Р Е Ш Е Н И Е № 96 Гр.София, 13.07.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юли, 2020 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря РАНГЕЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП ИВАНОВ изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.429/20 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №47/09.12.19 г.,постановена от ОС-Стара Загора /СзОС/ по Н.Д. 305/19 г., подсъдимият Н. С. Ц. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.354 А,ал.1,изр.1,пр.4 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, търпимо при първоначален строг режим, както и глоба в размер на 5 000 лв. Наркотичното вещество, предмет на престъпното посегателство, е отнето в полза на държавата. Тази присъда е потвърдена с решение №37/10.03.20 г., постановено от АС-Пловдив /ПАС/ по В.Н.Д.3/20 г. Срещу съдебния акт на въззивната инстанция е постъпила лична жалба от подсъдимия, в която са наведени само съображения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, макар и да е отразена разпоредбата на чл.348 НПК в цялост. Иска се отмяна на присъдата. В съдебно заседание пред ВКС касаторът, редовно призован, не се явява по собствено желание. Служебният му защитник поддържа жалбата с отразените в нея аргументи. Представителят на ВКП моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата с отразените в нея доводи и искане, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Всичките въпроси, поставени в сезиращия настоящата инстанция процесуален документ, са били предмет на обсъждане както от първостепенния, така и от второстепенния съд, и са им дадени съответни отговори, с които ВКС се съгласява напълно. Пред последния от една страна се развиват съображения /както в самата жалба, така и в устните прения/ все едно отразените доводи биват поставени за първи път и никога не е имало разискване по тях. Поради това от друга страна липсва каквото и да е надлежно противопоставяне на съдебните мотиви по акта, предмет на касационна проверка, по начин, че да личи същината на изразеното несъгласие и обосновката на твърдените за допуснати от решаващата инстанция съдебни пороци. Въпреки това ВКС се счита задължен накратко да поясни следното: Първото възражение е, че надзиратели в мястото за лишаване от свобода, които са били на обучение, са осъществявали процесните обиск и претърсване. Според подсъдимия това не може да става по едно и също време. Всъщност, прието е и доказателствено е мотивирано,че именно осъществяването на тези специфични действия е част от обучението на охранителния състав в рамките на служебната учебна година, което обучение се прави в извънработно за тях време, както е подходено в случая. Такава е вътрешната организация в мястото за лишаване от свобода. Поради тази причина на следващо място е отговорено на довода, че специалният протокол за претърсване и обиск №18465/20.03.18 г. /л.116 от първоинстанционното производство/, е подписан от надзирателя К. Ж., който в процесния ден е изпълнявал редовните си служебни задължения като част от охранителния състав, отговарящ за конкретната зона на изтърпяване на наказанието от касатора. Така че той далеч не е кое да е длъжностно лице по смисъла на чл.95,ал.2 ЗИНЗС, както според Ц. бил приел въззивният съд, а оторизирано такова съгласно служебните му задължения по охраняване на реда в пенитенциарното заведение в процесния ден и на процесното място. Трето, според подсъдимия цитираният вече протокол бил незаконен, защото в него не са споменати имената на реално извършилите претърсване лица, а фигурира име на лишен от свобода, който не е присъствал на осъщественото претърсване и дори не бил разпитан. Тук е мястото да се отбележи за пореден път, че третираното претърсване е осъществено по силата на ЗИНЗС и след като е констатирано, че има данни за престъпление /на лицата, изтърпяващи наказание, за разлика от свободните хора е забранено да притежават вещи, които не обезателно са предмет на престъпно посегателство/, е обезопасено мястото и са повикани цивилни разследващи органи, както се изисква от правилата на НПК. Изготвен е протокол за оглед /л.7 и сл.от ДП/, който в частта по изземването е одобрен от съответния съд с определение, приложено на л.5 от ДП. Именно това е процесуалният документ, който приобщава процесното наркотично вещество към годната за ценене доказателствена съвкупност и който отговаря на правилата за изготвяне, визирани в НПК. Все в този контекст, що се касае до протокола, изготвен по силата на чл.95 ЗИНЗС, това е сторено в унисон с регламентацията, заложена в специалния закон /ал.1 и 2/. Според същата не е задължително фактически извършващите претърсване и обиск служители на охранителния състав да бъдат вписани в документа. Макар и последният да е основа за предприемане на стъпки към изследване на обстоятелството дали да се образува наказателно производство, сам по себе си не той е първото процесуално-следствено действие, активиращо наказателната процедура, а протоколът за оглед /в този смисъл е и уведомлението, приложено на л.1 от ДП/. Не бива да се забравя, че става дума за пенитенциарно заведение, в което се прилагат особени правила. В определени случаи има фактическо съвпадение с намесата в правата на свободните граждани, чиято закрила е регламентирана в НПК. Обяснимо обаче са налични специални разпоредби с оглед отнасянето към лица, лишени от свобода. Именно затова впрочем, в чл.95,ал.4 ЗИНЗС се предвижда за неуредени случаи при извършването на обиск и претърсвания да се прилагат разпоредбите на наказателния процесуален закон. В конкретния казус липсва фактология, за която да се счете, че най-малко тангира с неуреден в ЗИНЗС случай, за да се изисква пълно приложение на НПК, както настоява защитникът на подсъдимия в съдебно заседание пред ВКС. Вярно е споменатото по-горе възражение на касатора, че лицето, записано в специалния протокол като присъстващ по време на претърсването-лишения от свобода И. С., не е разпитан в хода на настоящото производство, но въпросът за наказателната отговорност на Ц. е решен по доказателствен път, който не държи на изясняване на обективната истина чрез обезателно включване на информацията, която лицето би депозирало. При това в самата касационна жалба не се твърди, че независимо дали е генерирана лична активност на страната в обсъжданата насока, чрез непристъпване към разпит на С., са нарушени процесуалните права на атакуващия решението подсъдим. И на последно място, липсват данни, на които да се стъпи, за да се извежда аргументация за евентуално подхвърляне на касатора на инкриминираното му наркотично вещество от страна на охранителния състав- извън собствените му обяснения. Недоволството на Ц. относно доверяване от страна на решаващата инстанция на разпитаните свидетели, установяващи разпространителската цел, касае достоверност на показанията и представлява оплакване за необоснованост, непреценяема от върховната съдебна инстанция по наказателни дела, доколкото се отнася до съдилища по фактите. В процедурен план ПАС е отразил мотиви защо дава вяра на свидетелите и същите не страдат от доказателствен или логически дефицит. Въз основа на процесуално правилно изведената фактология, вярно е приложен и материалният закон, включително и касателно наложеното наказание. Последното от своя страна не страда и от недостатъци, обмислими в светлината на разпоредбата на чл.348,ал.5 вр.ал.1,т.3 НПК. Предвид изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №37/10.03.20 г.., постановено от АС-Пловдив по В.Н.Д.3/20 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/