7 Р Е Ш Е Н И Е № 56 С., 18.09.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи април две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 804/2014 година Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 119 от 22.10.2013 г. по в.т.д.№ 260/2013 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 170 от 13.05.2013 г. по т.д.№ 697/2013 г. на Бургаския окръжен съд за отхвърлянето на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане на [фирма] към ответника [фирма], [населено място] за сумата 23 600 евро по т.8.1 от сключеното между тях споразумение от 24.09.2010 г., както и за разноски за заповедното производство в размер на 1 373.15 лв. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмения отговор по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 709 от 09.12.2014 г. касационното обжалване е допуснато на основание т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1./ Продавачът по предварителен договор за продажба на недвижим имот има ли изискуемо вземане за авансово уговорената част от цената на имота; 2./ Правото на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД изключва ли възможността продавачът да търси защита по реда на чл.422 във вр. с чл.417, т.3 ГПК при издадена заповед за изпълнение за част от цената с настъпила изискуемост. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните във връзка с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното: Бургаският окръжен съд е сезиран с иск на [фирма], сега касатор, за признаване за установено, че съгласно т.8 от споразумение от 24.09.2010 г., имащо характер на предварителен договор за продажба по смисъла на чл.15 ЗУТ, има изискуемо към ответника [фирма] вземане в размер на сумата 22 600 евро, представляваща 50 % от цената на подробно описани недвижими имоти, дължима в 10 дневен срок от получаване на виза за проектиране по чл.140 ЗУТ за едроплощен „Кауффланд”, но не по-късно от 6 месеца от подписването на предварителен договор с [фирма] енд Ко” КД за продажба на някой от описаните в споразумението УПИ, собственост на ищеца. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът на касатора е отхвърлен като неоснователен, въззивната инстанция споделила изцяло направените в решението му изводи, че процесното споразумение е сключено по повод проект за изменение на ПУП-ПРЗ, засягащ границите на собствени на страните имоти и възникнали между тях регулационни отношения и че при условията на чл.15, ал.3 ЗУТ са постигнали съгласие за промяна на границите на имотите им, изразено в предварителен договор, какъвто според съдилищата е характерът на сключеното между тях споразумение. С оглед вида на възникналото между страните облигационно правоотношение, решаващият състав е приел, че за всяка една от тях възниква право да изисква от другата да сключи окончателен договор, а при неизпълнение на насрещното задължение изправната страна разполага с правната възможност по чл.19, ал.3 ЗЗД да поиска обявяването му за окончателен по съдебен ред. Изтъкнато е, че от предварителния договор не възникват нито вещни права за купувача, нито парични вземания за продавача, освен при обявяването му за окончателен или едновременно с това по реда на чл.362, ал.1 ГПК, от което е направен извод, че след като окончателният договор не е сключен, то към момента на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение ищецът не е имал изискуемо парично вземане, а след като вземането по издадената заповед не съществува, то и предявения иск се явява неоснователен. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: На първия въпрос има ли право продавачът по предварителен договор да иска предварителното му изпълнение чрез авансово плащане на част от цената следва да се отговори утвърдително. Макар и да подготвя сключването на окончателния договор и поради това следва да съдържа уговорки относно съществените елементи от обещаната сделка като предпоставка за нейната действителност, предварителният договор е самостоятелен договор, което на общо основание обуславя приложимостта на разпоредбата на чл.9 ЗЗД. Затова освен породените от спецификата му право, респ. задължение за сключване на окончателен договор, няма пречка страните по него да прикрепят допълнителни правни последици, детерминирани от съгласието им, т.е. такива, каквито самите те желаят и съответно постигнат съгласие за настъпването им. Следователно договорната автономия на страните следва да бъде зачетена на общо основание при сключването на предварителен договор, израз на която е уговарянето на авансово плащане /извън задатъка/ на част от цената, а остатъкът – при сключване на окончателния договор. Все поради това няма пречка да бъде уговорена неустойка за неизпълнение на което и да е било от поетите задължения, като освен това всяко едно неизпълнение би дало основание на изправната страна да развали предварителния договор. От изложеното следва, че в съответствие с чл.9 ЗЗД страните могат да постигат съгласие не само по отношение на съществените елементи на окончателния договор, но да включат и допълнителни уговорки като предварително предаване на вещта от купувача на продавача и авансово плащане на част от цената и доколкото тези допълнителни клаузи са неразделна част от предварителния договор и регулират същите правоотношения между страните, разделянето на договорения бъдещ транслативен ефект от тези уговорки би било в разрез с правилата за тълкуването на договорите, установени в чл.20 ЗЗД. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 98 от 08.06.2011 г. на ВКС по т.д.№ 931/2010 г., ТК, ІІ т.о. В обобщение на повдигнатия първи въпрос следва да се отговори, че продавачът по предварителен договор има право да получи авансово уговорената част от цената или цялата цена, като при настъпване на изискуемостта на вземането му може да иска както реално изпълнение чрез предявяване на осъдителен иск по чл.79, ал.1 във вр. с чл.19, ал.1 ЗЗД, така и да се снабди със заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 3 ГПК. В този отговор имплицитно се съдържа отговор и на втория от въпросите, на който също следва да се отговори утвърдително. След допускане на касационно обжалване по настоящето дело, по реда на чл.290 ГПК е постановено Решение № 391 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3519/2014 г., IV г. о., ГК е потвърдено въззивно решение, с което по реда на чл.422 ГПК е признато съществуването на вземането на продавача по предварителен договор за покупко- продажба на МПС за неплатената част от продажната му цена. Обжалваното решение е допуснато до касация за проверката на допустимостта му, като на въпроса за приложението на заповедното производство при предварителните договори досежно уговорените в тях съществени условия и за вземането - предмет на иска по чл. 422 ГПК е отговорено утвърдително. Настоящият състав изцяло споделя това становище по съображения, че в производството по чл. 19, ал. З ЗЗД вземането за цената не е предмет на делото, тъй като проверката относно съществуването на това вземане има значение единствено за режима на решението, с оглед поставянето на условие задължението за плащане на цената да се изпълни в законовия срок по чл. 362 ГПК. По основателността на касационната жалба: Настоящият състав намира за неправилен изводът на въззивния съд, че облигационното отношение между страните, по което е уговорено част от дължимата престация да бъде извършена предварително, преди реализиране правата по прехвърляне на имота, следва да се уреди в производството по чл.362-364 ГПК като особено исково производство, а не в това по чл.422 ГПК с оглед разрешението, дадено по втория правен въпрос. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция. Касационната жалба е основателна. Между страните по спора е сключено споразумение от 24.09.2010 г., по което ищецът и настоящ касатор [фирма], [населено място] се задължил да прехвърли на ответника „Такси 1”, О., [населено място] правото на собственост върху следните части, оформени в западната част на УПИ ХХ - “Такси 1 О.”, кв. 1 по плана на ИИЗ, ІІІ част, [населено място], които части се придават от УПИ ХІХ - “П. авто” по действащия към онзи момент план, както следва: (1) терен с площ от 12 кв.м., намиращ се в северозападната част на проектния УПИ ХІХ и (2) терен с площ от 224 кв.м., намиращ се в западната част на проектния УПИ ХІХ. Срещу прехвърлянето на собствеността на тези терени ответникът се задължил да заплати на ищеца сума в размер 47 200 евро без ДДС, платима както следва: (1) сума в размер на 23 600 евро без ДДС, представляваща 50 % от цената - в 10-дневен срок след получаване на виза за проектиране по чл. 140 ЗУТ за едроплощен хипермаркет “К.”, но не по-късно от 6 месеца, считано от подписване на предварителен договор с “К. България Е. енд Ко” КД за продажба на някой от описаните в споразумението УПИ, собственост на [фирма] и (2) остатъкът от цената да се внесе по доверителна банкова сметка на нотариус в срока по т. 8.1 от споразумението и да се изплати на ищеца след влизане в сила на разрешението за строеж за изграждане на хипермаркет “К.”. Страните взаимно се задължили в т. 7 след влизане в сила на Заповедта за одобряване проекта за изменение на ПУП-ПРЗ, с който ще се промени границата между УПИ ХХ - "П. авто" и УПИ ХІХ - "Такси 1", кв. 1 по плана на ИИЗ, П., да сключат окончателен договор по смисъла на чл.15, ал.7 ЗУТ за прехвърляне на правото на собственост съобразно с уговореното в споразумението. По делото е представен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот и за учредяване на право на строеж и право на преминаване № 44, том ІІ, рег. № 2161, дело № 211/2011 г. на нотариус М. А.-Ц., рег. № 155 на НК, с който ответното дружество е продало на "К. България Е. енд Ко" КД собствените си УПИ, описани по-горе, като от съдържанието на нотариалния акт се установява, че той се е предхождал от предварителен договор между същите страни от 29.11.2010 г. Не е имало спор, че първата уговорена вноска от цената не е платена от ответното дружество, както и че окончателен договор не е сключен между страните. При така установените правнорелавантни факти се налагат следните правни изводи: Споразумението между страните от 24.09.2010 г. има характер на предварителен договор за продажба с уговорка за авансово заплащане на част от цената в размер на 23 600 евро. Изискуемостта на вземането на ищеца-продавач е определена по два начина. Според първия тя настъпва 10 дни след издаване на виза по чл. 140 от ЗУТ. В точка 12.10 от нотариалния акт от 20.09.2011 г. за покупко-продажба на имота между "Кауфлан България Е. енд Ко" КД и [фирма] е посочено, че продавачът – [фирма] е предоставил на купувача надлежно издадена Виза за проектиране по смисъла на чл. 140 ЗУТ, която е съгласувана надлежно с всички експлоатационни предприятия. Това означава, че към датата на извършване на покупко-продажбата, материализирана в нотариалния акт от 20.09.2011 г., "К. България Е. енд Ко" КД е притежавал Визата по чл. 140 ЗУТ. Без значение е кога точно е била предоставена тази виза – определящото е, че към тази дата купувачът вече е бил снабден и е разполагал с нея. Считано от тази дата – 10 –дневния срок по т.8.1 от Споразумението от 24.09.2009 г. изтича на 30.09.2011 г. Настъпила е изискуемостта на вземането, определяема и по втората хипотеза. От съдържанието на нотариалния акт е видно, че между [фирма] и "К. България енд Ко" КД е бил сключен Предварителен договор на 29.11.2010 г. Както бе посочено, в т.8.1 от Споразумението, шестмесечния срок в тази хипотеза изтича на 29.05.2011 г. Следователно към датата на подаване на заявлението – 18.06.2012 г. изискуемостта на вземането и в двете хипотези е настъпила. В хода на производството по иск по чл. 422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че спорното право е възникнало, а на ответника - фактите, които го погасяват, изключват или унищожават. Предвид изложените данни от фактическа страна и съображения ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил възникването на спорното право, респективно - съществуване на вземането за сумата 23 600 евро по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5017/2012 г. на РС- Бургас. В съответствие с изложеното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено, вместо което се постанови друго, с което да се уважи предявения от касатора иск по чл.422 ГПК. При този изход на делото, ответното дружество следва да заплати на ищеца разноски в размер на 5 909.45 лв. за всички инстанции съобразно представения списък по чл.80 ГПК, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 1 378.15 лв. или общо сумата 7 277.60 лв. Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 във вр. с ал.2 ГПК Върховният касационен съд, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 119 от 22.10.2013 г. по в.т.д.№ 260/2013 г. на Бургаския апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] съществуването на вземане на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] в размер на 23 600 /двадесет и три хиляди и шестотин/ евро, представляващо част от цената по споразумение от 24.09.2010 г., имащо характер на предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.06.2012 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед по ч.гр.д. № 5017/2012 г. на РС- Бургас. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 7 277.60 /седем хиляди, двеста седемдесет и седем лв. и 60 ст./ лева – разноски по делото и направените такива в заповедното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: