Р Е Ш Е Н И Е
№ 198
София, 11.03. 2020 година В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 10.12.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1620/2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.48, във вр. с чл.47 и сл.ЗМТА.
Образувано е по предявени от С. И. Г. срещу „КРЕДО КОНСУЛТ -55”ЕООД, обективно евентуално съединени искове: главен по чл.47, ал.2 ЗМТА за прогласяване нищожността на арбитражно решение от 29.03.2019 г., постановено по арбитражно дело № 005/2018 г. на арбитър ad hoc К. Т., [населено място] и евентуални по чл.47, ал.1, т.2 и т.6 ЗМТА, за отмяна на същото арбитражно решение.
Исковата си претенция, основана на чл.47, ал.2 ЗМТА ищцата е обосновала с твърдение за неарбитрируемост на спора, независимо от договорната клауза на чл.25 от процесния договор за наем. Съображенията, които излага са, че като наемател – ФЛ, ползвало имота единствено за жилищни нужди има, качеството на потребител, придобиващ стока или услуга по см. на § 13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, поради което, по силата на чл.19, ал.1 ГПК във вр. с § 6, ал.2 ПЗР на ЗИДГПК(ДВ бр.8/2014г.), възникналият правен спор е извън правораздавателната власт на арбитражния орган и арбитражното решение, като постановено в противоречие с установената от закона забрана, е нищожно.
Евентуалното искане за отмяна на оспорваното арбитражно решение е аргументирано с твърдение, че арбитражната клауза на чл. 25 от процесния наемен договор, която материализира арбитражното споразумение, е недействителна, а образуването на арбитражният съд и проведената арбитражна процедура не са съобразени със споразумението и със закона. Доводите,изложени в исковата молба са, че предвиденото в арбитражната клауза решаване на спора в само въз основа на писмени доказателства, без призоваване на страните в производството пред АС и с предварително определен арбитър, добре познат на една от тях, но обстоятелство, неизвестно на другата, което създава предпоставки за постигане на целения със същото резултат в противоречие с принципите на състезателност и равенство на страните в арбитражното производство. В допълнение ищцовата страна се позовава и на отказа на същия арбитър да приеме направения му в хода на процеса, на това основание, отвод и продължилото разглеждане на арбитражното дело. Счита, че в сочената хипотеза делото е разгледано от пристрастен арбитър, за какъвто, поради непосочване на всички факти, относими към избора му и отсъствие на съмнения за независимостта му, следва да бъде определен е назначеният ad hoc К. Т.. Поради това и у съконтрахентите към момента на сключване на арбитражното споразумение е липсвала воля решаването на евентуалните спорове помежду им да се възложи на независим арбитраж по см. на чл.7, ал.1 ЗМТА, което от своя страна обуславя и недействителност по см. на чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА на арбитражната клауза, съдържаща се в бланковия наемен договор, предложен на наемателя за подпис без реална възможност за друг избор. Въведени са и твърдения за противоречие на договорената с наемния договор и присъдена на наемодателя неустойка с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ответникът в настоящето производство „КРЕДО КОНСУЛТ” ЕООД, [населено място] в отговора на исковата молба възразява по допустимостта на предявените искове, поради неспазване на преклузивния тримесечен срок по чл.48, ал.1 ЗМТА.
При условията на евентуалност възразява и срещу основателността на предявените искове за отмяна на арбитражното решение на арбитър ad hoc К. Т.. Съображенията му срещу предявения иск по чл.47, ал.2 ЗМТА са основани на неприложимост на Закона за защита на потребителите, предвид изричната декларация на ищцата относно търговското предназначение на наетия от нея имот - достатъчна, за да изключи възприемането й за потребител по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и за неарбитрируемост на възникналия между страните правен спор, съгласно чл.19, ал.1 ГПК, във вр. с § 6, ал.2 ПЗР на ЗИДГПК(ДВ бр.8 /2017г.). Аргументите срещу въведените с исковата молба отменителни основания по чл.47, ал.1 ЗМТА са: че инкорпорираното арбитражно споразумение, в клаузите на сключения между страните наемен договор, е в резултат на общото тяхно съгласие, постигнато в границите на установената с чл.9 ЗЗД договорна свобода; че същото е изцяло съобразено от назначения арбитър ad hoc при постановяване на оспорваното арбитражно решение. Поради изложеното счита,че отменителните основания по чл.47, ал.1, т.2 и т.4 ЗМТА се явяват недоказани и исковите претенции следва да се отхвърлят.
В проведеното по делото открито съдебно заседание не изпраща представител и не заявява допълнително становище.
В съдебно заседание ищцата, чрез пълномощника си адв. А., поддържа молбата си за прогласяване нищожността на арбитражното решение от 29.03.19 г., постановено по арбитражно дело № 005/2018 г. на арбитър ad hoc К. Т., [населено място] и евентуално за неговата отмяна на въведените отменителни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си, намира следното:
І.По допустимостта на молбата за отмяна:
Молбата за отмяна, основана на чл.47, ал.1, т.2 и т.6 и ал.2 ЗМТА, подадена от надлежна страна на 27. 06.2019 г. е в рамките на преклузивния срок по чл.48, ал.1 ЗМТА, считано от датата на уведомяване на ищцата за постановеното на 29.03.2019 г. арбитражно решение – 01.04.2019 г. и е процесуално допустима. С оглед изложеното, неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на производството пред ВКС, поради пропускане на установения в закона 3 –месечен срок за сезиране на ВКС по реда на чл.48 ЗМТА.
ІІ.По основателността на предявените искове:
Нищожните арбитражни решения не пораждат присъщите им, разпоредени от закона правни последици, което означава ,че при констатирана тяхна нищожност те не могат да бъдат предмет на претендирана по реда на чл.47, ал.1 ЗМТА отмяна. Затова преди преценката за наличие на въведените с исковата молба основания по чл.47, ал.1, т.2 и т.6 ЗМТА настоящият съдебен състав дължи служебно произнасяне по валидността на оспорения акт на арбитър ad hoc К. Т., която в случая е предмет и на заявената главна искова претенция по чл.47, ал.2 ЗМТА.
В исковата молба поддържаната нищожност на арбитражното решение е аргументирана с качеството на ищцата на потребител по см. на § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите и въведената с изменението на чл.19, ал.2 ГПК (ЗИДГПК –обн.ДВ, бр.8/2017г.) забрана за постигане на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, по който една от страните е потребител.
Соченият от ищцата порок, отразяващ се на валидността на арбитражното решение, е недоказан.
С постановеното арбитражно решение на арбитър ad hoc К. Т. е разрешен правен спор за дължими от ищцата Г., като физическо лице наемател, суми на „КРЕДО КОНСУЛТ -55” ЕООД, формирани от незаплатена наемна цена и компенсаторна неустойка по сключен между страните срочен договор за наем от 10.10.2018г., които са предмет на заявените в арбитражното производство обективно кумулативно съединени искови претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД и по чл. 92, ал.1 ЗЗД.
Съгласно трайно непротиворечивата практика на ВКС, която настоящият съдебен състав безусловно споделя и израз на която е служебно известното му решение № 207 от 31.10.2018 г., по т.д.№ 970 /2018 г. на І т.о. на ВКС, физическото лице-наемател, страна по договор за наем, съдържащ арбитражна клауза, въз основа на която арбитражният съд се е произнесъл по предявените искове, няма качеството на потребител, придобиващ стока или услуга по см. на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Поради това разпоредбите на Закона за защита на потребителите и изключението по чл.19, ал.1 ГПК са неприложими. Съображенията са, че договорът за наем, който според законовата му регламентация в ЗЗД е наименован договор, имащ за предмет вещ и цена - наемодателят се задължава да предостави на наемателя временното ползване на една вещ, а срещу това наемателят се задължава да плати цена, не е идентичен с услуга –понятие, дефинитивно определено в § 13, т.14 от ДР на ЗЗП. Според тази легална дефиниция на законодателя „услуга“ е всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ. Следователно държането на вещта, което изпълва правомощието на наемателя и предоставянето на което е основен предмет на договора за наем, е несъмнено с по-ограничен обем на упражняваната фактическа власт върху вещта, а разликата между него и владението е само в субективния елемент. С оглед гореизложеното ирелевантно за основателността на предявения иск по чл.47, ал.2 ЗМТА е, дали процесният недвижим имот е бил нает като жилищен или търговски, както и дали наемателят е имал качеството на ЕТ, поради което този въпрос не следва да се обсъжда.
Отделно е, че само по себе си декларирането на дадено обстоятелство, възникването на което, по силата на закона, е обусловено от надлежната му регистрация, не би могло да породи правни последици при отсъствие на доказателства, че е осъществена.
Без значение за действителността на атакуваното арбитражно решение е и обстоятелството, че при постановяването му арбитър ad hoc - адвокат К. Т. не е съобразил задължителната и формирана по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС по приложението на чл.92, ал.1 ЗЗД и на чл. 232, ал.2 ЗЗД относно дължимостта на уговорения наем при предсрочно преустановяване наемното правоотношение между страните и за действителността на уговорената, в сочената хипотеза, компенсаторна неустойка, срещу което всъщност ищцата възразява.
Съдебната намеса в арбитража, осъществявана от ВКС по реда на чл. 48 ЗМТА се свеждат единствено и само до контрол над постановените арбитражни актове въз основа на изчерпателно и лимитивно въведени от законодателя отменителни основания, в които преценката за материална законосъобразност и обоснованост на арбитражното решение не се включва.
Гореизложеното позволява да бъде обобщено, че исковата претенция по чл.47, ал.2 ЗМТА за прогласяване нищожността на атакуваното арбитражно решение, като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.
По иска с правно основание чл.47, ал.1 т.2 ЗМТА:
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че абсолютна предпоставка за разглеждане на възникнал правен спор от арбитражен съд е наличието на валидно сключено между страните арбитражно споразумение, легално дефинирано в чл.7, ал.1 ЗМТА.
По своята правна същност арбитражното споразумение представлява процесуален договор – самостоятелен или отделна договорна клауза в материалноправен договор, писмената форма на който е елемент от фактическия му състав. Затова и основанието за отмяна по чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА е всякога налице, когато арбитражното споразумение не е сключено или е недействително, съобразно закона, избран от страните, а при липса на такъв избор, по този закон(т.е. по ЗМТА). По изключение с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ЗМТА законодателят е признал компетентност в полза на арбитражния съд и в хипотезата на презумирано мълчаливо съгласие на ответника за сключване на арбитражно споразумение, материализирано чрез предприетите от последния процесуални действия по съществото на делото, без да оспорва компетентността на конкретния арбитраж, сезиран с искова молба от ищеца, но не такъв е разглежданият случай.
Видно от съдържанието на безспорно сключения между страните наемен договор от 10.10.2018 г., приложен към приобщеното по настоящето дело в.а.д.№ 005/2018 г., с договорната клауза на чл.25 същите изрично са уговорили, всички спорове във вр. с възникналото помежду им наемно правоотношение да се решават от арбитраж, въз основа на писмени доказателства, съобразно ЗМТА, без призоваването им в арбитражното производство и с предварително избран от тях арбитър аd hoc К.Т..
Следователно обективираната в процесния договор за наем уговорка притежава всички изискуеми се от чл.7, ал.1 и ал.2 ЗМТА(форма и арбитрируемост на спора) белези на арбитражно споразумение.
Отсъствието на арбитражно споразумение, обаче, може да произтича и от пороци, които съобразно общите изисквания в ЗЗД за валидност на договорите или според специфичните такива въведени със ЗМТА водят до неговата недействителност, предвид същността му на процесуален договор. Поради това е несъмнено, че страната може да се позове и на всеки тях, като обуславящи приложението на чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА, както е процедирано и по делото.
Преценени специфични изисквания за валидност по ЗМТА спрямо конкретната арбитражна клауза в процесния материалноправен договор, предвид твърдяните от ищцата пороци, позволяват да се приеме, че в случая арбитражното решение, чиято отмяна се претендира е постановено при недействително арбитражно споразумение, поради следното:
Видовете доброволен арбитраж, според чл.4 ЗМТА, норма -съобразена с Нюйоркската и Европейска конвенции, са институционален, т.е. постоянна институция и ad hoc – инцидентен, образуван за решаване на определен спор. Процедурата за образуване на който и да е от тях, уредена в чл. 11 - чл.12 ЗМТА, е диспозитивна, но всякога изисква, страните по арбитражното споразумение, в рамките на установената от закона договорна свобода, независимо дали АС е едноличен или колегиален, да уговорят както броя на арбитрите на арбитражния съд, така и да ги посочат в арбитражното споразумение. Липсата на уговорен помежду им конкретен институционален арбитраж, означава, при определени предпоставки, че е налице договорен арбитраж ad hoc, но и в двете хипотези, както е прието в решение № 45 от 28.06.2018 г., по т.д.№ 128/2018 г. на І т.о. , решение № 63 от 25. 05.2015 г., по т.д.№ 3740/2014 г. на І т.о. и др. арбитражният съд следва да е достатъчно индивидуализиран в договора между страните, т.е да е конкретно посочен, чрез индивидуализиращите го белези или в споразумението да се съдържат достатъчно критерии, въз основа на които, съобразно общото правило на чл.20 ЗЗД, да се установи действителната воля на съконтрахентите относно признаване компетентността на конкретен арбитраж.
Следователно във всички случаи арбитражният съд следва да е известен на всяка от страните по арбитражното споразумение още към момента на сключването му. Нарушаването на това изискване, своеобразно гаранция за осъществяване правото на отвод срещу арбитър, спрямо когото съществува основание за отстраняването му по чл.15 ЗМТА, но и израз на пределните граници на договорната свобода, с която страните разполагат при уреждане на арбитражното производство, е не само пречка за разглеждане на делото, а и основание за отмяна на арбитражното решение, съобразно чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА.
Това е така, защото макар конвенционален арбитражът е подчинен на присъщите за правораздаването във всяко цивилизовано и демократично общество изисквания за независимост и безпристрастие на правораздавателния орган. В противен случай уговореният арбитраж би се оказал в противоречие с волята за арбитраж, неговата правораздавателна функция, същност, дух и цел.
В случая уговорката в арбитражната клауза на чл.25 от наемния договор между страните е споровете да се решават от един конкретно посочен арбитър - адвокат К. К. Т., която договореност формално е в съгласие с правилото на чл.12 ЗМТА. От събраните по делото гласни доказателства, обаче, се оказва, че името на посочения арбитър е предварително вписано в бланковия текст на сключения наемен договор, предлаган в този си вид за подпис на отделните наематели( св. К.) в кантората на наемодателя „КРЕДО КОНСУЛТ -55”ЕООД.
Следователно както избора, така и фактическото определяне на арбитъра е било осъществено само от една от страните по договора, предварително, преди подписването му от насрещната страна и при безспорно отсъствие на създадена за последната възможност за реален избор, чрез предоставяне списък на лицата-възможни арбитри ad hoc.
Съобразени така разписаният в договорната клауза на чл.25 начин на определяне арбитър ad hoc и предвиденото в същата решаване на спора без призоваване на страните с отречена възможност да ангажират гласни доказателства, според настоящият съдебен състав е достатъчно, за да бъде изведен правен извод за отсъствие на ясна и недвусмислена воля на същите решаването на евентуалните спорове, възникнали във вр. с наемното правоотношение помежду им да се възложи на независим договорен правораздавателен орган ( арбитраж) по см. на чл.7, ал.1 ЗМТА и доводите на ответника в противна насока, изложени в отговора на исковата молба са лишени от основание в доказателствата и закона.
С оглед изложеното арбитражното споразумение, обективирано в договорната клауза на чл.25 от процесния наемен договор се явява недействително, което обуславя и основателност на иска за отмяна на арбитражното решение, на основание чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА.
Отделен в тази вр. остава въпросът за съответствието на оспорената арбитражна клауза, при така уговорения и фактически осъществен начина на избиране на арбитър ad hoc , с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД, каквато проверка съставът на касационната инстанция е оправомощен и служебно да извърши в хипотезата на чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА, при неконстатирано нарушение на специфични изисквания за валидност на арбитражното споразумение по ЗМТА, твърдяни в исковата молба.
Що се касае до неотразеното в декларацията по чл.13 ЗМТА безспорно познанство между арбитър ad hoc Т. и представители на ищцовата в арбитражното производство страна, установено от доказателствения материал по делото и изрично отбелязано в съобразителната част на определение от 27.03.2019 г., по в.а.д.№ 005 / 2018 г., което е послужило за поискан в арбитражното производство отвод на същия от С. Г., то според настоящия съдебен състав само по себе си, при липса на ангажирани доказателства за връзки и зависимости, които биха обусловили евентуална заинтересованост от изхода на спора на този арбитър( вкл. посочването му за арбитър ad hoc му по множество дела със страна ТД –ищец в арбитражното производство), същото не е от категорията обективни обстоятелства, които могат да породят основателни съмнения в неговата безпристрастност или независимост.
Основателността на иска по чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА изключва необходимост съдебният състав на ВКС,ТК да се произнесе и по второто евентуално заявено основание по чл. 47, ал.1, т.6 ЗМТА.
При този изход на делото в производството пред ВКС на ищеца, на основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК, следва да бъдат присъдени направените и своевременно претендирани деловодни разноски, възлизащи на сумата 201.00 лв. -заплатена държавна такса и комисионна за „ЦКБ”АД, [населено място].
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ арбитражно решение на арбитър ad hoc К. Т., [населено място] от 29.03.2019г., по в.а.д.№ 005/2018 г.
ОСЪЖДА „КРЕДО КОНСУЛТ -55”ЕООД, [населено място] с ЕИК:[ЕИК] да заплати на С. И. Г. от [населено място] сумата 201 лв.( двеста и един лева), деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|