Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е                                                                        №  261                                                                     гр.София, 24.03.2010 г.                                                                                                          В   ИМЕТО  НА  НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди и десета година в състав:                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА                                    ЧЛЕНОВЕ:  ЛИДИЯ РИКЕВСКА                                                                             ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА                     при участието на секретаря Виолета Петрова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 362 по описа за 2009 г. приема следното:     Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. С. срещу решение № 697 от 24.06.2008 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 502 от 2008 г., с което е оставено в сила решение № 54 от 04.01.2008 г. на Варненския районен съд по гр.д. № 4* от 2007 г. за отхвърляне на предявения от касаторката срещу ОСЗГ-гр. Долни Чифлик и О. Д. иск с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ за признаване правото на наследниците на Т. Н. П. да си възстановят собствеността върху описани в исковата молба 9 земеделски имота. Касаторката твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Пълномощникът на ответника О гр. Д. оспорва жалбата. Ответникът по жалбата О. Д. не взема становище по нея. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение, като взе предвид становищата на страните, счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 314 от 16.04.2009 г. по настоящото дело. Разгледна по същество, жалбата е основателна: За да постанови решението си за оставяне в сила решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от касаторката искове с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, въззивният съд е приел, че представеният от нея констативен нотариален акт № 1* том I, рег. № 941 по нот.д. № 1* от 27.01.1928 г. не доказвал правото на собственост на наследодателя на касаторката Т. Н. П. върху описаните в него земеделски имоти, тъй като отразеното в този нотариален акт обстоятелство, че Т. П. е осъществявал владение върху имотите в продължение на повече от 30 години било очевидно невярно: Към момента на издаването на този нотариален акт Т. П. бил само на 33 години, тоест преди 20 години /какъвто е минималния необходим по действащия тогава Закон за давността срок за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение/ е бил само на 13 г., тоест не е можел да осъществява владение, тъй като не е бил пълнолетен. Същевременно нотариалният акт не съдържал данни за присъединено владение. Поради това съдът не е зачел доказателствената сила на този нотариален акт, макар ответниците по делото да не са оспорвали акта. Това решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 234 от 23.02.2006 г. по гр.д. № 2* от 2004 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 412 от 19.05.1986 г. по гр.д. № 165 от 1986 г. на ВС, Първо г.о. и др., според които констативният нотариален акт е официален удостоверяващ документ и като такъв има посочената в чл.143 от ГПК /отм./ доказателствена сила, а опровергаването на този нотариален акт може да стане само по възражение на ответната страна, чиято е и тежестта на доказване на неистинността на нотариалния акт. Настоящият състав на ВКС счита за правилна практиката, обективирана в горепосочените решения на ВС и ВКС поради следното: Нотариалният акт по обстоятелствена проверка е официален удостоверяващ документ по смисъла на чл.143 от ГПК /отм./, съответно чл.179, ал.1 от новия ГПК, тъй като е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред. Като такъв този нотариален акт съставлява доказателство за извършените пред длъжностното лице изявления и действия. Поради това съгласно чл.154, ал.3 от ГПК/отм./, съответно чл.193, ал.3 от новия ГПК, опровергаването на истинността на този нотариален акт е в тежест на насрещната страна. Когато тази насрещна страна въобще не е оспорила нотариалния акт, съдът не може служебно да не зачита доказателствената сила на този акт. В случая, представеният от ищците нотариален акт № 128 от 27.01.1928 г. не е бил оспорен от ответниците по делото, поради което съдът е бил длъжен да приеме, че този нотариален акт доказва правото на собственост на наследодателя на ищцата Т върху описаните в акт земеделски имоти. Обстоятелството, че с този нотариален акт е удостоверено владение, което Т. П. е започнал да осъществява на възраст, когато все още не е бил навършил пълнолетие, само по себе си не би могло да е основание за незачитане на доказателствената сила на този нотариален акт поради следното: Видно от представеното по делото удостоверение за наследници № от 17.02.2006 г. Тодор П. е навършил пълнолетие /21 години/ на 04.04.1915 г. За периода от 27.01.1908 г. /началният момент, необходим за да се приеме, че към датата на издаване на нотариалния акт от 27.01.1928 г. е изтекъл изискуемия съгласно чл.34 от Закона за давността /отм./ 20-годишен давностен срок за придобиване на право на собственост върху недвижим имот при недобросъвестно владение/ до 04.04.1915 г. /навършването на пълнолетие на Т. П. / Т. П. е можел да присъедини владението на своя праводател. Само в случай, че нотариалният акт от 1928 г., обаче, е бил оспорен от ответниците, на доказване би подлежало и това обстоятелство /че през периода 27.01.1908 г. до 04.04.1915 г. описаните в нотариалния акт недвижими имоти са се владяли от праводателя на Т. П. и че последният е присъединил владението на своя праводател/. А както бе изложено по-горе, до приключване на въззивното производство ответниците не са заявили такова оспорване на нотариален акт № 128 от 27.01.1928 г. С оглед на това разрешение на съществения за делото въпрос, следва да се приеме, че наследодателят на ищцата Т е бил собственик към 27.01.1928 г. на следните претендирани земеделски имоти: 1. Имота по т.1 от исковата молба /нива с площ от 4 дка в м.”П” /, който е описан в т.2 от нотариалния акт от 1927 г. 2. Имота по т.2 от исковата молба /нива с площ от 5,100 дка в м.”А”/, който е описан в т.8 от нотариалния акт. 3. Имота по т.3 от исковата молба /нива с площ от 5 дка в м.”И”/, който е описан в т.9 от нотариалния акт и 4. Ч. имота по т.5 от исковата молба /нива с площ само от 2,5 дка в м.”Л”/, описани в т.4 и т.6 от нотариалния акт. За претендираните нива с площ от 3 дка в м.”Е” и нива с площ от 2 дка в м.”М” също следва да се приеме, че са собственост на наследодателя на ищцата Т поради следното: За доказване правото на собственост на своя наследодател върху тези два имота ищцата е представила два писмени договора за продажба от 26.03.1943 г. и от 28.03.1943 г., които съгласно чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ са годно доказателство за правото на собственост в производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ и съответно в частично заместващото го производство по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, а съгласно чл.12, ал.7 от ЗСПЗЗ са основание за започване на давностно владение върху имотите по тези договори, което владение не се прекъсва с внасяне на имотите в ТКЗС. Неоснователно е прието от въззивния съд, че исковете са неоснователни, тъй като ищцата не е доказала, че нейният наследодател е бил собственик на горепосочените имоти към момента на обобществяването им през 1958 г.: Нотариалният акт от 1927 г. доказва, че описаните в него земеделски имоти са били собственост на Т. П. към 1927 г. и доколкото няма доказателства това право на собственост да е било загубено до 1958 г. /чрез придобиването на имотите от трето лице по силата на договор, по давностно владение или по друг начин или чрез отказ от правото на собственост/ следва да се приеме, че към 1958 г. тези имоти все още са били собственост на Т. П. Що се отнася до двата имота, владението върху които е предадено с договорите за продажба от 26.03.1943 г. и от 28.03.1046 г., макар купувачът по тези договори Т. П. все още да не е бил собственик на тези имоти към момента на включването им в ТКЗС през 1958 г. /поради неизтичане на необходимия съгласно чл.34 от Закона за давността /отм./ 20-годишен давностен срок при недобросъвестно владение/, съгласно нормата на чл.12, ал.7 от ЗСПЗЗ именно наследниците на купувача по тези договори Т. П. , а не наследниците на продавачите, имат право на възстановяване на собствеността върху земеделските имоти-предмет на тези договори. Неправилно е прието от съда и че за уважаване на иска е необходимо да бъде доказвано, че процесните земеделски земи са били внесени в ТКЗС или отнети от наследодателя на ищцата. След изменението на чл.10, ал.1 от ЗСПЗЗ, с ДВ бр.98 от 1997 г. на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат всички земедески имоти, независимо от това дали са били внесени в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация. Поради това за уважаване на предявен иск с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е достатъчно само да бъде доказано правото на собственост върху претендираните имоти с доказателствата по чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ и факта, че към момента на колективизацията на земите тези имоти са имали земеделски характер- обстоятелство, по което в случая не се спори, а и се установява от описанието на имотите в нотариалния акт от 1927 г. и в договорите от 1943 г. като ниви и лозе. Без значение за основателността на иска с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е и факта, че към настоящия момент за землището на с. Р. и с. Ю., О. Д. Чифлик има влязли в сила планове за земеразделяне. Предмет на иска по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ е установяването на правото на наследниците на едно лице да си възстановят собствеността върху определена земеделска земя. Едва с решението на ОСЗ-гр. Долни Чифлик, което същата съгласно чл.11, ал.2, изр.4 от ЗСПЗЗ ще бъде длъжна да постанови след влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, ще бъде решен въпроса по какъв начин ще бъде удовлетворена претенцията на ищите- чрез реалното връщане на имотите или чрез определяне и заплащане на обезщетение по чл.10б от ЗСПЗЗ съгласно разпоредбата на чл.11, ал.4 от ЗСПЗЗ. С оглед на всичко гореизложеното постановеното от Варненския окръжен съд решение, касаещо горепосочените имоти, е неправилно и като такова следва да бъде отменено. На основание чл.293, ал.3 от ГПК, след отмяна на решението делото в тази част следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, които въззивният съд е бил длъжен да извърши служебно и при първото разглеждане на делото- да провери допустимостта на предявените искове с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ и съответно допустимостта на решението на първоинстанционния съд като служебно събере доказателства затова, дали процесните земеделски земи са били заявени пред ОСЗ- гр. Д. в срока по чл.11, ал.1 от ЗСПЗЗ от наследниците на Т. П. Действително, по делото е представено удостоверение от 10.04.2004 г., че наследниците на Т. П. не са подавали заявление за възстановяване на собствеността върху земеделски имоти, находящи се в същите местности, които са описани в исковата молба, но липсват доказателства дали наследниците на Т. П. не са подали заявление за възстановяване на същите земеделски земи, но без да са ги индивидуализирали по местности или въз основа на други косвени доказателства за собственост на Т. П. като например емлячен регистър или опис-декларация за внасяне в ТКЗС. Следва да се съберат доказателсва и затова, дали същите земеделски земи не са били заявени за възстановяване и съответно възстановени на някои от наследниците на Т. П. /Маринка П. , П. С. , Т. П. , И. П. или Н. Н. / въз основа на емлячни регистри, опис-декларации за внасяне в ТКЗС или на нотариално заверена декларация на някой от наследниците, подадена по административната преписка на ОСЗ-гр. Долни Чифлик. В останалата част, касаеща имота по т.4 от исковата молба /нива с площ от 4,5 дка в м.”Ч”/, частично имота по т.5 от исковата молба /нива с площ над 2,5 дка до претендираните 4 дка в м.”Л”/, имота по т.6 от исковата молба /нива с площ от 12,5 дка в м.”А”/ и имота по т.7 от исковата молба /нива с площ от 4,5 дка в м.”А”/ решението на Варненския окръжен съд следва да бъде оставено в сила, тъй като за собствеността на Т. П. върху тези имоти по делото не са представени и събрани никакви доказателства. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение     Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ решение № 697 от 24.06.2008 г. на Варненския окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 502 от 2008 г. в частта му, касаеща следните имоти: 1. нива с площ от 4 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”П”, 2. нива с площ от 5,100 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”А”, 3. нива с площ от 5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлищ, м.”И”, 4. нива с площ от 2,5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”Л”, 5. нива с площ от 3 дка, находяща се в землището на с. Ю., О. Д. Чифлик, м.”Е” и 6. нива с площ от 2 дка, находяща се в землището на с. Ю., О. Д. Чифлик, м.”М”. ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Варненския окръжен съд.   ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част, касаеща следните имоти: 1. нива с площ от 4,5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”Ч”, 2. нива с площ от 1,5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.„Л”, 3. нива с площ от 12,5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”А” и 4. нива с площ от 4,5 дка, находяща се в землището на с. Р., О. Д. Чифлик, м.”А”.   Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 . 2.