Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 145   С  о  ф  и  я, 09 април 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на  13  м а р т  2009  година в състав:                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ                                              ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно наказателно дело № 45/2009 година.   Производство по реда на Глава тридесет и трета на НПК. Направено е искане от името на осъдения С. И. С. от Русе по чл.420 ал.2 от НПК за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение № 269/03.12.2008 г. по ВНОХД № 10276/2008 г. на Окръжен съд-Русе на основание по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК. Иска се отмяна на атакуваното въззивно решение и възобновяване на производството “от досъдебната фаза”. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Осъденият С. , чрез договорно наетия си защитник адв. Хр. Христов от САК и служебно назначения му такъв адв. Ю. Димитров от САК моли да бъде уважено направеното искане.   Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл.425 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 175/06.10.2008 г., постановена по НОХД № 866/2008 г. на Районен съд-Русе отговорността на подсъдимия С от Русе е ангажирана за извършено на 13.04.2006 г. в Русе престъпление по чл.211 пр.3-то вр.чл.209 ал.1 вр.чл.29 ал.1 б.”а” от НК и при условията на чл.54 от НК е осъден на 4 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия с оплаквания за неправилността, незаконосъобразността, необосноваността й, постановяването й при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довело и до непълнота на доказателствата и заради явната несправедливост на наложеното на последния наказание с искане за отменяването й и постановяване на нова присъда за оправдаване по предявеното му обвинение, но с въззивното решение тя е потвърдена изцяло.   Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421 ал.3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане и има за предмет въззивно решение, необжалваемо пред касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: Искането основно касае оценката на доказателствените материали както от органите на досъдебното производство, така и тази на първоинстанционния съд, с която въззивният съд с основание се е съгласил, изпълнявайки задълженията си по чл.339 ал.2 от НПК. В искането осъденият най-общо оспорва наведеното му обвинение, изхождайки от собствените си виждания за характера на възникналите между него и пострадалия св. Ц отношения, основавайки се също само на собствените си обяснения и показанията на св. Г, без да подлага на оценка останалата доказателствена основа, която обаче счита за недостатъчна за осъждането му, като последица от допуснатите от двете инстанционни съдилища съществени нарушения на процесуалните правила. ВКС намира, че не е налице основанието по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НПК за възобновяване на наказателното дело. Районният съд е уважил част от доказателствените искания на осъдения и защитата му. Обясненията му и свидетелските показания, включително и тези на св. Г на св. М от досъдебното производство пред съдия, и пред първоинстанционния съд, са били анализирани подробно от двете инстанционни съдилища, като аргументирано твърденията на осъдения и показанията на посочените свидетели от съдебното следствие са отхвърлени като противоречиви и нелогични. Самите действия на С. оборват поддържаната от него версия, която св. Г се е опитал неудачно да подкрепи. Незабавното откарване на телевизора от св. Г на неизвестно място и оформянето на договор за продажбата му между осъдения и св. Ц, особено и с нотариалната заверка на подписите им, сочи единствено на изначалното му намерение да го присвои, като за получаване на фактическата власт над телевизора е въвел и поддържал св. Ц в заблуждение, че той ще поеме изплащането на вноските за определения в кредитния договор срок. Съдът е анализирал обстойно показанията на останалите разпитани свидетели и е стигнал до обоснования и категоричен извод, че осъденият е действал измамливо спрямо св. Ц се е облагодетелствал от закупената от него с кредит вещ, получавайки я в свое владение и разпореждайки се впоследствие с нея като със своя, с което е причинил установената вреда за последния, с поемането от него на посочената дата и на паричното задължение към кредитното дружество. Неоснователно е възражението за неоснователен отказ на двете съдилища да уважат доказателствени искания на осъдения, в частност разпита на нотариуса, заверил подписите на последния и на пострадалия под договора за продажбата на телевизора и допускането на СПЕ на Ц. със задача доколко той е разбирал свойството и значението на извършваното и е могъл да ръководи постъпките си. Всъщност, защитникът също не подлага на съмнение тези способности на пострадалия, но претендира последиците от действията му да се приемат в негова тежест, като игнорира действията на подзащитния си С. по мотивирането му да закупи въобще тази вещ, при липса на средства – чрез получаване на кредит, за което е помогнала и св. М, отзовавайки се на телефонното обаждане от страна на представителя на това дружество, според уговорката й с осъдения С. ВКС и друг път е имал основание да посочи, че право на инстанциите по фактите е да уважат или отхвърлят доказателствено искане на страна по делото и с това те не допускат процесуално нарушение, доколкото това не е рефлектирало върху надлежното установяване на правно релевантните на обвинението факти и разкриването на обективната истина за деянието и дееца. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са мотивирали своя отказ да се събират исканите от защитата на осъдения доказателства, обосновавайки убедително и изводите си относно горните обстоятелства с обстоен и прецизен анализ на събраните доказателствени материали. Мотивите на обжалваното решение оборват възражението тези обстоятелства да са били пренебрегнати, превратно ценени, включително да не е бил даден адекватен отговор защо те не могат да доведат до оневиняване на осъдения. Затова ВКС приема, че фактите от кръга на тези по чл.102 от НПК са надлежно установени, въз основа на достатъчно и годни доказателства и доказателствени средства, като Съдът е изпълнил задължението си да изложи необходимите съображения относно приетата от него фактическа обстановка и да даде обоснован отговор на всички възражения на страните по делото, поради което няма допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и не е налице основанието за възобновяване на производството по делото по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.2 от НПК чрез отмяна на въззивното решение връщане на делото за ново разглеждане, особено от фазата на досъдебното производство. Недоволството на осъдения и защитата му идва и от изводите на Съда относно наличието на обективните и субективни признаци на престъплението, за което е признат за виновен и осъден, намирайки деянието за несъставомерно, тъй като отношенията му с пострадалия следвало да се приемат като гражданско-правни – в смисъл, осъществено в рамките на сделка между тях. Обясненията му, различаващи се съществено от показанията на разпитаните по делото свидетели (извън тези на св. Г св. Маринова от съдебното следствие), са обсъдени обективно от Съда и правилно са били отхвърлени като неистинни и като негова защитна позиция. ВКС намира, че и в тази насока няма допуснато нарушение на закона и не е налице основание за възобновяване на производството по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.1 от НПК, доколкото са налице всички обективни и субективни признаци на възведеното на осъдения като обвинение престъпление по чл.211 пр.2-ро вр.чл.209 ал.1 вр.чл.29 ал.1 б.”а” от НК. Законосъобразно Съдът е приел, че той умишлено е възбудил и поддържал заблуждение у св. Ц, че желае да закупи избран от него телевизор на преференциална цена, като ще поеме изплащането на вноските към кредитното дружество, за която услуга ще му се платят 100 лева, при липса на намерение да изпълни тези си обещания, с което е осъществил състава на това престъпление.мисълът на осъдения правилно и законосъобразно е изведен от Съда от неговите действия, а не от нелогичните му и противоречиви обяснения. Поради това той не може да се позовава да е получил владението на вещта на годно основание и с правото да се разпорежда с нея по собствено усмотрение, с което да се удовлетвори виждането му за несъставомерност на деянието. Обратно, категорично установеният умисъл в действията му сочи на получаване на вещта с акт на разпореждане от собственика й, мотивирайки го към това му действие с поредица от заблуждаващи го действия за действителните си намерения, при знанието на които той не би могъл както да получи вещта в свое владение, така и да накара последния да поеме задължението по изплащане на действителната й покупна стойност към кредитната компания. В множество свои решения, по-просторно в решение № 1170/20.02.2006 г. по н.д. № 568/2005 г. на ІІ н.о. ВКС изяснява, че при измамата съставомерните последици настъпват от действията на заблуденото лице, като измамникът не въздейства пряко върху предмета на посегателство, а увреждащото разпоредително действие се извършва от пострадалия в полза на измамника, който чрез действия, насочени към възбуждане или поддържане на заблуждение, мотивира измамения да извърши тези разпоредителни увреждащи го действия, които му причиняват имотна вреда. Като резултатно престъпление, измамата се счита за довършена с настъпването на вредата за измамения, като не е задължително да е налице и реализиране на облагата за измамника. В случая, вредата за св. Ц е настъпила с отнемането чрез измамливите действия на осъдения (с помощта и на св. Г) на закупения от пострадалия с получения кредит телевизор, а не като вреда за кредитната компания, която разполага с предвидената в договора за кредит защита при неизпълнението му. Сключеният впоследствие от св. Ц договор с осъдения С. (по негова инициатива) за продажбата му е част от действията на последния по прикриване на извършеното спрямо пострадалия и за придаване на законен характер на същите. Или, вредата за св. Ц е настъпила в момента на отпадане на възможността да се разпорежда с вещта (телевизора), при възникналото за него задължение да изплати в съответния срок получения за покупката й кредит. Стойността на вещта е безспорна и тя е такава, на каквато е закупена от св. Ц, в какъвто размер е и ползваният от него кредит – 510 лева. Доводите на осъдения за несъставомерност на деянието му не се оправдават въпреки и неудачното формулиране на диспозитива на обвинението, от който, както и от обстоятелствената му част става ясно, че предмет на измамата е не сключването на договор за кредит от св. Ц(създаване на задължение за него) с кредитната компания (а не в полза на осъдения), с изначално намерение за неизпълнението му (“…че ще заплати…”) или обещанието да му се даде сумата от 100 лева, а получаването на владението върху закупената от него с договора за кредит вещ (телевизора), като уговорката за поемане от осъдения на заплащането на вноските по този договор за кредит са част от измамливите му действия спрямо пострадалия. Поради това ВКС приема наведените в тази насока доводи от него и защитата му за несъставомерност на деянието му за неправилни и незаконосъобразни и те следва да бъдат оставени без уважение. Формално наведено като основание за възобновяване, не се излагат каквито и да е съображения относно това по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Наложеното на осъдения наказание не е явно несправедливо. Миналото му е поредица от разнообразни осъждания, включително и за измами, за които е търпял сериозни наказания, но въпреки това продължава с престъпния начин на живот. Това го очертава като деец с висока обществена опасност и налага по-сериозно въздействие върху него, включително чрез изолирането му от обществото за един по-продължителен период от време с цел да му се отнеме възможността да върши престъпления. Наложеното му наказание е малко над законовия минимум, което е дори снизходително. ВКС намира, че няма каквото и да е основание за смекчаване на наложената му санкция и в това отношение искането му също се явява неоснователно и следва да бъде отхвърлено като такова. С оглед на изложеното, искането на осъдения С. за отмяна на влязлото в сила въззивно решение и за възобновяване на наказателното дело се явява неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. По изложените съображения и на основание чл.424 ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения С. И. С. от Русе за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение № 269/03.12.2008 г. по ВНОХД № 10276/2008 г. на Окръжен съд-Русе.       ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ :