Ключови фрази

1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 422

София, 05.07.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 996 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.
М. Д. М. и Е. Д. М. и двамата чрез адвокат Е. Ж. обжалват решение № 260056 от 18.12.2020 г. по в.гр.д. 497/20 г., Апелативен съд - Пловдив с касационна жалба, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение на всеки един от двамата и вместо него са отхвърлени исковете с правно основание чл. 288, ал.1, т. 2 от КЗ отм в размер над присъдените 10 000 лв до 25000 лв за всеки от ищците, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на дядо им М. Д. Т. при ПТП на 01.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тези суми от 29.11.2018 г. до окончателното изплащане.
Считат, че при постановяване на решението, въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснена в задължителната практика на ВКС. По същество считат, че решението следва да се отмени, поради наличие на основанието съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК – нарушение на материалния закон по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Освен това считат, че решението подлежи на отмяна и на основание чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, не било обосновано решението. Молят да се отмени решението в обжалваната част.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните въпроси:
1.Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППВС № 4/68 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?
2.Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/68 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?
Твърди се противоречие с ППВС № 4/68 г.; решение № 94 от 18.07.2019 г. по т.д. № 3030/2018 г. на ВКС, II т.о.; решение № 57 от 25.07.2019 г. по т.д. № 1218/2018 на ВКС, II т.о.; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 73 от 27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 114 от 03.11.2014 г. по т.д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 101 от 03.07.2014 г. по т.д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 158 от 17.10.2014 г. по т.д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т.о. и др.
Гаранционен фонд, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Третото лице помагач И. П. З. не е подал отговор на касационната жалба.
Гаранционен фонд, [населено място] чрез адвокат С. М. обжалва същото въззивно решение № 260056 от 18.12.2020 г. по в.гр.д. № 497/2020 г. на Апелативен съд Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 33 от 24.01.2020 г., поправено с решение № 124 от 14.05.2020 г., постановени по гр.д. № 34/2019 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с които на основание чл. 288, ал. 1, т. 2 КЗ /отм./ настоящият жалбоподател е осъден да заплати на всеки един от ищците М. Иванова М. и Е. Д. М. по 10 000 лв., представляващи обезщетение за репариране на претърпените болки и страдания от смъртта на техния дядо М. Д. Т. при ПТП от 01.04.2014 г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 29.11.2018 г. до окончателното изплащане.
В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени решението е обжалваната част. Претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.
Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1. При определяне действителното основание на спорното материално право, въззивният съд следва ли да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция и от заявеното в петитума искане за защита? Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон? Длъжен ли е въззивният съд, при констатирана служебно от него непълнота на доклада по делото, въпреки липсата на направено обосновано оплакване във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото, да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? – противоречие с тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 203 от 09.03.2017 г. по т.д. № 3537/2015 г. на ВКС, I т.о.
2. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес? – противоречие с тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Пояснява, че нормата на чл. 288, ал.1 т. 2 б. „б“ от КЗ отм. е императивна правна норма, която е специална по отношение на другите хипотези на чл. 288, ал.1 , т. 2 от КЗ отм, тъй като ПТП е настъпило извън законоустановения 30-дневен срок, Гаранционен фонд не бил дължал обезщетение за причинените в този случай вреди. Нормата била императивна в обществен интерес, пряк израз на законодателяната воля за обезщетяване на гражданите, в случаите когато виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гажданска отговорнсост на автомобилистите“. В основата на тази норма била защитата на обществения интерес за осигуряване защита и обезщетяване на вредите на увредените лица. Средствата на Гаранционния фонд се събирали от отчисления от застраховетелните премии, поради това стриктно следвало да се спазва как се изплащат обезщетения.
3. Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на доводите на жалбоподателя Гаранционен фонд за наличието на обстоятелствата по чл.172 ГПК по повод свидетелските показания и относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия? Длъжен ли е въззивният съд да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл.172 ГПК? - противоречие с Постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС; решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV гр. о.
4. Длъжен ли е въззивният съд да посочи в решението си какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка? При наличие на разноречиви доказателства, въззивният съд трябва ли да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите? Длъжен ли е въззивният съд да основе съдебния си акт на всички събрани по делото доказателства и на тяхната обективна и цялостна оценка? - противоречие с постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС.
5. При прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички отделни действия, с които пострадалият е допринесъл за вредоносния резултат, заявени с възражението за съпричиняване? Следва ли определеният като справедлив размер на обезщетението да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП? - противоречие с постановление № 17 от 18.11.1963 г., Пленум на ВС; постановление № 1 от 13.07.1953 г., Пленум на ВС; решение № 19 от 20.07.2018 г. по т. д. № 1748/2017 г. на ВКС, I т.о.; решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.
6. Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в постановление № 4 от 25.05.1961 г. и постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на ВС?; Длъжен ли е въззивният съд да съобрази постановките на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на по т.д. № 1/2016 г., ОСНГТК при постановяване на решението си по въпросите за наличието на конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на трайна и дълбока емоционална връзка?; Дали претърпените морални болки и страдания са били с интензитет, който надхвърля обичайно присъщите в такива случаи?; Достатъчна ли е формалната родствена връзка за присъждане на обезщетение?; На лицата, посочени в тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г. обезщетението присъжда ли се само по изключение? - противоречие с тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по т.д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК; решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о.
7. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото?; Длъжен ли е да го възприеме в случай, че заключението е ясно и обосновано и да обсъди доказателствената му стойност? - противоречие с решение № 117 от 28.10.2020 г. по т. д. № 1034/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 77 от 22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на ВКС, II т.о.
8. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл.52 ЗЗД? - противоречие с ППВС № 4/1968 г.; тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК; решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., II т.о.; решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664 по описа за 2019 г. на ВКС, I т.о.
9. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства и данни по делото? - противоречие с решение № 103 от 09.11.2020 г. по т.д. № 2546/2019 г. на ВКС, II т.о.
Моли да се отмени решението. Претендира разноски.
Ответниците М. Д. М. и Е. Д. М. не са подали отговор на касационната жалба на Гаранционния фонд.
И. П. З. – трето лице помагач по делото, не е заявило становище по подадените касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Подадените касационни жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да потвърди решението в частта, с която е осъден Гаранционен фонд да заплати на всеки от ищците М. Иванова М. и Е. Д. М. по 10 000 лв ведно със законната лихва от 29.11.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетение и да потвърди решението, в частта, с която са отхвърлени исковете им за разликата над 25 000 лв до 50 000 лв и да отмени частично решението, в частта, с която са присъдени на ищците суми над 10 000 лв до 25 000 лв и вместо това са отхвърлени в тази част исковете, въззивният съд е приел, че ищците М. М. и Е. М. са внуци на М. Д. Т.. Приел е наличието на противоправно и виновно поведение от страна на водача на лекия автомобил И. П. З., установено от влязла в сила присъда № 30/05.07.2016г. по н.о.х.д.№ 238/2016 г., по описа на ОС – Стара Загора, с което е признат за виновен, за това, че на 01.04.2014 г., при управление на МПС - л.а. марка „М. П.“ с рег.№ В. 730 /кипърска регистрация/, е нарушил правилата за движение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, не е спрял при възникнала опасност за движението - насрещно движещ се по неговата лента пешеходец, попадащ в зоната на осветеност на къси светлини пред автомобила и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца М. Д. Т., след което е избягал от местопроизшествието, поради което е осъден, на осн. чл. 343, ал.3, пр.3, б.“б“ пр.1, във вр. ал.1, б.“в“, пр.1, във вр. с чл.342, ал.1, във вр. чл.58а, ал.1, във вр. чл.54 от НК, на „лишаване от свобода“ за срок от три години, изпълнението на което е отложено, на осн. чл. 66, ал.1 от НК за срок от 5 години.
Прието е, че показанията на свидетелките А., първа братовчедка на ищците и Д., майка на ищците, следва да се кредитират, като са обсъдени с оглед правилото на чл. 172 от ГПК. Прието е, че показанията са убедителни, непротиворечиви, взаимно се подкрепят и не са опровергани от други данни по делото. Прието е, че от тях се установява такава връзка между ищците и техния дядо, каквато е различна от обичайните връзки между дядо и внуци. Установено е, че преди 1997 г., всяка събота и неделя, а и през ваканциите и са били в жилището на дядо си, в неговото село, където дядото е поемал изцяло грижите за тях. След 1998 г. дядото се е преместил да живее при тях в [населено място], като дядото първоначално е живеел в самостоятелно жилище, но е полагал грижи за внуците си, карал ги на училище, тренировки, както и финансово подпомагал семейството, като заплащал сметките в домакинството. Впоследствие, през 2009 г. заживели в едно общо жилище, заедно с родителите на децата, където живял до смъртта си и комуникацията била непрестанна и изключителна. Дядото подкрепял внуците си, подпомагал домакинството и финансово, и с труд, участието му било значимо, защото бащата на ищците продължително отсъствал от дома, тъй като пътувал в големи интервали от време. Особено силна е очертана връзката между ищеца Е. и дядото, като единствен внук, като ги обединявали и интересите към футбола, Е. тренирал футбол. Въз основа на свидетелските показания, очертаващи посочените факти, въззивният съд е направил извод, че връзката между дядото и всеки от претендиращите внуци е била емоционална, а не формална, близка, топла, трайна и дълбока, живеели заедно били дълбоко привързани, подкрепяли се. Тяхната връзка не е била обичайна родствена връзка, а различна, много по-интензивна, надхвърляща обичайните за българското общество връзки между дядо и внуци. Така е обобщено, че претърпените болки и страдания на ищците от смъртта на дядо им, надхвърляли по интезитет и времетраене нормално осъществените родствени връзки от този вид. Въззивният съд е направил извод, че ищците са доказали, че са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка със смъртта на техния дядо, като по делото е проведено пълно и главно доказване на двете предпоставки, съгласно даденото нормативно тълкуване в Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по т.д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК, а именно трайната им и дълбока емоционална връзка с починалия, изключителността на отношенията между дядо и внуци, предвид отсъствието на бащата в дълги периоди от време и осъщественото съвместно съжителство между дядото и семейството на сина му, включващо внуците. Установената емоционална и семейна връзка между дядото и внуците е приета за изключителна, като е прието, че е извън обичайните за българското общество отношения между внуци и дядо, тъй като дядото е участвал в живота на децата, като е осъществявал заместваща грижа, предвид отсъствието на бащата в големи интервали от време.
Въззивният съд е приел, че в исковата молба са въведени обстоятелствата, че към момента на пътно-транспортното произшествие 01.04.2014 г. е причинено от водач на МПС, което обичайно не се намира на територията на Р България, който не е имал застраховка „Гражданска отговорност“, хипотеза на чл. 288, ал.1 т. 2 от КЗ (отм.),. като в съответствие с тази норма е определил и правната квалификация на предявените искове от всеки от ищците. Възраженията на ответника, че не са налице елементите на този фактически състава, не са разгледани от въззивния съд, като е прието, че в отговора на исковата молба не са направени и не следва да се разглеждат като несвоевременно въведени в процеса. Прието е, че към момента на застрахователното събитие - ПТП на 01.04.2014 г., управляваното от деликвента И. З. МПС, е нямало активна застраховка „Гражданска отговорност“ или друга застраховка. Прието е, че е отправено искане с писмо от 16.11.2018 г. от претендиращите увреждане към Гаранционния фонд. Въззивният съд е приел, че с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД, отчитайки характера, интезитета и продължителността на претърпените от ищците болки и страдания от смъртта на техния дядо, както и че се касае за безвъзвратна загуба, отчитайки, че внуците и дядото са живели заедно и са имали една изключителна емоционална и семейна привързаност, е справедливо да бъдат обезщетени. Отчетени са нивата на застрахователните лимити. Преценено е, че не е приложима разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Прието е, че всеки от ищците следва да получи по 10 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от загубата на дядо им.
Прието е, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Въззивният съд е приел, че липсват действия, осъществени от пострадалия, които да представляват съпричиняване. Установената лека степен на алкохолно опиване на загиналия, 1,21 промила, изчислено от вещите лица, не е обусловил извод за наличие на съпричиняване, поради това, че не е установено това състояние да е в причинна връзка с резултата, причинената смърт. Отречено е движението на пострадалия да е в противоречие с правилата за движение на пешеходци по пътищата и да е допринесло за настъпване на причинената му смърт. Така е достигнато до формираното решение, че искът е неоснователен над сумата от по 10 000 лв, но че Гаранционният фонд дължи обезщетение в този размер на всеки от ищците.
Допускането на касационно обжалване се извършва служебно при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай при извършената служебна проверка, не се установиха основания, от които може да се направи извод, че решението на въззивния съд е вероятно да е нищожно, основание съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 от ГПК.
По отношение проверката за наличие на основания, които могат да се квалифицират като основания за допускане касационно обжалване поради вероятната недопустимост на съдебното решение. Следва да се вземе предвид, че съдът е възприел и обсъдил, твърдените от ищеца факти, така както са заявени в исковата молба. Не се е произнесъл извън посочените обстоятелства, в отклонение от диспозитивното начало, предвидено в чл. 6 от ГПК, поради което не е налице вероятност въззивното съдебно решение да е недопустимо. То би било недопустимо, само ако съдът не е дал защита на спорното право, така както е заявено в обстоятелствената част на исковата молба и съобразно кореспондиращия на обстоятелствата петитум. В случая, изрично е посочено, че претенцията е насочена срещу Гаранционен фонд, тъй като автомобилът, с който е извършено противоправното деяние, е превозно средство, което обичайно се намира на територията на трета държава – регистрирано в Кипър и е посочено, че липсва застраховка гражданска отговорност.
При така посоченото основание в исковата молба, решението на въззивния съд не е в отклонение от посочения факт за липса на застраховка по риска „Гражданска отговорност“ и лекият автомобил обичайно се намира на територията на друга държава, съгласно определението на чл. 258, ал. 4 от КЗ отм. Няма основание да се приеме, че съдът се е произнесъл, без да са налице предпоставки за разрешаване на спора по същество. Поради това не се установяват основания за вероятна недопустимост на съдебното решение. Едва с въззивната жалба, Гаранционният фонд е въвел основания за отвод на отговорността си, така както е предвидена в чл. 288 от КЗ (отм.).
По отношение поставените правните въпроси, в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК към касационната жалба на М. Д. М. и Е. Д. М..
По отношение на поставените въпроси относно критериите, които съдът следва да приложи, за да определи справедливо обезщетение, съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД, е включен в предмета на делото, доколкото отговорността на Гаранционния фонд е функционална на отговорността на водача на лекия автомобил, който няма застраховка Гражданска отговорност. Този правен въпрос е разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора чрез конкретно определените размери на обезщетенията на касаторите, като претърпели неимуществени вреди от смъртта на дядо им М. Д. Т.. По отношение на този правен въпрос не е налице допълнително соченото основание съгласно чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК, тъй като липсва отклонение от задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 4/68 г. и Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Въззивният съд е съобразил разясненията, че основанието, предвидено в чл. 52 от ЗЗД, справедливост, не е абстрактно понятие. Размерът на паричния еквивалент на обезщетението, на основание чл. 52 от ЗЗД, се определя като се вземат предвид редица обективни критерии, така както са разяснени в задължителната практика на ВС и ВКС и в константната практика на ВКС. При причиняване на смърт, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се вземат предвид обективно съществуващи факти: като начина на настъпване на увреждането, отношенията между пострадалия и близките, претендиращи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, преди настъпване на произшествието, изключителността на отношенията между пострадалия и претърпелите вредите, налагаща извод, че е справедливо да бъдат обезщетени за преживените от тях неимуществени вреди. На обсъждане подлежат конкретните факти и обстоятелства, формиращи извода на въззивния съд за конкретния размер на обезщетенията. Изцяло в съответствие с цитираната от касаторите практика и служебно известна на настоящия съдебен състав практика, въззивният съд е съобразил и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, като спомагателен критерий за определяне на точния паричен еквивалент на обезщетенията. Въззивният съд е приел също, че с оглед разясненията в ТР 1/21.06.2018 г. по тълк. д 1/2016 г. ОСНГТК е справедливо да бъдат обезщетени понесените от внуците на загиналия при ПТП, неимуществени вреди, въпреки че не са сред лицата, посочени в ППВС 5/69 г. и ППВС 4/61 г. Отчетени са отношенията между внуците и дядото, приживе, взаимната обич и привъзраност, съвместния живот и отглеждане, и дълбоките болки и страдани, преживели след смъртта на дядо си от неговата загуба. Възприети са за установени специфичните прояви на негативни емоции, претърпяното емоционално страдание, конкретната родствена връзка, която е извън обичайните за българското общество прояви, като дядото е замествал отсъстващия баща в големи периоди от ежедневието на внуците, те са възпитавани и от дядото, той се е грижил за тях в ежедневието в големи периоди. Преценени са конкретните отношения приживе и е преценено, че е справедливо претърпените болки и страдания от смъртта на дядото да е справедливо да бъдат обезщетени. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочените тълкувателни решения. Изцяло в съответствие с трайната практика на ВКС са взети предвид и нивата на застрахователно покритие. Относно конкретния размер на обезщетението, не може да се приеме, че може да бъде основание за допускане касационно обжалване, тъй като е свързан с въпроса за преценката на всички посочени конкретни обстоятелства за определяне на паричния еквивалент на обезщетенията за неимуществени вреди. Конкретният размер на обезщетенията засяга правилното приложение на чл. 52 от ЗЗД, като въпросът е фактически и е конкретен за всяко дело. Поради това не може да представлява разрешение в противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС.
По отношение мотивираното от касационния жалбоподател Гаранционен фонд правно основание за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение - очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че от проверка на обжалвания акт не може да се установи неправилност на съдебното решение. Соченото от касатора основание може да се установи само от самото съдебно решение, без същинска проверка на обжалвания акт, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. В случая не може да се установи неправилно приложение на закона или допуснати съществени процесуални правила, водещи до неправилност на съдебното решение или нарушения на формалната логика, без извършване на същинска проверка на обжалвания акт. Не се установява наличие на соченото от касатора основание от самия обжалван акт.
По отношение на правните въпроси, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Гаранционния фонд.
По отношение на първия правен въпрос. Първата част на поставения правен въпрос относно определяне на правното основание на предявения иск е свързан с правилността на съдебното решение. Извън приложното поле на чл. 288 от ГПК, е въпросът за неправилността на съдебното решение, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Изцяло, в съответствие със задължителната практика на ВКС, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и трайната практика на ВКС, израз на която е посоченото решение № 203 от 09.03.2017 г. по т.д. 3537/15 г., ВКС, I ТО, ВКС се произнася служебно при проверка допустимостта на въззивното решение, докато правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на съдебното решение, само ако е налице отклонение от диспозитивното начало и произнасянето е извън определения от страните по спора предмет на делото и в отклонение от търсената от ищеца защита. Когато няма отклонение от диспозитивното начало, въпросът за правната квалификация е свързан с евентуалната неправилност на съдебното решение. В случая, от значение е, че ищците са се позовали на основанието за отговорност на Гаранционния фонд, а именно възложената му по силата на закона отговорност да обезпечи отговорността на деликвент, който е известен, но същият няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ и територията, на която обичайно се намира превозното средство е тази, на която е регистриран автомобилът. В случая е определено, че от значение е липсата на застраховка Гражданска отговорност, който е определящ за отговорността на Гаранционния фонд. Изобщо не са изложени твърдения за доставка на автомобила от друга държава и не било формално регистрирано, с който е извършено увреждането, за да подлежи на изследване обстоятелството дали причиняващото вредата произшествие е настъпило в определения в чл. 288, ал. 1 т. 2 б. „б“ от КЗ отм, срок. От значение е соченото обстоятелство – липса на застраховка, включително и зелена карта и настъпило пътно-транспортно произшествие с автомобил, който обичайно се намира на територията на друга държава членка. Тези факти са посочени в исковата молба и съобразно тях е налице произнасяне. Дадената правна квалификация на спорното право е свързана с правилността на съдебното решение и както беше посочено по-горе, не може да се изследва в производството по чл. 288 от ГПК, дали правилно е определена.
Втората част от въпроса е свързан с тезата на касатора, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да осигури правилно приложение на закона като му даде възможност да ангажира доказателства, тъй като според Гаранционния фонд били допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Така поставеният правен въпрос не може да разкрие основание за допускане касационно обжалване. Съгласно Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд дължи служебно произнасяне и осигуряване възможност на страните да ангажират доказателства, само тогава, когато осигурява приложение на императивни правни норми при определяне на спорните права в рамките на процеса. Извън това правило, въззивният съд е обвързан на основание чл. 269 от ГПК, в рамките на предмета на делото, определен с исковата молба и отговора на исковата молба, с посочените от касатора основания за неправилност на първоинстанционното решение.
По отношение на втория, формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е включен в предмета на делото. Както бе посочено, основанията за изключване на отговорността на ответника, следва да са посочени в преклузивния срок – срока за отговор на исковата молба. В случая, правният въпрос относно допуснати нарушение на съдопроизводствените правила чрез липса на доклад и липса на осигуряване на възможност на страната да ангажира доказателства съобразно твърденията си, не е значим за делото правен въпрос, доколкото в предмета на делото не са включени възраженията на Гаранционния фонд срещу основанието за ангажиране на неговата отговорност. По отношение на това нормата на чл. 288, ал.1, т. 2 б. б от КЗ дали е императивна, настоящият съдебен състав намира, че приложението на правните норми се осъществява само при изложените твърдения за осъществени факти, конкретно в исковата молба.
По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е приел, че може да кредитира показанията на свидетелите, на основание чл. 172 от ГПК, въпреки родствената връзка с ищците, тъй като е приел, че отношенията, които се установяват в процеса са свързани с лични и семейни отношения, към които свидетелите имат преки сведения, тъй като са се осъществили пред тях, именно поради родствената връзка с пострадалия и ищците. На второ място въззивният съд е приел, че свидетелските показания не са вътрешно противоречиви, а са последователни и следва да се кредитират. Въззивният съд е основал вътрешното си убеждение на събраните по делото доказателства, като е посочил защо възприема определени факти, с оглед на кои доказателства. С оглед предмета на делото, не може да се приеме, че свидетелите са заинтересовани от изхода на спора и предвид и другите данни по делото, въззивният съд е приел, че няма основание да изключи свидетелските показания на посочените родственици, братовчедка и майка. Изцяло в съответствие с константната практика, въззивният съд е приел, че е допустимо при условията на чл. 172 от ГПК да възприеме свидетелските показания на близки роднини, предвид естеството на отношенията, включени в предмета на доказване, за които сведения могат да имат най-близкия ред роднини. Сочената практика на ВКС, в чието противоречие според касатора Гаранционен фонд, било постановено съдебното решение, свързва допуснатото съществено процесуално нарушение на чл. 172 от ГПК не относно родствена връзка, а със заинтересованост на страната. В случая, въззивният съд именно в съответствие с цитираната практика и обективираните обстоятелства по делото, е преценил, че липсва необективност в показанията на свидетелите, те са безпротиворечиви и не следва да се изключат от наличие на други данни по делото. Поради това не е обосновано допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Поставеният 5 правен въпрос – представлява общо основание за допускане касационно обжалване, доколкото в срок, в отговора на исковата молба, ответникът е направил възражение за съпричиняване. Въззивният съд е приел, че липсва съпричиняване, тъй като сочените обстоятелства за отчитане на съпричинява - а именно алкохолно опиянение и неправилно движение по пътното платно, в нарушение на чл. 108, ал. 2 и чл. 114 от ЗДвП не са се осъществили. Прието е, че поведението на пострадалия, не е в причинна връзка с противоправния резултат. На първо място е отречено поведението на пешеходеца да не е съобразено с правилата за движение по пътищата. Посочено е, че алкохолното опиянение, което е установено от не по-малко от 1,21 промила, принципно не е допринесло за резултата. Липсвало доказване да е налице съпричиняване на резултата с обстоятелството, че починалият преди смъртта си е бил в степен на алкохолно опиянение. Поведението на пострадалия, е установено с оглед събраните по делото доказателства, чието обсъждане не може да представлява основание за допускане касационно обжалване. Разрешението на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на ВКС ППВС 17/63 г. и трайната практика на ВКС. Трайната практика на ВКС, включително цитираната от касатора, при тълкуването на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, приема, че обезщетението за причинените вреди може да се намали, само ако поведението на самия пострадал е в причинна връзка с противоправния резултат. В случая е отречена причинна връзка между поведението на пострадалия като движение по пътя, прието е , че е осъществено правомерно и не е било в причинна връзка с противоправния резултат, смъртта на пострадалия. Изцяло е отречено, че посочената степен на алкохолно описване може да е в причинно-следствена връзка с противоправния резултат. Предвид конкретната преценка на установените факти, не може да се приеме, че е налице противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и трайната практика на ВКС.
По отношение на 6 правен въпрос – вече бе посочено, че правният въпрос относно предпоставките за присъждане на обезщетение на близки лица, извън кръга на лицата, включени в ППВС 4/61 г. и ППВС 5/69, не е разрешен в отклонение от тълкуването, посочени в Тълкувателно решение 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Въззивният съд е дал оценка на отношенията между дядо и внуци, в съответствие нормата на чл. 52 от ЗЗД, като е прието, че е налице изключителност на отношенията, приживе, интезитет, който надхвърля традиционните отношения и е справедливо да бъдат обезщетени внуците за смъртта на дядото, настъпила в пряка връзка от причиненото неправомерно увреждане в пътно-транспортното произшествие. Както бе посочено, конкретният размер на определеното обезщетение, не може да бъде правен въпрос, тъй като е свързан с конкретно съобразените факти и обстоятелства от въззивния съд. Поради това не може да е в противоречие със задължителната и трайна практика на ВС и ВКС.
По отношение на 7 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС при разрешаване на този процесуален въпрос. Въззивният съд е приел наличието на влязла в сила присъда, за да приеме установяването наличието на извършено противоправно деяние, както и причинна връзка между смъртта на пострадалия и това противоправно поведение. Въззивният съд е приел заключението на вещото лице, обсъждайки наличието на съпричиняване и е приел, че липсва причинна връзка между поведението на пострадалия и причиненото увреждане. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди заключението на вещото лице. Поради това поставеният правен въпрос не може да съставлява основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на 8 поставен правен въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД следва да се посочи отново, че е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, доколкото е преценено наличието на деликтно правоотношение като основание за гаранционно обезпечителната отговорност на Гаранционния фонд. Въпросът за конкретния размер на определеното обезщетение е въпрос, свързан с установените факти, който въпрос не може да бъде основание за допускане касационно обжалване. Изцяло в съответствие със задължителната практика са съобрази конкретните факти и обстоятелства, за които е разяснено, че съдът следва да обсъди при определяне на обезщетение при деликт, от който е настъпила смърт, съгласно ППВС 4/68 и ТР 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, на която се е позовал касаторът и която е служебно известна на съда. Конкретно са обсъдени начинът на настъпване на смъртта, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между увредения и неговите родственици, които е справедливо да бъдат обезщетени. По отношение на този правен въпрос, не е налице допълнителното основание, сочено в чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.
По отношение на 9 посочен от касатора Гаранционен фонд, правен въпрос, следва да се посочи, че не е разрешен в отклонение от задължителната и трайна практика на ВС и ВКС. Така поставеният правен въпрос, може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, само когато въззивният съд не е отговорил на основанията във въззивната жалба и доводите и възраженията, формулирани в отговора на въззивната жалба и това е обусловило изхода на спора по делото. В случая, въззивният съд е отговорил на всички релевантни основания, въведени надлежно в преклузивните срокове в процеса и поради това, така формулираният правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.
По отношение на претендираните разноски. Разноските, които са доказани в процеса са заплатеното адвокатско възнаграждение от всеки от касаторите – М. Д. М. и Е. Д. М., всеки от тях е заплатил по 400 лв на представляващия ги адвокат Е. И. Ж.. Доказано е изплащането на уговореното адвокатско възнаграждение в брой, удостоверено във всеки от договорите за правна защита и съдействие. Съразмерно на отхвърлената част от касационната жалба на Гаранционния фонд, на касаторите се дължат разноски, с оглед направените от тях разноски. Пред касационната инстанция не са представени доказателства за конкретно заплатени разноски, възнаграждение за осъществено представителство на Гаранционния фонд, от адвокат. Обжалването е до размер от по 25 000 лв от касаторите М. и Е. М.. Съразмерно с недопускане на касационно обжалване по жалбата на Гаранционен фонд, на касаторите М. следва да се заплатят разноски в размер на по 160 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260056 от 18.12.2020 г. по в.гр.д. 497/20 г., Апелативен съд – Пловдив в обжалваните части.

ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на М. Д. М., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица], ет. 3, ап. 112 сумата от 160 лв, направените разноски по делото пред касационната инстанция.

ОСЪЖДА ГАРАНЦИОНЕН ФОНД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Е. Д. М., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица], ет. 3, ап. 112 сумата от 160 лв, направените разноски пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: