Р Е Ш Е Н И Е № 262 гр. София, 04.07.2018 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2834/2017 г. Производството е по реда на чл.48 и сл. ЗМТА. Образувано е по искова молба на М. Т. П. със съдебен адрес в [населено място], с която са предявени искове против [фирма] за признаване нищожност, евентуално - за отмяна, на арбитражно решение № 1070 от 11.09.2014 г., постановено по арб. д. № 1070/2014 г. от арбитър Б. Г.. Ищцата твърди, че узнала за постановеното срещу нея арбитражно решение на 28.07.2017 г. чрез пълномощника си адв. Д. Л., която получила препис от решението при справка по т. д. № 967/2017 г. на Софийски градски съд, образувано по молба на [фирма] за издаване на изпълнителен лист. Поддържа, че решението не й е връчвано, че не е уведомявана за образуването на арбитражното производство, че не е имала възможност да вземе участие в него и да се защити срещу предявения от [фирма] осъдителен иск, включително като се позове на обявената с решение от 21.10.2016 г. по гр. д. № 44052/2014 г. на Софийски районен съд нищожност на договор за револвиращ заем № [ЕГН]. Моли решението да бъде прогласено за нищожно поради това, че разрешава спор между търговец и потребител, евентуално - да бъде отменено поради наличие на предвидените в чл.47, т.3, пр.2 /отм./ ЗМТА и чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА основания, подробно аргументирани в исковата молба. Претендира заплащане на направените в производството по чл.48 и сл. ЗМТА разноски. Ответникът [фирма] - [населено място], прави възражение за недопустимост на исковете поради предявяването им след изтичане на преклузивния тримесечен срок по чл.48, ал.1 ЗМТА. Твърди, че към датата на подаване на молбата за издаване на препис от арбитражното решение по т. д. № 967/2017 г. на Софийски градски съд - 12.06.2017 г., ищцата е знаела за решението и че считано от тази дата е започнал да тече срокът по чл.48, ал.1 ЗМТА, който е изтекъл преди подаване на исковата молба на 30.10.2017 г. При условията на евентуалност ответникът признава иска за прогласяване нищожност на арбитражното решение на основание чл.47, ал.2 ЗМТА вр. чл.19, ал.1 ГПК и изразява становище, че с оглед неговата основателност не следва да се обсъждат въведените с исковата молба основания по чл.47, ал.1 ЗМТА за отмяна на решението. Претендира разноски. Възразява срещу искането на ищцата за присъждане на разноски като се позовава на чл.78, ал.2 ГПК и евентуално - на чл.78, ал.5 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното : По допустимостта на исковете : Исковете са допустими - предявени са от надлежна страна в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл.48, ал.1 ЗМТА, а възражението на ответника за пропускане на срока е неоснователно. По делото няма доказателства постановеното от арбитър Б. Г. арбитражно решение да е връчено на ищцата или на неин пълномощник. Доказателства за връчване на решението не се съдържат и в приложеното арбитражно дело № 1070/2014 г. на арбитър Б. Г.. При липса на доказателства решението да е станало известно на ищцата и тя да е узнала съдържанието му преди твърдяната от нея дата - 28.07.2017 г., следва да се приеме, че тримесечният срок по чл.48, ал.1 ЗМТА е започнал да тече от 28.07.2017 г., когато пълномощникът на ищцата е получил препис от арбитражното решение в деловодството на Софийски градски съд. Исковата молба е депозирана във Върховния касационен съд на 30.10.2017 г. /понеделник/ - в последния ден от срока по чл.48, ал.1 ЗМТА /чл.60, ал.6 ГПК/, поради което предявените с нея искове са допустими. По основателността на исковете : С постановеното от арбитър Б. Г. арбитражно решение № 1070 от 11.09.2014 г. по арб. д. № 1070/2014 г. е осъдена М. Т. П. да заплати на [фирма] сумата 13 432.96 лв., ведно със законната лихва от датата на решението до окончателното плащане, и разноски за арбитражното производство в размер на 1 158 лв. В мотивите към решението е посочено, че присъдената сума се дължи на основание сключен между страните договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 09.12.2010 г., който е прекратен автоматично поради просрочие в плащането на погасителните вноски и за ответницата - кредитополучател е възникнало задължение да върне получения кредит, заедно с начислените лихви и неустойки. Арбитърът е обосновал компетентността си да разгледа и разреши произтичащия от договора за заем правен спор с постигнато от страните арбитражно споразумение, инкорпорирано в т.13.1 приложими към договора Общи условия за Д. на [фирма]. В производството по чл.48 ЗМТА ищцата М. П. е предявила при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожност на арбитражното решение и искове за отмяна на решението на основания, предвидени в чл.47, ал.1 ЗМТА. Отмяната по реда на чл.48 ЗМТА е правен способ за защита срещу решения на арбитражни органи и съдилища, които са валидни и пораждат присъщите им правни последици. Поради това разглеждането на евентуалните искове е обусловено от произнасянето по главния иск, с който се оспорва валидността на арбитражното решение. Със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.8/24.01.2017 г., е изменена разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК като е въведена забрана за постигане на арбитражно споразумение за решаване от арбитражен съд на спор, една от страните по който е потребител по смисъла на § 13 от ДР на З.. Според легалната дефиниция на § 13, т.1 ДР на З., „потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска и професионална дейност”. Със ЗИДГПК е създадена нова алинея 4 на чл.3 З., предвиждаща, че всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, извън процедурата за алтернативно решаване на потребителски спорове по смисъла на З., е недействителна. В § 6, ал.2 ПЗР ЗИДГПК е предвидено започналите до влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитруеми потребителски спорове, какъвто характер има спорът с участие на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР З., да бъдат прекратени, като по този начин е отречена възможността тези производства да приключат с постановяване на арбитражно решение. С § 8, т.5 ЗИДГПК е изменен чл.47, ал.2 ЗМТА и според действащата след изменението редакция, арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Законодателните промени в ЗИДГПК, обн. в ДВ бр./2017 г., са приложими и за образуваните пред Върховния касационен съд производства по чл.48 ЗМТА за отмяна на арбитражни решения, които са постановени по спорове с участие на потребител по смисъла на § 13, т.1 ДР на З. преди влизане на закона в сила. Аргумент за това е тълкуването, дадено от Конституционния съд на Република България в т.3 от решение № 9/24.10.2012 г. по конституционно дело № 15/2002 г., че защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия, като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл.47 ЗМТА пред Върховния касационен съд. След като защитата срещу арбитражното решение е преминала в своя втори стадий и Върховният касационен съд е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл.48, ал.1 ЗМТА с иск за отмяна на арбитражното решение на някое от основанията по чл.47, ал.1 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно изменените разпоредби на чл.19, ал.1 ГПК и чл.47, ал.2 ЗМТА, първата от които изключва императивно разрешаването на потребителски спорове от компетентността на арбитража, а втората обявява за нищожни арбитражните решения, постановени по спор с участие на потребител. Ако арбитражното решение разрешава потребителски спор, който съгласно чл.19, ал.1 ГПК е неарбитруем, то е нищожно по силата на чл.47, ал.2 ЗМТА и Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността, без да разглежда по същество въведените с исковата молба основания за отмяна по чл.47, ал.1 ЗМТА. Нищожното арбитражно решение не поражда правни последици и при констатирана нищожност не би могло да бъде предмет на отмяна по реда на чл.48 ЗМТА. Правомощието на Върховния касационен съд да прогласи нищожността на арбитражното решение може да бъде обосновано и с новата ал.5 на чл.405 ГПК, създадена със ЗИДГПК от ДВ бр.8/2017 г., съгласно която съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни решения по смисъла на чл.47, ал.2 ЗМТА /ред. ДВ бр.8/2017 г./. Разпоредбата на чл.405, ал.5 ГПК е процесуална и поражда незабавно действие от влизането й в сила, което означава, че се прилага и за постановени преди това арбитражни решения, покриващи критерия за нищожност по чл.47, ал.2 ЗМТА. С чл.405, ал.5 ГПК преценката за нищожност на арбитражното решение е възложена на окръжния съд, който е компетентен да се произнесе по молбата за издаване на изпълнителен лист. По аргумент за по-силното основание компетентен да констатира нищожността на решението е и Върховния касационен съд в случаите, когато е сезиран надлежно с иск по чл.47 ЗМТА. С решението по арб. дело № 1070/2014 г. на арбитър Б. Г. е разрешен спор за дължими от ищцата суми по сключен между нея и ответника договор за потребителски кредит. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл.13, т.1 ДР З., от което произтича извод, че спорът е потребителски и съгласно чл.19, ал.1 ГПК /ред. ДВ бр.8/2017 г./ е неарбитруем, а постановеното по него арбитражно решение е нищожно съгласно чл.47, ал.2 ЗМТА /ред. ДВ бр.8/2017 г./. Поради изложеното Върховният касационен съд следва да прогласи нищожността на решението, без да се произнася по поддържаните в исковата молба основания за отмяна по чл.47, ал.1 ЗМТА. По отговорността за разноски : В зависимост от изхода на делото ищцата има право на разноски - чл.78, ал.1 ГПК. Възражението на ответника, че върху него не следва да се възлага отговорността за направените от ищцата разноски поради наличие на предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК, е неоснователно. За да намери приложение чл.78, ал.2 ГПК, е необходимо ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска. В случая с отговора на исковата молба ищецът е направил признание на иска за прогласяване нищожност на арбитражното решение, но не е осъществено другото изискване на чл.78, ал.2 ГПК - с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. Сезирането на Върховния касационен съд по реда на чл.48 ЗМТА е предприето, след като ищцата е узнала за арбитражното решение и за подадената от ответника молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на решението. Снабдяването с изпълнителен лист сочи на намерение за започване на принудително изпълнение, от което следва извод, че предявяването на исковете по чл.47 ЗМТА е предприето по повод поведението на ответника с цел предотвратяване на евентуалното принудително изпълнение. След като с поведението си е дал повод за завеждане на делото, ответникът следва да понесе отговорността за направените от ищцата разноски в производството по чл.48 ЗМТА, независимо от признанието на иска. Според представения списък на разноските по чл.80 ГПК, направените от ищцата разноски включват 2 500 лв. - адвокатско възнаграждение, и 537.32 лв. - държавна такса. Извършването на разноски за адвокатско възнаграждение е доказано с приложения към исковата молба договор за правна защита и съдействие, сключен на 27.10.2017 г. с адв. В. Волева. В договора е удостоверено, че към датата на подписването му ищцата е заплатила в брой на адв. Волева адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 2 500 лв. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което настоящият състав намира за основателно. Изчислен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство по делото възлиза на 967.73 лв. След преценка на фактическата и правна сложност на делото и на обема на предоставената от пълномощника - адвокат защита в производството по чл.48 ЗМТА, съставът на ВКС намира, че при минимален дължим размер на адвокатското възнаграждение от 967.73 лв. уговореното и платено възнаграждение от 2 500 лв. е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК и следва да бъде редуцирано до 1 100 лв. Предвид изложеното и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски в размер на 1 637.32 лв., от които 537.32 лв. - разноски за държавна такса, и 1 100 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО арбитражно решение № 1070 от 11.09.2014 г., постановено по арб. д. № 1070/2014 г. от арбитър Б. Г.. ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] - [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.”В”, да заплати на М. Т. П. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], вх.А, ет.4 - адв. В. Волева, сумата 1 637.32 лв. /хиляда шестстотин тридесет и седем лв. и тридесет и две ст./ - разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :