Р Е Ш Е Н И Е № 159 гр. София, 26 октомври 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание, проведено на шестнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 685 по описа за 2018 г Настоящето производство е образувано по протест на Софийска градска прокуратура и по жалба на частния обвинител и граждански ищец В. Р. Г. срещу нова въззивна присъда на Софийски градски съд № 307 от 14.12.2017 г, по ВНОХД № 3839/17, с която е отменена осъдителната част на присъда на Софийски районен съд от 5.12.2016 г, по НОХД № 15916/11, и подсъдимият В. С. К. е признат за невинен за това, че на 14.04.2011 г в [населено място], се е съвкупил с В. Р. Г., като я принудил към това със сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 НК, отхвърлен е предявеният от В. Р. Г. срещу него граждански иск, обезщетение за неимуществени вреди, в резултат от извършеното престъпление по чл. 152 НК, в размер на 5 000 лв, заедно със законните последици, присъдата е отменена в частта относно задължението на подсъдимия за заплащане на сторените по делото разноски, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият К. е признат за виновен по обвинението за изнасилване и на основание чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 и чл. 54 НК, е осъден на пет години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 15.04.2011 г до 11.10.2011 г, както и да заплати на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието по чл. 152 НК, в размер на 5 000 лв, заедно със законните последици. Със същата присъда подсъдимият е признат за невиновен в това, че по същото време и на същото място е извършил действие с цел да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на същото пострадало лице, навършило 14-годишна възраст, като е употребил сила и заплашване, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 150, ал. 1 НК, а предявеният срещу него граждански иск, обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 5 000 лв, претърпени от деянието по чл. 150 НК, е отхвърлен. Със същата присъда, съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил на подсъдимия направените по делото разноски. С протеста се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, както и се излагат доводи за необоснованост на въззивния акт. Твърди се, че събраните доказателства обуславят съставомерност по чл. 150 НК и по чл. 152 НК, че доказателствените изводи на въззивната инстанция са неправилни, че невярно са интерпретирани доказателствените източници, че материалният закон е приложен неправилно. С протеста е отправено искане да бъде отменена атакуваната присъда и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, оспорва се и произнасянето по гражданската отговорност, и също се изтъкват съображения, касаещи обосноваността на обжалвания акт. Сочи се, че доказателствата, установяващи престъпно поведение на подсъдимия, са получили невярна оценка, че приетите за установени фактически положения не се подкрепят от събраните доказателства, че констатираното от СГС нарушение на правото на защита, касаещо фактическото обвинение, би могло да бъде отстранено чрез отмяна на съдебните актове, и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора, че е допуснато нарушение на материалния закон, че е незаконосъобразно произнасянето по гражданската отговорност. С жалбата се прави искане за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане на СГС или за връщане на делото на фазата на досъдебното производство. В съдебно заседание на настоящата инстанция представителят на ВКП поддържа протеста и пледира за неговото уважаване. Счита, че жалбата на частния обвинител и граждански ищец е основателна. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец изразява становище, че въззивният акт следва да бъде отменен и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане. Частният обвинител и граждански ищец не участва лично в касационното производство. Защитата счита, че въззивната присъда следва да остане в сила. Подсъдимият се присъединява към становището на своя защитник. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи, че доводите за необоснованост на въззивния акт, развити в протеста и жалбата, не биха могли да намерят отговор, тъй като необосноваността не е касационно основание, съгласно действащия НПК. С оглед на изложеното, аргументите, че изведената от СГС фактическа обстановка, не се подкрепя от събраните по делото доказателства, което практически се отнася до преценка дали въззивната присъда е обоснована, няма да бъдат обсъждани в настоящето изложение. Що се отнася до оплакването, касаещо аналитичната доказателствена дейност на въззивния съд, то попада в обхвата на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което е допустимо да бъде разгледано от касационния съд. Това оплакване обаче е неоснователно, поради следните съображения: На първо място, верен е изводът на СГС, че показанията на св. Г. са непоследователни, неточни и противоречиви, поради което не е възможно да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда. Пострадалата е заявила, че не е познавала подсъдимия до деня на инкриминираното деяние, което влиза в противоречие с обективния факт, че близо месец преди деянието двамата са поддържали интензивна мобилна комуникация. В други свои показания е съобщила, че с подсъдимия се е запознала на спирката и той й е дал номера на мобилния си телефон, за да се срещнат, а това се е случило на инкриминираната дата. На следващо място, версията на свидетелката за развоя на инкриминираните събития е променена нееднократно, а именно: Първоначалната й версия е, че на инкриминираната дата й се обадил подсъдимият, който се представил за приятел на Д. / св. Д. / и я заплашил, че „ще види какво ще й се случи”. След това двете момичета излезли от училището, видели спряла наблизо кола, Д. отишла до колата, показала я на мъжа в колата, той слязъл, издърпал св. Г., ударил й шамар и я качил в колата, като по пътя до местността „име” пътували в мълчание. В друга версия е посочила, че на 14.04.2011 г подсъдимият й се обадил по телефона, докато тя била на училище, тогава излязла сама от училището и отишла при него, след което отпътували към „местност”. В показанията й се съдържа и твърдение, че познава подсъдимия от Д., а във версията, споделена с майка си / св. К. /, е разказала, че на инкриминираната дата Д. я е издърпала в автомобила на подсъдимия. По делото са събрани гласни доказателства, изводими от показанията на св. М., очевидец на това, че пред училището Д. и В. са се качили доброволно в автомобила, откъдето е изведен и верният фактически извод, че по това време / при излизането от училище / по отношение на пострадалата не е упражнено насилие. На следващо място, пострадалата категорично е отрекла епизод от инкриминираните събития, който се съдържа и в обвинителния акт, и за който са събрани гласни доказателства: че след качването на Д. и В. в автомобила, подсъдимият и двете момичета са посетели кафене, където са пили кафе и са били обслужени от св. Г.. Посочената свидетелка е категорична при описване на тези събития и изцяло е незаинтересована от изхода на делото, а и нейните твърдения кореспондират с други гласни доказателства за същите факти, изводими от показанията на св. Д. и обясненията на подсъдимия, поради което не е имало основание да бъдат поставени под съмнение. На следващо място, при описване на извършените спрямо нея действия в местността „име” твърденията на пострадалата съдържат непоследователност и вътрешна противоречивост. В показанията от деня на деянието / разпитана е като свидетел на 14.04.2011 г / е заявила, че когато са стигнали до гората /в местността „име /, мъжът й казал да му направи „свирка” и тя му направила, а след това осъществил с нея полов акт, след което я върнал с колата до спирката на „Градския транспорт”. В тези показания не се съдържа твърдение, че за осъществяване на половите отношения е имало елемент на принуда. В последващи показания е посочила, че след като направила „свирка”, подсъдимият я предупредил да не се оплаква в полицията, че „ще стане по-лошо”, а след това осъществил с нея полов акт, но „тя не била съгласна”, без да сочи дали е дала външен израз на своето несъгласие. В други показания е посочила, че той я е насилил да му направи „свирка”, но „не си спомня как я е насилил”. Казала е, че при половия акт се е съпротивлявала, като го е блъскала с ръце и крака, удряла го е с юмруци, но той не я е удрял. Видно е, че при тази непоследователност в показанията на св. Г., не би могло да се отграничи коя от версиите е истинската, още повече, като се има предвид, че в първите й показания, дадени в деня на деянието, относно случилото се в гората, липсва оплакване за упражнено спрямо нея насилие или заплашване. По делото са изслушани множество експертизи, че св. Г. е със съхранена свидетелска годност, откъдето следва, че тя би трябвало да е възприела инкриминираните събития и да е в състояние да ги възпроизведе, независимо от наличието на психическа особеност при нея. Ето защо, неоснователно се иска от прокурора и частното обвинение да се приеме избирателно една версия от нейните показания, която да обслужва обвинителната теза, тъй като това би било в нарушение на принципа за разкриване на обективната истина по чл. 13 НПК, а от друга страна, би влязло в противоречие с изискването за осъждане само при доказване на обвинението по несъмнен начин / чл. 303, ал. 2 НПК /. На следващо място, верен е изводът на СГС, че констатираните при подсъдимия телесни увреди не кореспондират да са получени по начина, съобщен от пострадалата. Напротив, установено е, че комплексът от травми по тялото на подсъдимия преимуществено са получени от падане от собствен ръст и не кореспондират на борба между мъж и жена по повод на насилствено съвкупление. Изложеното е самостоятелно основание да бъдат подложени на сериозно съмнение последващите показания на пострадалата, за оказана от нея физическа съпротива, каквито твърдения липсват в първоначалните й показания, дадени в деня на деянието. Другите гласни доказателства, изводими от показанията на св. К., св. П., св. Р., св. В., св. А., разкриват обстоятелства, които сочат на близките приятелски отношения на св. В. Г. и св. Д. Д., на обстоятелствата, касаещи посещението на учебните занятия и специфичните потребности на пострадалата, но не подкрепят нито една от версиите на пострадалата. Вярно са интерпретирани обясненията на подсъдимия, който е последователен, че е познавал пострадалата и е осъществил с нея сексуални действия с нейно съгласие. В подкрепа на тази теза подсъдимият е ангажирал и гласни доказателства и независимо от принципа на чл. 103, ал. 2 НПК / обвиняемият или подсъдимият не е длъжен да доказва своята невинност / неговите обяснения не са опровергани от другите доказателствени източници, поради и което не е имало основание да бъдат отхвърлени като защитна версия. По делото са представени фотоснимки на пострадалата, направени в превозното средство, управлявано от подсъдимия, които обслужват неговата версия, че е познавал пострадалата и е поддържал близки отношения с нея. В такава насока са и показанията на св. Г. и св. Д., установяващи същото обстоятелство. На следващо място, от съществено значение за изхода на делото е обемът и параметрите на фактическото обвинение, залегнало в обвинителния акт. Известно е, че параметрите на фактическото и юридическото обвинение се определят от обвинителния акт, а правото на защита се упражнява срещу така очертания кръг от факти. Допустимо е в производството пред първата инстанция да се измени обвинението, при условията на чл. 287 НПК, но такава процесуална възможност не е предвидена за въззивното производство или за касационното такова. От друга страна, изменението на обвинението е правомощие на прокурора в първата инстанция, което не се контролира от съда, респективно, съдът не би могъл да указва на прокурора, че следва да измени обвинението. Изложеното има отношение към искането на частното обвинение да бъдат отменени съдебните актове и делото да бъде върнато на досъдебната фаза, за да бъде изменено фактическото обвинение, което на този процесуален етап е недопустимо. Вярна е констатацията на СГС, че осъждането на подсъдимия по непредявено фактическо обвинение, би било в грубо нарушение на правото му на защита и би довело до постановяване на порочен съдебен акт. Съгласно фактите, залегнали в обвинителния акт, упражненото спрямо пострадалата насилие / удряне на шамар, за да се качи в колата / е осъществено на спирката на „Градския транспорт”, в близост до магазин „име” в ж. к. квартал”, докато св. Г. стояла на спирката, а съгласно нейните показания, това се е случило, когато тя и св. Д. си тръгнали от училище и се приближили до колата на подсъдимия. В обвинителния акт е посочено, че заплашването, изразено с думите: „ако се оплачеш на полицията, ще стане по-лошо”, е извършено непосредствено след насилственото качване на пострадалата в автомобила и потеглянето към местността „име”. В показанията на св. Г. обаче не се съдържа такъв факт, а напротив: тя е заявила, че след качването й в автомобила и по време на пътуването разговор не е воден. В обвинителния акт е записано, че пристигайки в местността „име”, подсъдимият „казал на свидетелката да стимулира половия му орган с уста и тя го направила, и се съвкупил с нея”. При така очертания кръг от факти, на които почива обвинението, стои въпросът: ако се приеме за доказано изложеното в обвинителния акт относно упражнената принуда, то какво е отношението й към последващите полови действия и доколко може да се счита, че принудата е насочена и към тях, при условие, че е възможно да има и друга насоченост, а именно: към принудително качване в автомобила, например, при обвинение за отвличане, каквото не е повдигнато. Освен това, за да е съставомерно престъплението против половата неприкосновеност, е необходимо принудата под формата на сила или заплашване да бъде упражнена преди и по време на осъществяване на половите действия, а не след това. Изложеното има отношение към твърденията на св. Г., че след действията по орално стимулиране на половия орган, подсъдимият й казал, че „ако се оплаче, ще стане по-лошо”. От друга страна, твърденията на пострадалата, че пристигайки в гората, тя се е съпротивлявала и е оказала физическа съпротива, са обстоятелства, които не са фигурирали в първоначалните й показания, и същите не са част от фактическото обвинение, което на този етап не би могло да се измени. Отделен е въпросът, че и това твърдение не кореспондира на обективните находки по телата на дееца и жертвата, което отделно поставя под съмнение достоверността на тези твърдения. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето и не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. При правилно установените релевантни факти, сочещи на доброволност при осъществените полови действия, СГС е извел верния извод, че липсва престъпление по чл. 150 и чл. 152 НК. Ето защо, с оправдаването на подсъдимия от въззивната инстанция, материалният закон е приложен правилно. Не е налице деликт по чл. 45 ЗЗД, откъдето следва, че и въпросите относно гражданската отговорност на подсъдимия са решени правилно. По тези съображения, ВКС намери, че протестът и жалбата са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА нова въззивна присъда на Софийски градски съд № 307 от 14.12.2017 г, по ВНОХД № 3839/17. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: