О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 87 гр.София, 17.02.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесeти февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Ерик Василев като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1310/ 2021 г. за да постанови определението, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Спряно е с постановено по настоящето дело определение № 60173/ 14.06.2021 г. до приключване на производството по тълкувателно дело № 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС. На 11.02.2022 г. посоченото тълкувателно дело приключи с постановяване на Тълкувателно решение № 6/ 2017 г. Основанията за спиране на производството по настоящето дело вече не са налице и същото следва да бъде възобновено служебно. Делото е образувано е по касационна жалба на Военно формирование 32890 – Бургас срещу въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-10 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 2676/ 2020 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 1372/ 2016 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на И. Т. А. сумата 14 572,21 лв – неизплатено възнаграждение за положен в периода 01.03.2003 г. – 31.01.2015 г. 4 516 часа извънреден труд, представляващ фактически отработено над месечната продължителност служебно време, вследствие на неизползваните почивки за носени дежурства, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2016 г. до окончателното плащане, както и сумата 1 633,66 лв – обезщетение за забавено плащане за период 04.02.2015 г. - 12.03.2016 г., както и разноски по делото. Жалбоподателят повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следните (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд) материалноправни въпроси; кога възниква и кога се погасява по давност вземането за парично обезщетение за положен труд при носене на дежурства над нормативно установеното месечно служебно време за военнослужещи, които преди прекратяване на служебното им правоотношение не са били компенсирани с почивка; в същата хипотеза трансформира ли се и в кой момент правото на почивка в право на парично обезщетение, ако преди прекратяването на договора военнослужещите не са искали изпълнение на правото на почивка; съставлява ли злоупотреба с право пасивното поведение на такива военнослужещи в срока на действие на договора. Касаторът поддържа, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Той пита също правилно и законосъобразно ли е решен спора от въззивния съд, законосъобразно ли същият не е приложил института на погасителната давност и правилно ли е отнесъл ползваните компенсации към най-старите задължения, но тези питания не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и в настоящето производство не могат да бъдат обсъждани. Ответната страна И. А. оспорва жалбата и моли въззивното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Според него по повдигнатите въпроси има установена от Върховния касационен съд задължителна практика, която е съобразена при постановяване на обжалваното решение. За да уважи исковете, квалифицирани по чл.203 ал.3 ЗОВСРБ (отм.) и чл.86 ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че на 18.09.2000 г. ищецът постъпил на кадрова военна служба при ответника на длъжност „моторист“ в Електромеханична бойна част на базов миночистач със звание „матрос“ за срок от три години. Срокът на договора бил продължаван до издаване на заповед № ЛС-01-3/29.01.2015 г., с която договорът за военна служба бил прекратен и ищецът бил освободен от длъжност и от военна служба. Със заповед № ЛС-01-4/03.02.2015 г. той бил отчислен от списъчния състав на военното формирование. В периода 01.03.2003 г. - 31.01.2015 г. ищецът давал 24-часови дежурства, в резултат на което положил 4 516 часа труд в повече от нормативно установеното служебно време, за които дължимото обезщетение било в размер на 14 572,21 лв. От правна страна съдът посочил, че съгласно разпоредбите на чл.203 ал.1, 2 и 3 ЗОВСРБ (отм.) седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи е 40 часа. Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не можело да надвишава с повече от една втора максималната продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство. Когато тази продължителност била надвишена, на кадровия военнослужещ се заплащало възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет. Подобна била и уредбата според чл.194 ал.1 и 2 ЗОВСРБ. Нормативната уредба на удълженото работно време се съдържала в чл.136а КТ и тя задължавала работодателя да компенсира удължаването на работното време с намаляването му в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден. Когато работодателят не компенсирал удължаването на работното време в посочения срок, работникът или служителят имал право сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване. Макар да било формулирано като претенция за заплащане на извънреден труд, искането на ищеца всъщност било за заплащане на положения от него труд при превишаване на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца. Даваните от него 24-часови дежурства надвишавали максимално допустимата удължена продължителност на работното време, но не могли да се квалифицират като извънреден труд. Трудът, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е трудът при дежурства от 24 часа, се компенсирал с намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. До 12.05.2009 г. превишаването на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, се компенсирало с почивка, а при невъзможност за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд към датата на прекратяване на правоотношението. Това право се погасявало с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от датата на прекратяване на правоотношението, когато настъпвала неговата изискуемост, като този срок не бил изтекъл до подаване на исковата молба. Затова възражението на ответника за погасяване по давност на вземането за извънреден труд, възникнало преди 12.03.2013 г., било неоснователно. С оглед тези мотиви на въззивната инстанция релевираните от касатора – ищец материалноправни въпроси са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд и обуславят крайните му изводи. Тези изводи обаче са в съответствие със задължителното за всички съдилища в страната тълкуване, дадено Тълкувателно решение № 6/ 2017/ 11.02.2022 г. по тълк.д.№ 6/ 2017 г., ОСГК, ВКС. Според него удължаването на служебното време е общ случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време. Удължаването се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Компенсацията се заплаща като извънреден труд. Вземането възниква с прекратяване на правоотношението, и тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно. Погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение. Същото е прието в обжалваното решение, поради което няма основания то да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№ 1310/ 2021 г. по описа на Върховен касационен съд, ІV-то гражданско отделение. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-10 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 2676/ 2020 г. ОСЪЖДА Военно формирование 32890 – Бургас, гр.Бургас, м.“Атия“, да заплати на И. Т. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 2 500 лв /две хиляди и петстотин лева/ разноски по касационното производство. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: