Р Е Ш Е Н И Е № 60186 София, 21.12.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: Председател: Бисер Троянов Членове: 1. Петя Шишкова 2. Петя Колева при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 984 за 2021 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. К. П., чрез неговия защитник адвокат П. К., против въззивно решение № 10024 от 22.06.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 659/ 2020 г., по описа на Софийския апелативен съд, І наказателен състав. С жалбата се навеждат всички касационни основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Жалбоподателят счита, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, осъждайки го за престъпление по чл. 256 от НК при неизяснена фактическа обстановка и при липса на доказателства за изготвяне, предоставяне или ползване на неистинските банкови гаранции. Липсата на внимателен, обективен и всестранен доказателствен анализ е представен като съществено процесуално нарушение по чл. 12-14 и 107 от НПК, както и отсъствието на отговор на направените от защитата възражения. Явната несправедливост на наказанието е изведена от продължителния наказателен процес при отказ подсъдимият да бъде компенсиран с наказание по чл. 55 от НК, гарантирано му с чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ като право на разглеждане на делото в разумен срок, както и с приложение на института по чл. 66 от НК. Увеличеното по реда на чл. 24 от НК общо наказание измежду четири отделни присъди оценява за незаконосъобразно. Прави алтернативни искания за оправдаване, за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието с прилагане на условното осъждане. Пред касационната инстанция подсъдимият П. К. П. не взема становище. Неговият защитник адвокат П. К. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Настоява за оправдаването на подсъдимия или при алтернативност – за намаляване на наказанието или за връщане на делото за ново разглеждане, за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата и за отговор на защитните възражения. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна, а обжалваното с нея въззивно решение – за правилно и законосъобразно. Излага съждение, че указанията в отменителното решение на предходната касационна инстанция са изпълнени при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, а събраните доказателства разкриват извършеното от подсъдимия престъпление. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 10024 от 22.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 659/ 2020 г. Софийският апелативен съд, І наказателен състав потвърдил изцяло присъда № 138 от 27.05.2019 г., постановена по н.о.х.д. № 2513/ 2018 г., по описа на Софийски градски съд, наказателно отделение, ХХІІІ състав, с която признал подсъдимия П. К. П. за виновен в това, че за периода от 27.08.2008 г. до 23.12.2008 г, в [населено място], в условията на продължавано престъпление, с две отделни деяния, чрез използването на неистински частни документи (банкови гаранции, на които им бил придаден вид, че произхождат от „Т. Б.“), като пълномощник на „Б. Е.-80“ Е., дал възможност на дружеството да получи неследващи се парични средства от държавния бюджет общо в размер на 1 314 141,41 лева – в особено големи размери, поради което и на основание чл. 256, ал. 2, пр. ІІІ във вр. ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказания лишаване от свобода за срок от четири години, лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с качеството на материално отговорно лице за срок от шест години и лишаване от право да упражнява търговска дейност и да участва в ръководните и контролни органи на търговски дружества за срок от шест години. Подсъдимият бил оправдан по първоначалното обвинение за използване на конкретни неистински частни документи, подробно описани в присъдата. На основание чл. 25, ал. 1 във вр. с чл. 23, ал. 1 от НК първостепенния съд определил едно общо най-тежкото наказание от 4 години лишаване от свобода, измежду наложеното по-горе и наказанията по н.о.х.д. № 148/ 2012 г. на PC-Сандански, по н.о.х.д. № 865/ 2013 г. на PC-Враца и по н.о.х.д. № 104/ 2016 г. на PC-Генерал Тошево, към което присъединил допълнителните наказания. На основание чл. 24 от НК съдът увеличил с присъдата така определеното общо най-тежко наказание на пет години лишаване от свобода, да чието изпълнение определил първоначален общ режим, на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. В тежест на подсъдимия били възложени разноските по делото. Въззивното производство е второ по ред, след отмяната с Решение № 65 от 19.06.2020 г. по н.д. № 174/2020 г. от Върховния касационен съд, ІІІ н.о. на предишното решение № 10 от 09.01.2020 г. по в.н.о.х.д. № 806/ 2019 г. на Софийския апелативен съд, ІІІ наказателен състав. С отмененото въззивно решение съдът намалил наказанието на три години лишаване от свобода, приложил условното осъждане и отменил приложението на чл. 24 от НК. Касационната жалба на подсъдимия П. К. П. е процесуално допустима, подадена в законовия срок, от легитимирано лице и срещу акт подлежащ на касационна проверка по чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба преповтаря в значителна степен доводите и съображенията от предходната жалба до висшата съдебна инстанция, които са приети за неоснователни с касационната проверка, но делото е било върнато поради явната несправедливост на наказанието, оценено за прекомерно снизходително. С това е бил уважен касационният протест на апелативната прокуратура и са отхвърлени като неоснователни доводите на подсъдимия П.. С връщането на делото въззивната инстанция е провела ново съдебно следствие, на което е разпитана свидетелката П. В. П.-Й., юрист, служител в МРРБ през инкриминирания период, по искане на подсъдимия, и са приети писмени доказателства, предоставени от НАП и МРРБ. Софийският апелативен съд е извършил самостоятелна проверка на доказателствата и доказателствените средства, като не е намерил основания за съществена промяна на фактическата обстановка по дело, освен корекция на първостепенните мотиви за действителната парична сума, останала неприхваната от министерството-възложител по двата договора - 301 718,82 лв, вместо 1 032 183,87 лв, което се държало на математическа грешка при изчисленията. Въззивният съд е подложил на задълбочен и верен анализ събраните по делото доказателства и доказателствени средства, съпоставил е показанията на разпитаните свидетели, не е открил съществени противоречия между тях, изяснил е правното значение на приобщените писмени доказателства и се позовал на специалните експертни познания. Доказателственият анализ е осъществен съобразно процесуалните изисквания и не е допуснато твърдяното в жалбата съществено процесуално нарушение на чл. 12-14 и 107 от НПК. В новия си състав апелативният съд внимателно е разгледал направените от защитата възражения, предоставяйки аргументирани отговори по всеки от тях. При повторното разглеждане на касационното производство настоящият съдебен състав дължи отговор на жалбоподателя по неколкократно направеното от него възражение за нарушено право на защита още с изготвения обвинителен акт. Възражението е било поставено на обсъждане при разпоредителното заседание на първоинстаницонния съд от 25.07.2018 г. и е отхвърлено като неоснователно. Както с въззивния съдебен акт, така и в предишното касационно решение е прието за недопустимо поставянето на същите въпроси за разглеждане, след като са били решени в разпоредително заседание, позовавайки се на преклузията по чл. 248, ал. 3 от НПК. В настоящия си съдебен състав Върховният касационен съд счита, че след постановяване на решение по дело № С-282/2020, по повод преюдициално запитване, съдът на Европейския съюз е приел нарушение на Диpeĸтивa 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22.05.2012 г., както и на чл. 47 oт Xapтaтa нa ocнoвнитe пpaвa нa EC, когато в българското законодателство не е предвиден процесуален ред за oтcтpaнявaнe нa пopoци в oбвинитeлния aĸт cлeд paзпopeдитeлнoто зaceдaниe. Възражението на защитата се приема за неоснователно. Обвинителният акт съдържа задължителните по чл. 246 от НПК реквизити, а в диспозитива на акта достатъчно ясно са описани фактическата и правната рамка на обвинението за престъпно деяние с присъщите му признаци от състава по чл. 256, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК. Подсъдимият е бил обвинен, че двукратно в условията на продължавано престъпление, чрез използване на неистински частни документи – банкови гаранции, на които им е придаден вид, че са издадени от „Т. Б.“ АД, получил от държавния бюджет неследваща му се парична сума в особено големи размери. В касационната жалба защитата настоява на твърдението, че в обвинителния акт е следвало да бъде изрично посочено, дали неистинските банкови гаранции за кандидатстване по двата проекта пред МРРБ са подадени лично от подсъдимия П. или от друго лице. Това е била и основната линия за защита, приета от съдилищата за неоснователна да оневини подсъд. П.. Именно с това възражение касаторът счита, че обвинителният акт съдържа неясно за него обвинение. Претенцията се оценява за несъстоятелна, защото по начина на описване на обвинението подсъдимият П. категорично е обвинен за самостоятелно извършено деяние. Следователно – правото му на защита не е нарушено и не е допуснато съществено процесуално нарушение с изготвянето на обвинителния акт. Не са били налице основанията за връщане на делото на досъдебното производство от първоинстанционния съд, за изготвянето на нов обвинителен акт. Касационният съд счита, че подсъдимият П. П. правилно е бил съден за престъплението, което сам е осъществил. Въззивният съд е потвърдил фактическите констатации от първостепенната присъда и не е намерил основания за промяна след допълнително проведеното въззивно следствие, че подсъд. П. е бил управител и собственик на дружествените дялове на „Б. Е.-80“ Е. в периода от 08.12.2008 г. до продажбата му през 2010 г., а преди това – за времето от 13.05. до 08.12.2008 г., когато формално, за негов юридически собственик е била вписана служителката в търговското дружество свид. М. И., която на свой ред упълномощила подсъдимия в качеството му на пълномощник да извършва всякакъв вид дейности, включително и да представлява дружеството пред трети лица, както и да се разпорежда с банковите сметки. Формалният собственик и управител (свид. И.) не е подавала документите по кандидатстване, нито е представила инкриминираните банкови гаранции. Подсъдимият изцяло е комуникирал в отношенията си със служителите от МРРБ, пред което ведомство е кандидатствал чрез дружеството по два проекта, и по които са били представени неистинските банкови гаранции (задължителна част от кандидатстването и за изпълнение на договорите), без да извърши по-късно строително-монтажните дейности, за които договорно се задължил. Фактическите изводи за авторството на деянието са приети от въззивната инстанция за логично и доказателствено обезпечени. Подсъдимият се занимавал с участие по проектите, търговете са спечелени от неговото дружество, а представянето на банковите гаранции е било необходимо условие както за участието, така и за изпълнението на договорите с министерството. Събраните по делото доказателства не разкриват виновното участие на друго лице, различно от подсъдимия, поради което и законосъобразно е направен изводът , че той е осъществил престъплението по чл. 256, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 от НК. Материалният закон е приложен правилно. Тезата за явна несправедливост на наказанието е поставена отново на вниманието на касационната инстанция, макар в решаващите си изводи предишният касационен съдебен състав ясно да е посочил защо намаленото наказание и приложението на условното осъждане са били снизходителни на тежестта на престъпното деяние и на личността на извършители, заради което е отменил предишния въззивен съдебен акт. Настоящият касационен съд намира, че потвърденото с въззивното решение наказание правилно и законосъобразно е било определено с първоинстанционната присъда. Отчетени са всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, тежестта на извършеното престъпно посегателство (с имуществена щета от 1 314 141,41 лева) и личността на дееца (с висока степен на обществена опасност, за когото процесното деяние не е изолирана проява в неговия живот, осъждан за измама, като разглежданото престъпление е препятствало реабилитацията). Съдебният състав не намери други основания, които да наложат промяна в позицията на касационния съд от предходното решение. Приложимостта на института по чл. 55 от НК не е задължителен всякога при бавно правосъдие. Той компенсира нарушеното право на справедлив процес, когато предпоставките за това са били налице и съдебната преценка позволява да се направи извод, че и най-лекото наказание, предвидено за съответния състав на престъпление, се оказва прекомерно тежко на обществената опасност на деянието и на дееца, на останалите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Несъстоятелно е твърдението, че продължителността на наказателния процес в случая е задължително условие за определяне на наказанието по по-лек закон. Подсъдимият не е изпитвал прекомерни ограничения в настоящото наказателно производство, тъкмо напротив – обвинението му е повдигнато 08.02.2018 г., а обвинителният акт е внесен за разглеждане в Софийски градски съд на 30.05.2018 г. Съдебните производства, заедно с повтореното въззивно дело, са разгледани бързо. Продължително е било само досъдебното производство, образувано през 2010 г., но подсъдимият е привлечен към наказателна отговорност едва в края на разследването. Затова и той не е търпял ограниченията на досъдебното производство продължително време. Неоснователно е да бъде компенсиран за нарушение на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧ, защото не е проявено спрямо него. Наложеното на подсъд. П. наказание е справедливо. Неговият размер не предполага възможност за обсъждане на института на условното осъждане по чл. 66 от НК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, претендирано с жалбата, не е допуснато. Определеното по реда на чл. 25 във вр. с чл. 23 от НК общо най-тежко наказание е извършено при спазване на законовите изисквания. Увеличението по чл. 24 от НК е съобразено с множеството престъпления включени в съвкупността и е законосъобразно приложено. Касационната жалба на подсъдимия П. К. П. е неоснователна, поради което залегналите в нея правни искания не подлежат на удовлетворяване. Въззивният съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да бъда потвърден. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 10024 от 22.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 659/ 2020 г., по описа на Софийския апелативен съд, І наказателен състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.