5
Р Е Ш Е Н И Е № 871/ 2010
гр. С., 20.01.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1452 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ф. “А. за европейска интеграция и права на човека” със седалище в[населено място], чрез процесуалния й представител адв. М. Е., против въззивното решение без номер от 9 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 693 по описа на С. градски съд за 2008 г., с което е оставено в сила решение № 89 от 6 август 2007 г. постановено по гр.д. № 1756 по описа на районния съд в[населено място] за 2005 г.
Касационният контрол е допуснат с определение № 809 от 13 юли 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос допуска ли чл. 11 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) висшите учебни заведения да въвеждат и прилагат мерки по чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр и кои органи представляват “обществени” органи по смисъла на чл. 11, ал. 1 ЗЗДискр.
По поставения въпрос касаторът сочи, че в закона липсва легална дефиниция на понятието “обществен орган”, което създава предпоставки за недопустимо разширително тълкуване, което би обезсмислило защитата срещу произволно различно третиране, установено в чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр; следва да се приеме, че процесната област е изключителен прерогатив на властите и висшите учебни заведения нямат право да изземват функциите на държавните и обществените органи.
Ответниците С. университет “С. К. О.” и Министерство на образованието и науката не дават отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че висшите училища попадат в категорията “обществени органи”, които могат да предприемат мерки по чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр, което произтича и от Закона за висшето образование – чл. 21, ал. 1, т. 3 пр. второ ЗВО.
По поставения въпрос касационният съд приема следното:
Според правилото на чл. 7, ал. 1, т. 13 (преди изменението в ДВ бр. 69 от 2008 г. е била т. 12) ЗЗДискр, не представляват дискриминация мерките в областта на образованието и обучението за осигуряване на балансирано участие на жените и мъжете, доколкото и докато тези мерки са необходими. Право да предприемат такива мерки по силата на чл. 11, ал. 1 ЗЗДискр имат органите на държавна власт, обществените органи и органите на местното самоуправление. Не е дадена легална дефиниция на понятието “обществен орган”, използвано в контекста на ЗЗДискр. Поставянето на обществените органи заедно с органите на държавната власт и тези на местното самоуправление в категорията на субектите, имащи възможността да въвежда мерки по смисъла на чл. 7, ал.1 т. 13 ЗЗДискр, води до извода, че под “обществен орган” чл. 11, ал. 1 ЗЗДискр има предвид такъв правен субект, различен от органите на държавна власт и местно самоуправление, който е установен в правовия ред, чрез членския си състав е носител на гражданските интереси, ценностните модели и етичните стандарти на обществото и има по силата на закона компетентността да въздейства върху обществените отношения в областта на образованието и обучението.
Такъв орган в областта на образованието и обучението е предвиден в Глава шеста от Закона за народната просвета. Настоятелствата са определени като независими доброволни сдружения за подпомагане на развитието и материалното осигуряване на училището, детската градина и извънучилищни педагогически учреждения. Явно е, че висшето учебно заведение не попада в категорията на органите на държавна власт и на местно самоуправление, а според даденото тълкуване на обществен орган, не може да се причисли и към тази категория. Правилата в Закона за висшето образование предвиждат създаването към всяко държавно висше училище на съвет на настоятелите – чл. 35а-35в ЗВО. Този съвет по силата на закона има само правото да дава становище по изрично изброени в чл. 35б ЗВО дейности, но не може да предприема други мерки, поради което не може да се приеме, че правилата на академичната автономия и академичното самоуправление в ЗВО създават база за съществуване на обществен орган по смисъла на ЗЗДискр.
Въз основа на изложеното следва да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения материалноправен въпрос е сторено при неправилно тълкуване на закона.
По касационните оплаквания:
Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 71, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр) от легитимирано лице по смисъла на чл. 71, ал. 2, пр. второ на основание ал. 3 ЗЗДискр. В исковата молба се сочи, че дори след приемането на ЗЗДискр, практиката за определяне на квоти в специалността “право” за мъже и жени в Юридическия факултет на СУ “Св. К. О.” продължава, а Министерството на образованието и науката не изпълнява задължението си за осигуряване на равно третиране на кандидат-студентите без оглед на техния пол, без да е налице обективна необходимост и законна цел, които да налагат това различие; налице е фактическо неравно третиране на кандидатстващите, основано на половата им принадлежност, което отразява дискриминационната концепция, че половете имат различен интелектуален потенциал и така са засегнати правата на всички жени, кандидатстващи в тази специалност; решението за приемни квоти е взето в нарушение на закона – чл. 19, ал. 4 от Закона за висшето образование, с решение на Академичния съвет на университета, като мерки за балансирано участие по смисъла на чл. 7, т. 12 ЗЗДискр биха могли да бъдат предприети само от съответните органи на държавната власт.
С решението си въззивният съд приел, че принципът за равнопоставеност на половете налага мерки обективно необходими, оправдани, подходящи и разумни с оглед осигуряването на балансирано участие на жените и мъжете в образованието и обучението, а оттам – в бъдещата професионална реализация на обучаваните; с оглед установените трайни тенденции за феминизиране и небалансирано участие на мъже и жени по специалността “право”, установеният принцип на квоти постига законовата цел, независимо, че поставя в по-неблагоприятно положение част от кандидатите в сравнение с друга част. Касаторът е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение.
В жалбата се сочи, че атакуваното решение противоречи на материалния закон, допуснати са съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, защото съдът неправилно приел, че въведените от С. университет квоти представляват мярка, която осигурява равно представяне на половете по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр, тъй като университетът не представил доказателства за наблюдения, изследвания и анализ, дефиниращи проблем при различното представителство на половете в СУ, поради което квотите да са необходима и подходяща мярка – установената в СУ практика не преследва летитимна цел; при липса на статистика не може да се приеме, че квотите са мярка, пропорционална на преследваната цел, а именно балансирано участие на мъже и жени, както и че целта не може да бъде постигната по друг начин; съдът не се е съобразил със специалните правила за разпределяне на доказателствената тежест; университетът не е компетентен да въвежда мерките по чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр – липсва разпоредба, даваща право на висшите училища да предприемат такива мерки, а тълкуването на съда на понятието “обществени органи” е разширително; налице е ексцес на предоставената академична автономия и е осъществено дерогиране на чл. 9, ал. 3, т. 6 от Закона за висшето образование; неправилно касаторът е осъден за разноски.
Касационната жалба е основателна само в частта й, с която се сочи неправилност на въззивното решение за присъждане на разноски в полза на Министерството на образованието и науката.
Изложените в исковата молба твърдения могат да се обобщят по следния начин: не е налице обективна необходимост и законна цел за въвеждане на атакуваната мярка, наличното неравно третиране отразява дискриминационната концепция за различния интелектуален и познавателен потенциал на половете, Академичният съвет на СУ не може да бъде отнесен към органите с правомощия да въвеждат мерки по чл. 7, т. 13 ЗЗДискр.
По делото е установено, че за три последователни учебни години – 2002/2003, 2003/2004, 2004/2005 – броят кандидатстващи мъже за специалността право като правило е около наполовина по-малък от броя на кандидатстващите жени; според определения планов прием и крайното класиране, са приети по равен брой кандидати от двата пола; балът на приетите в специалността “право” мъже е средно за трите години с 2,73 единици по-нисък от този на жените. При тези данни е несъмнено, че е необходимо да бъдат предприети мерки с оглед осигуряване на балансирано участие на мъжете и жените поради ясните тенденции при липса на такива местата за обучение по процесната специалност да бъдат завзети изцяло или в много голяма степен от единия от половете, което пък ще предопредели нарушаване на баланса при осъществяване на съответната професия. Вземането на мерки в тази посока следва да се квалифицира като необходима разлика в третирането на индивидите от двата пола във връзка с достъпа до заетост, който е обусловен от достъпа до съответното обучение. Целта, а именно – балансираното участие на мъжете и жените в обучението по процесната специалност, е легитимна и легално закрепена. Ограничението се налага във връзка с естеството на съответната професионална дейност и установените тенденции на двукратно по-високо участие на единия пол като кандидати за съответното обучение. Ограничението е пропорционално и е в синхрон с трайното възприемане за неговата необходимост, прието и от Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз с установените след конкретния период правила – чл.14, §2 от Директива 2006/54/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 юли 2006 г. за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите.
Касационният съд приема, че въвеждането на квоти при приема за специалността “право” представляват мярка, осигуряваща равно представителство на половете по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр. Избраната мярка преследва легитимна цел, определена в закона и съответства на обществената нужда и двата пола да участват при условията на баланс в осъществяването на професията и да бъде спазено признатото от закона право за еднакъв достъп до образование. Налагането на мярката е сторено с цел изпреварване на бъдещ неблагоприятен за обществото резултат, а този резултат може да бъде определен само на база прогнозиране. Първият ответник доказва факторите и установените чрез тях тенденции, мотивиращи налагането на съответното ограничение. Избирането на процесната мярка не означава, че принципно други мерки не са възможни за преодоляване на неравното представителство на половете в обучението, но не означава също, че хипотетичното наличие на такива правят мярката непропорционална на преследваната цел, нито че тази мярка е по-неподходяща от други. При тези съображения следва да се заключи, че не е установено дискриминационно третиране по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр.
От дадения по реда на чл. 290 ГПК отговор на поставения материално правен въпрос е явно, че изводите на въззивния съд относно възможността висшето училище да предприеме мерки по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр са незаконосъобразни. По силата на относимата към 11 юни 2004 г. редакция на чл. 9, ал. 3, т. 6 от Закона за висшето образование, М. съвет утвърждава ежегодно броя на приеманите за обучение студенти и докторанти за държавните висши училища по професионални направления и квалификационни степени. Следователно, компетентният по смисъла на чл. 11 ЗЗДискр орган на държавна власт за предприемане на мерки по смисъла на чл. 7, ал. 1, т. 13 ЗЗДискр, е М. съвет. Касационният съд обаче приема, че първият ответник е могъл да вземе решение за налагане на процесната мярка по силата на изрично прехвърлената му от правоимащ орган възможност да стори това. Така изрично в решение № 501 от 11 юни 2004 г. за утвърждаване броя на приеманите за обучение студенти и докторанти във висшите училища и научните организации на Р. Б. през учебната 2004-2005 г., освен утвърждаването на приеманите за обучение студенти – български граждани, за държавните висши училища по професионални направления и образователно-квалификационни степени за посочената учебна година (т. 1 от решението), МС дава възможност държавните висши училища да определят самостоятелно броя и местата за прием на студенти по специалности в рамките на утвърдения по професионални направления прием по реда на т. 1 (т. 5 от решението). Практиката за прехвърляне на възможност от страна на МС на държавните висши училища да определят самостоятелно броя на местата за прием, е трайна – такава е дадена в решение на МС № 453 от 3 юли 2002 г. за учебната 2002-2003 г. и в решение на МС № 439 от 17 юни 2003 г. за учебната 2003-2004 г.
Отговорността на втория ответник по твърдението за неизпълнение на задължението му да предприеме необходими законови мерки, свързани с преустановяване на неравното третиране на кандидат-студентите с оглед на техния пол, е обусловена от установена дискриминационна практика. Тъй като такава по отношение на определяне на броя на приеманите мъже и жени в специалност “право”, редовна форма на обучение, от страна на С. университет “К. О.”, не се установява в рамките на настоящия процес, то искът спрямо Министерството на образованието и науката (сега с наименование Министерство на образованието, младежта и науката), е неоснователен.
Основателно е касационното оплакване за присъдените в тежест на ищеца съдебни разноски. Съгласно чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр., за проведените по закона съдебни производства не се събират държавни такси, а разноските са за сметка на бюджета на съда. В частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни разноски в размер на 80 лева за юрисконсултско възнаграждение на ответника Министерство на образованието и науката, решението не е съобразено с посочения текст от Закона за защита от дискриминация, който е специален по отношение на приложимия във въззивното производство чл. 64, ал. 5, изр. второ, пр. първо ГПК (отм.). Следва да се приеме, че в рамките на производството по реда на Закона за защита от дискриминация разноски за процесуално представителство не се дължат.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивното решение без номер от 9 март 2009 г., постановено по в.гр.д. № 693 по описа на С. градски съд за 2008 г. в частта му, с която Ф. “А. за европейска интеграция и права на човека” със седалище и адрес на управление в[населено място], е осъдена да заплати на Министерството на образованието и науката сумата от 80 лева юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|