт. Сега с касационната жалба се повдига отново въпросът за фактологията, изложена в обстоятелствената част на този процесуален документ, като се съзира неяснота относно това - „ как двама човека държат и предават едновременно една вещ другиму, което е прието като съучастие в разпространение”. Първо, както обвинителният акт, така и осъдителните съдебни актове съдържат необходимите реквизити по чл.246, ал.2, чл. 305, ал.3, чл.339, ал.2 от НПК. В тях в достатъчна степен е било индивидуализирано престъплението по чл.354а, ал.2 във вр. с ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 от НК - по време, място, начин, участници в него и конкретните действия на всеки един от дейците. Второ, отразената в жалбата неяснота в обвинителния акт очевидно не държи сметка за повдигнатото срещу подсъдимия Ф. обвинение за придобиване и държане на високорискови наркотични вещества, с цел разпространение, а не за самото им „разпространение“, каквато по същество е друга форма на изпълнителното деяние по коментирания престъпен състав. Неоснователна е тезата, че въззивният съд не е предявил веществените доказателствени средства (ВДС) като е отказал да уважи доказателственото искане и с оглед принципа за непосредственост да назначи техническа експертиза, която да пренесе на хартиен носител всички кадри от видеозаписа. Несъмнено втората инстанция е съд по същество. При въззивното разглеждане на делото въззивният съд обсъжда събраните от първата инстанция доказателствени материали и сам преценява необходимостта от провеждането на допълнително съдебно следствие, без с това да се накърнява принципът за непосредственост по чл.18 от НПК. Този принцип допуска изключения и ползването на доказателствения материал, събран от основния съд, е едно от тях. В конкретния случай ВДС са били възпроизведени в хода на съдебното следствие, проведено от първата инстанция. Страните не са направили каквито и да са възражения за съществуващо несъответствие между наличната и възприета от страните и съда информация на видео-файловете и съдържанието, обективирано в протоколи № RB 202010-001- 05-04А -С-143/16.05.2013 г. и № RB 202010-001-05- 04-А-С-144/16.05.2013 г. Освен това следва да се припомни, че съгласно чл.284 от НПК на предявяване подлежат веществените доказателства, но не и ВДС, каквито са звукозаписът и видеозаписът. Последните са материализирани в писмените доказателствени средства-протоколи, които на основание чл.283 от НПК, съгласно определението на първостепенния съд от 17.01.2018 г., са оповестени на страните чрез прочитането им. Апелативният съд не е намерил необходимост от провеждане на допълнително съдебно следствие, в рамките на което отново да възпроизведе видеозаписът, документирал срещата между подсъдимите Ф., М. и свидетеля К., съответно да назначи техническа експертиза. Отправеното искане е било мотивирано отхвърлено от второинстанционния съдебен състав, тъй като е преценено, че извършените действия при разглеждане на делото от градския съд и наличните по делото ВДС са достатъчни за обективното, пълно и всестранно изследване на обстоятелствата и за отговор на доводите, свързани с конкретните доказателствени източници. Касационната проверка не установи основателност и на следващото възражение - за липса на всестранен и обективен анализ на доказателствените материали, конкретно показанията на свидетеля П., които според касатора неправилно са кредитирани. Следва да се отбележи, че аргументацията във въззивното решение по отношение анализа на доказателствената съвкупност е по пестелива от тази, изложена в мотивите на първоинстанционната присъда. Обстойното обсъждане на доказателствените източници не е било и необходимо, тъй като фактическите изводи на първостепенния съд са формирани на надлежна доказателствена основа и втората инстанция не е направила различни изводи на базата на доказателствата по делото. Мотивите на присъдата съдържат подробен и задълбочен анализ на съобщеното от свидетеля П.. Депозираните показания са надлежен доказателствен източник, а съдържащата се в тях информация за възприетото от свидетеля поведение на подсъдимия Ф., подсъдимия М. и осъдения свидетел К. са ценени наред с останалите елементи от доказателствената съвкупност. Опровергано от данните по делото е твърдението, че предходните инстанции са основали изводите си за участието на подсъдимия Ф. в инкриминираното деяние единствено на показанията на този свидетел. Доказателствената тежест на показанията е преценена както с оглед това, че те са преки и непосредствени на свидетел-очевидец, така и с оглед установената съвместимост на данните, съдържащи се в тях, с други преки и косвени доказателствени факти, изводими от останалите доказателствени източници-показанията на свидетелите А., В., ВДС получени в резултат от използването на СРС, обективните находки, възпроизведени в протокола за оглед, физикохимичните експертизи, графологическата експертиза и пр. Обстоятелството, че съдът е кредитирал едни доказателствени източници, а е отхвърлил други (частично обясненията на М., показанията на свидетелите К., С., М., прецизно анализирани в мотивите на присъдата), само по себе си не сочи на процесуално нарушение. Анализът и оценката на доказателствените източници, съответно произтичащите от тях изводи, са убедително аргументирани от основния съд, поради което и втората инстанция не е имало основание да не утвърди фактическата правилност на присъдата. На следващо място, тезата, застъпена в писмените бележки за липса на съставомерност на деянието, се основава на погрешното разбиране, че „придобиването“ като една от формите на изпълнително деяние, освен друго „предполага поставяне на предмета на престъплението на място, което е на дееца“. В наказателноправен аспект „придобиването“ е завършено с предаването на фактическата власт върху наркотичното вещество от едно на друго лице. В случая доказателствено обезпечен е изводът на предходните инстанции, че подсъдимият Ф., съвместно със свидетеля К., е получил фактическа власт върху предаденото им от починалия подсъдим М. наркотично вещество. От този момент свидетелят К. е държал предмета на престъплението както за себе си, така и за подсъдимия Ф., защото двамата са действали по отношение на придобиването с общ престъпен умисъл. Фактът, че след придобиването на наркотичното вещество, само свидетелят К. е имал физически контакт с предмета на престъплението (той го е носил в ръка), не дава основание да се приеме, че не е налице „държане“ от страна на подсъдимия Ф.. За съставомерността на деянието не е необходимо деецът да има непрекъснат контакт с предмета на престъплението. Достатъчно е, както правилно е отбелязано от първата инстанция, че той разполага с възможността да упражнява контрол върху наркотичното вещество, включително и да се разпорежда с него. Правилна е оценката на предходните инстанции за наличие на съучастническа дейност между подсъдимия Ф. и свидетеля К.. Неоснователни са възраженията за несъставомерност на деянието по чл.354а, ал.2 от НК. На основата на задълбочен анализ на преките и косвените доказателства още първата инстанция законосъобразно е отхвърлила доводите, че подсъдимият Ф. не би могъл да знае за съдържанието на пакета, в който е открито инкриминираното вещество. В тази насока наред с преките доказателства са обсъдени данните за проведените разговори между Ф. и свидетеля К., съществуващата рецепта за метамфетамин във Ф., чиито автор е починалият подсъдим М., засилената телефонна комуникация между Ф. и К. преди срещата им на 20.03.2013 г., и проявения от касатора интерес относно процесите на окисляване, химични елементи. Оспорването на приетата правна квалификация - деянието да е осъществено при условията на опасен рецидив, е несъстоятелна. Въззивният съд накратко е утвърдил съображенията на първата инстанция относно присъствието на това квалифициращо обстоятелство, което вероятно дава основание за поддържаното твърдение, че петгодишният срок по чл. 30, ал.1 от НК е изтекъл на 21.03.2013 г. Подсъдимият Ф. е осъждан с присъда по НОХД № 3402/2006 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, влязла в сила на 08.11.2007 г. Осъждането е за тежко умишлено престъпление, наложеното наказание е не по-малко от една година, изпълнението на което не е отложено по чл. 66 от НК. С определение, влязло в сила на 21.03.2008 г., постановено по НЧД № 803/2008 г. по описа на Софийски градски съд, подсъдимият е бил условно предсрочно освободен от изтърпяване на наложеното наказание по цитираната присъда, като на основание чл. 70, ал. 6 от НК е постановен изпитателен срок от шест месеца. Съгласно чл. 30, ал.2 от НК при условно предсрочно освобождаване петгодишният срок по алинея първа започва да тече от деня, в който е изтекъл изпитателният срок – в конкретния случай 21.09.2008 г.. При тези данни извършеното на 20.03.2013 г. деяние, предмет на настоящето производство, е в срока, привиден в чл. 30, ал.1 от НК. Обобщено, настоящата проверка не установи съществени нарушения на процесуалните правила, представляващи основание за отмяна на решението по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. При установената фактическа обстановка материалният закон е приложен правилно и искането за оправдаване на подсъдимия не може да бъде удовлетворено. Жалбата е основателна единствено в частта й относно справедливостта на наложеното на Ф. наказание лишаване от свобода. Въззивният съд се е солидаризирал с тежестта на отмерената санкция от осем години лишаване от свобода, приемайки, че така наложеното наказание е правилно дефинирано при условията на „т.н. намалена отговорност”. Първата инстанция действително е отчела съвкупност от смекчаващи обстоятелства, но е подценила относителната тежест на едно съществено сред тях, което макар и да не може да получи квалификация на изключително по смисъла на чл. 55 от НК, е решаващо за смекчаване тежестта на санкцията. Констатираното от основния съд забавяне на наказателното производство, за което е прието, че не се дължи на поведението на подсъдимия, съответно на особена сложност на делото във фактически и правен аспект, времево надхвърля разумния срок по смисъла на чл. 22, ал.1 от НПК и чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Оценявайки тежестта на обсъжданото смекчаващо обстоятелство в контекста на всички фактори, обуславящи индивидуализацията на наказанието съгласно чл. 54 от НК, настоящият съдебен състав намира, че срокът на лишаване от свобода, определен за подсъдимия Ф., следва да се намали на шест години, като полагаща се компенсация за прекомерната продължителност на наказателното производство. В този смисъл доводите на касатора за присъствие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК са основателни и въззивното решение следва да бъде изменено. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 във вр. с чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд , първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 149/08.04.2019 г., постановено по ВНОХД № 516/2018 г. от Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия Ю. Т. Ф. наказание от осем години лишаване от свобода на шест години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.