Р Е Ш Е Н И Е № 178 гр. София, 21.08.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 486/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия К. С. Г. – адв.Т., съгласувано със защитника му адв.Ф. срещу решение № 68 от 16.03.2017 г. на Великотърновския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 402/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба от адв.Т. и адв.Ф. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда и за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждане на делото и изготвяне на мотивите към атакувания съдебен акт. Преди всичко в жалбата са развити оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати от въззивната инстанция. На първо място, според защитниците на подсъдимия с постановения оправдателен диспозитив на атакуваното решение относно инкриминирания период на извършване на деянието (от 8.30 до 9.30 ч.), Великотърновският апелативен съд е предизвикал правен абсурд, тъй като е лишил изменената присъда от задължителен реквизит по смисъла на чл.301 ал.1 т.1 от НПК – времето на извършване на престъплението, което индивидуализира деянието съгласно цитираната норма от процесуалния закон. Във връзка с това се твърди още, че поради непосочване часа на настъпване на смъртта на пострадалия (за времето от 14.00 ч. до 16.00 ч.), инкриминираното деяние било лишено от индивидуализация и относно начина на извършването му, имащ пряко отношение към правната квалификация на деянието. На следващо място като съществено процесуално нарушение и в частност като нарушение на правото на защита е посочен отказът на апелативния съд да уважи направеното във въззивната жалба и поддържано в съдебното заседание пред ВТАС искане за назначаване на нова съдебномедицинска експертиза, тъй като приетите единична и две тройни СМЕ не допринасяли за изясняване по категоричен начин вида, силата и възможния механизъм за причиняване на уврежданията на пострадалия. Тези въпроси според защитата са от съществено значение за изясняване умисъла, с който подсъдимият е извършил инкриминираното деяние и определящи за правилното му квалифициране като такова по чл.124 от НК. В касационната жалба е отправена критика и към начина на изготвяне на атакувания съдебен акт, който според защитниците на подсъдимия Г. не съответства на изискванията на чл.339 ал.2 от НПК, тъй като не дава отговор на възраженията, съдържащи се във въззивната жалба относно пороците на присъдата на Габровския окръжен съд. Твърди се, че при констатирани противоречия в показанията на свидетелите – очевидци, дадени в съдебно заседание и тези от досъдебното производство, приобщени по реда на чл.281 от НПК не са били изложени никакви мотиви за това на кои дава вяра съдът и защо, както и защо не кредитира останалите, с което е предизвикана неяснота в приетата фактическа обстановка. Този недостатък не бил преодолян и от въззивния съд, чийто съдебен акт също не давал отговор на това оплакване, което според защитата е процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви. Оплакването за нарушение на закона по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК е развито в няколко насоки: Преди всичко се възразява срещу възприетия квалифициращ признак на престъплението по т.6 пр.3 на чл.116 ал.1 от НК – убийството да е извършено с особена жестокост. Твърди се, че за да е налице тази квалификация на деянието е необходимо в поведението на дееца да има нещо изключително – било сила на удари, било избор на оръжие, било тежест на причинените увреждания на пострадалия – фактически обстоятелства, които да говорят за неговото съзнание, за умисъла му, че върши нещо прекомерно тежко и жестоко по отношение на жертвата. Според защитниците на подсъдимия Г. в конкретния случай нищо такова не е установено. Твърди се, че от всички наранявания на пострадалия П. в областта на главата са му причинени единствено няколко леки телесни повреди по смисъла на чл.130 ал.1 и ал.2 от НК, част от които при падането му върху терена от собствен ръст, а някои с характеристика на „защитни“ такива. При тези обективни находки и липсата на установеност кои точно наранявания са причинени от подсъдимия, според защитата приетата квалификация по чл.116 ал.1 т.6 пр.3 от НК е незаконосъобразна. Колкото до тезата на двете съдебни инстанции за това, че доказателство за особената жестокост, проявена от подсъдимия било неговото състояние – „целия изпотен и зачервен …проявил голяма агресия“, защитниците противопоставят обяснение, че това състояние е било израз по-скоро на „силно раздразненото му състояние, предизвикано от пострадалия с обида“. Във връзка с изложеното, възражение се прави и срещу отказа на инстанциите по същество да възприемат правна квалификация на деянието по чл.118 от НК. Доводите в тази насока са свързани с разграничение между правното понятие „силно раздразнение“ по смисъла на цитираната правна норма и „физиологичен афект“ като медицинско понятие, което не е направено нито от първата, нито от въззивната инстанции. Според адвокати Т. и Ф. в конкретния случай отправената обида от пострадалия П. по адрес на майката на подсъдимия, особено предвид по-интензивната връзка между последните двама, е от естество да предизвика тъкмо такова силно раздразнение, израз на което било състоянието му при извършване на деянието - „целия изпотен и зачервен …проявил голяма агресия“. На следващо място в подкрепа на оплакването за нарушение на закона са изложени и съображения за възприемане на правна квалификация на деянието по чл.124 от НК. Изразява се несъгласие с тезата на решаващия съд за това, че на пострадалия са били нанесени множество удари в областта на главата с голяма сила, като в резултат на тяхното натрупване е настъпил мозъчен кръвоизлив, несъвместим с живота, въз основа на която е изведен умисъл у подсъдимия за убийството на Ц. П.. Тази теза се оспорва на първо място поради липса на категорично заключение в съдебномедицинските експертизи за това, че субдуралният мозъчен кръвоизлив е несъвместим с живота. Тъкмо обратното. Сочи се, че констатираното телесно увреждане представлява временно разстройство на здравето, опасно за живота, като при оказана медицинска помощ не би настъпил смъртен изход – т.е. твърди се, че обективно е причинена средна телесна повреда. От друга страна се опровергава нанасянето на множество удари с голяма сила, като основанията за това са обективните находки от СМЕ на труп, констатирала кръвонасядания и охлузвания, съставляващи леки телесни повреди по смисъла на чл.130 ал.1 и ал.2 от НК. На трето място несъгласие се изразява и във връзка с позоваване на инстанциите по същество на поведението на подсъдимия Г., свързано с вербализиране на закана за убийство („…Ще те убия! Ще ти извадя дроба и ще го изям…“) и вземането на нож и преследването на пострадалия П.. Твърди се, че тези прояви на подсъдимия са осъществени след като П. бил напуснал местопроизшествието, отправяйки се в посока [населено място] и конфликтът бил приключил. При така поднесената фактология на събитията се обосновава отсъствие на умисъл за убийство поради липса на нанесени удари с голяма сила, а единствено такива, причинили леки телесни повреди, за които у подсъдимия е липсвало съзнание за възможността от натрупването им да настъпи субдурален мозъчен кръвоизлив, както и за това че пострадалият няма да потърси медицинска помощ и в резултат на това ще настъпи неговата смърт. Въз основа на всички изложени доводи атакуваният съдебен акт е оценен като порочен и към ВКС е отправено искане за отмяната му и произнасяне съобразно установеното касационно основание. Към жалбата е представено и допълнително изложение отново от двамата защитници, което почти дословно възпроизвежда аргументите, представени в допълнителното изложение към въззивната жалба. В него се развива и допълнително оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Г. наказание, което се предлага да бъде определено при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. Твърди се, че отправената тежка обида към майката на подсъдимия от страна на пострадалия не е оценена в необходимата степен като изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство, поради което и въззивното решение, макар с него да е намалено наложеното от Габровския ОС наказание, също е несправедливо. Исканията към ВКС са конкретизирани, като водещо е това за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. В условията на алтернативност се предлага решението на Великотърновския апелативен съд да бъде изменено, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл.124 ал.2 от НК или чл.118 ал.1 от НК и наказанието бъде намалено, като се определи при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият Г., редовно призован се явява, като лично и чрез защитниците си адв.Ф. и адв.Т. поддържа жалбата и допълнението към нея по съображенията, изложени в тях и отправя същите искания. Защитниците представят и писмено становище, в което отново възпроизвеждат оплакванията, съображенията за тях и исканията, които отправят към касационната инстанция. Частните обвинители и граждански ищци М. П. и С. П., както и техният повереник адв.К. се явяват, редовно призовани, като изразяват становище в подкрепа на въззивния съдебен акт и молят същият да бъде оставен в сила, като им се присъдят направените в производството пред ВКС разноски. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, като законосъобразно и справедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 55 от 22.11.2016 г., постановена по НОХД № 13/2016 г., Габровският окръжен съд е признал подсъдимия К. С. Г. за виновен в това, че на 20.09.2015 г. в [населено място], общ.Г., за времето от 08.30 ч. до 09.30 ч. умишлено умъртвил Ц. С. П., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл.116 ал.1 т.6 пр.2 и пр.3 вр.чл.115 и чл.54 от НК го осъдил на 18 /осемнадесет/ години „лишаване от свобода“ при първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип на основание чл.60 ал.1 вр.чл.61 т.2 от ЗИНЗС, като на основание чл.59 ал.1 от НК е зачел времето, през което подсъдимият Г. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“. С присъдата си Габровският окръжен съд е уважил предявените от гражданските ищци М. П. и С. П. граждански искове с правно основание чл.45 от ЗЗД, като присъдил обезщетение за причинените им от престъплението – предмет на делото неимуществени вреди в размер на по 100 000 /сто хиляди/ лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, начиная от дата на увреждането – 20.09.2015 г. до окончателното им изплащане, като до пълния предявен размер от по 350 000 /триста и петдесет хиляди/ лева предявените граждански искове били отхвърлени като неоснователни и недоказани. Окръжният съд се е произнесъл по веществените доказателства и относно разноските по делото, включително тези, направени от частните обвинители и граждански ищци, както и относно държавната такса върху уважените граждански искове, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалби от защитниците на подсъдимия и повереника на частните обвинители и граждански ищци било образувано ВНОХД № 402/2016 г. по описа на АС – Велико Търново, който с решение № 68 от 16.03.2017 година, на основание чл.337 ал.1 т.1 и т.2 вр.чл.334 т.3 и чл.338 от НПК изменил присъдата на ОС – Габрово, като я отменил в частта, с която подсъдимият Г. бил признат за виновен да е извършил деянието за времето от 08.30 ч. до 09.30 ч. и по особено мъчителен начин за убития, вместо това го оправдал по обвинението му във връзка с пр.2 на чл.116 ал.1 т.6 от НК и намалил наложеното му наказание от 18 /осемнадесет/ години „лишаване от свобода“ на 16 /шестнадесет/ години „лишаване от свобода“. Присъдата на Габровския ОС била отменена и в частта относно определения тип затворническо заведение, в което да бъде изтърпяно наказанието „лишаване от свобода“, а в останалата й част била потвърдена. Касационната жалба от защитниците на подсъдимия Г. е допустима – подадена е от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитниците на подсъдимия е неоснователна. Настоящият съдебен състав намира, че най-напред следва да разгледа оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, застъпени в жалбата от защитниците на подсъдимия Г. – адвокати Ф. и Т., тъй като резултатът от тяхната проверка би имал съществено значение за изхода на делото. На първо място внимание заслужава твърдението, че с постановяване на оправдателен диспозитив в частта относно конкретизирането по часове време на извършване на деянието от подсъдимия Г., Великотърновският апелативен съд е лишил присъдата от задължителни реквизити по смисъла на чл.301 ал.1 т.1 от НПК, тъй като деянието – предмет на делото било лишено от индивидуализация по време и начин на извършване. Липсата на такава конкретизация по естеството си е оценена като правен абсурд, накърняващ съществено правото на защита на подсъдимия и основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Тази теза на защитата не може да бъде споделена, защото не държи сметка за законовата регламентация на съдържанието на съдебните актове, съдържаща се в чл.34 от НПК. В цитираната процесуална норма изрично са записани задължителните реквизити за всеки акт на съда, като неговото съдържание е единство от всички тях. Отнесено към правилата за изготвяне на присъда (чл.305 от НПК), тези реквизити са обособени в уводна част, мотиви и диспозитив, които в своето единство формират съдържанието й. Указанието в диспозитива на присъдата да бъде изложено решението на съда по въпросите, посочени в чл.301 от НПК съвсем не означава в тази част на присъдата да бъде преразказана фактологията на инкриминираното деяние. Изискването към съдържанието на диспозитива е максимално ясно и конкретно да посочи самоличността на подсъдимия, решението си по въпроса за вината му, конкретното престъпление, за извършване на което го признава за виновен или невинен като възпроизведе състава на престъплението по текста от наказателния кодекс, индивидуализирано по време и място, и в зависимост от конкретния изход на делото – решенията си по останалите въпроси по чл.301 от НПК. За индивидуализация на деянието по време е напълно достатъчно посочване на датата на извършването му, а дори в зависимост от конкретиката на казуса – и посочване на относително определен времеви период. Данни за конкретен час, в който определени съставомерни действия са били извършени и за час на настъпване на съставомерния резултат не само не са задължителен реквизит на диспозитива на присъдата, но тяхното отразяване ненужно би затруднило установяване действителната воля на съда по въпросите, на които дължи отговор със съдебния си акт. Аналогично стои въпросът и за конкретните действия (бездействия), осъществени от подсъдимия, комплексът от които съставлява изпълнителното деяние на престъплението – предмет на делото. Мястото на детайлите относно всички относими към предмета на доказване обстоятелства е в мотивите на присъдата, където въз основа на доказателствения анализ съдът излага съображенията си кои приема за установени и кои не, въз основа на кои доказателствени материали и до какви правни изводи е стигнал, мотивирали решението му в диспозитива. В конкретния случай с постановения оправдателен диспозитив за часовете, в които първоинстанционният съд е приел, че подсъдимият Г. умишлено е умъртвил Ц. П., въззивната инстанция е преодоляла възникналото противоречие между мотиви и диспозитив на присъдата относно момента на настъпване на съставомерния резултат. Съобразно решението на проверявания съд, престъплението – предмет на делото е индивидуализирано достатъчно прецизно по време, като извършено на 20.09.2015 г., след като и действията, с които подсъдимия Г. е осъществил изпълнителното деяние (нанесения побой над пострадалия П.), и съставомерния резултат (смъртта на Ц. П.) са настъпили на тази дата. Обстоятелствата, които защитата счита, че е следвало да бъдат включени в съдържанието на диспозитива на присъдата имат своето място в нейните мотиви. Въззивният съд коректно е обсъдил всички тях, изготвяйки съдебния си акт съобразно правилата за съдържанието му по чл.339 от НПК и не може да търпи укор за допуснато съществено процесуално нарушение, накърнило правото на защита на подсъдимия. Във връзка със становището си за това, че въззивният съдебен акт напълно покрива стандарта на чл.339 ал.2 от НПК, настоящият състав на ВКС намира за неоснователно и оплакването за липса на мотиви в същия относно доводите на защитата за пороци на първоинстанционната присъда, изложени във въззивната жалба срещу нея. В подкрепа на това свое твърдение адв.Т. сочи, че след като приетата от окръжния съд фактическа обстановка се основава на показанията на четиримата свидетели-очевидци – група роми, които са били с подсъдимия в деня на инкриминираното деяние, в мотивите към присъдата липсва дължимият по силата на чл.305 ал.3 от НПК анализ на тези гласни доказателствени източници. Такъв според него е бил особено необходим с оглед възникналата потребност от приобщаване показанията на тези свидетели от досъдебното производство по реда на чл.281 от НПК предвид съществените противоречия между тях и тези, депозирани в хода на съдебното следствие. Твърди се, че вместо да стори това, ГОС не е дал отговор на кои от тях дава вяра и защо, и кои не кредитира и по какви причини, което е довело до неяснота относно приетата фактическа обстановка, равняващо се на липса на мотиви. Този порок не бил отстранен и от Великотърновския АС, независимо че оплакване в този смисъл било отправено с въззивната жалба. Внимателният прочит на атакувания въззивен съдебен акт дава основание на настоящия касационен състав да оцени това твърдение като некоректно. Подробен анализ на гласните доказателствени средства се съдържа на стр.15 – стр.18 от решението на апелативния съд, като конкретно противоречията в показанията на свидетелите-очевидци П. В., П. И., П. И., К. П. и Д. Г. са обсъдени детайлно на стр.17 от същия. В тази част от решението си контролираният съд е посочил точно кои от възпроизведените от всеки един от свидетелите факти е приел за установени, като е подкрепил изводите си със заключенията на съдебномедицинските експертизи. Обосновал е също защо не възприема обясненията на подсъдимия Г., оценявайки ги като избирателно поднесена информация с оглед защитната си теза – прехвърляне вината за нанесения побой върху свидетелите-роми П. И., П. И., К. П. и Д. Г., оневинявайки се за настъпилия съставомерен резултат. Изводът си за характера на обясненията на подсъдимия Г. като средство за реализиране правото му на защита апелативният съд е подкрепил и със заключенията на съдебно-психиатричните и психологични експертизи. Наред с това основанието да кредитира конкретни факти от показанията на свидетелите-очевидци, ВТАС е подкрепил и чрез съпоставката им с веществените доказателства, писмените и веществени доказателствени средства – предадения доброволно от св.Г. Г. нож с пластмасова дръжка, даден му от св.П. И. във времето на инкриминираното деяние, протоколите за оглед, освидетелстване и фотоалбумите към тях. Анализът на доказателствените източници обаче не се изчерпва с това, а включва още оценка и на останалите гласни доказателствени средства, съдържащи се в показанията на свидетелите П. Д. и Г. Г., значими от гледна точка на приетата от съда правна квалификация на деянието. Възприемането на същите като ненадеждни е основано не само на оценката на източниците им като предубедени (съсед и брат на подсъдимия Г.), но и на съпоставката им с останалите източници на доказателства, основни сред които са обясненията на самия подсъдим и заключенията на съдебно – психиатричните и психологични експертизи. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че както присъдата на Габровския окръжен съд, така и решението на АС – Велико Търново не страдат от приписваните им пороци по чл.305 ал.3 и чл.339 ал.2 от НПК, поради което това оплакване на защитата следва да бъде оставено без уважение. Такова е становището на касационната инстанция и досежно оплакването за допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия Г. и поради отказа на въззивния съд да назначи „нова“ съдебномедицинска експертиза. Видно от развитието на съдебната фаза на процеса, всички доказателствени искания на защитата са били удовлетворени, включително с назначаване на повторни съдебномедицински и съдебно-психиатрични и психологични експертизи. Видно от заключенията на последните, основания за промяна в изводите на основните експертни заключения не са били констатирани. Този резултат сочи, че искането на защитата за назначаването на още „нови“ експертизи се основава единствено на неудовлетвореността от наслагващите се експертни изводи относно причината за смъртта на пострадалия П. и приноса на подсъдимия Г. за нейното настъпване. В тази връзка ВКС намира за необходимо да припомни, че непълнотата на доказателства не е самостоятелно касационно основание, поради което не може да предизвика отмяна на атакувания въззивен съдебен акт. На следващо място възраженията, отправените срещу въззивното решение досежно възприетата правна квалификация на деянието – предмет на делото, по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на Великотърновския АС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.116 ал.1 т.6 пр.3 вр.чл.115 от НК, за извършване на което подсъдимият Г. е осъден. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на тезата на касатора за недоказаност на инкриминираното деяние както от обективна, така и от субективна страна, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправеното от защитниците към настоящата инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и преквалифициране на престъплението, в извършване на което подсъдимият Г. е признат за виновен, същите на практика претендират ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да приеме нови фактически положения. Такива правомощия на касационната инстанция процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и така да подмени вътрешното убеждение на инстанциите по фактите. Върховната съдебна инстанция проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, но не и фактическата необоснованост, която също не е изведена като самостоятелно касационно основание. Ето защо този касационен състав обсъди възраженията на защитата на подсъдимия Г. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите при стриктно спазване процесуалните правила в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствените източници. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираните му деяния. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу възприетата и във въззивното решение правна квалификация на деянието по чл.116 ал.1 т.6 от НК вместо по чл.124 ал.2 от НК или чл.118 ал.1 от НК се свеждат до твърдения за превратна оценка на приетите съдебномедицински и съдебно-психиатрични и психологични експертизи и отказ за назначаване на „нови“ такива, като по този начин делото било решено при неизяснена фактическа обстановка поради непълнота на доказателствата. Аргументите в подкрепа на искането за преквалифициране на инкриминираното деяние в един от посочените текстове от наказателния кодекс, регламентиращи по-леко наказуеми състави на престъпление са били предмет на обсъждане от въззивния съд, който е изложил убедителни съображения защо не възприема същите (стр.20 – стр.22 от атакуваното решение), изцяло споделяни и от касационната инстанция. За да изключи основанието за квалифициране на деянието – предмет на делото като такова, извършено в състояние на силно раздразнение по смисъла на чл.118 ал.1 от НК, ВТАС е изследвал поведението на подсъдимия Г. преди, по време и след извършването му, анализирайки внимателно всички относими към този въпрос доказателствени източници. Въз основа на гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите П. И., П. И., К. П. и Д. Г. е установено, че още по време на пътуването към [населено място] с микробуса, управляван от първия свидетел, подсъдимият е проявил непровокирана агресивност – срещу служители на охранителна фирма СОТ 1, спрямо св.П. В., чийто телефон изхвърлил от прозореца на микробуса, раздразнен, че звънял, както и спрямо чакащи на автобусна спирка хора, нямащи никакво отношение към събитията. От вниманието на съда не е убягнало и поведението на пострадалия П., което основателно е оценено като провокативно с оглед отправената цинична реплика спрямо майката на подсъдимия Г.. Цитираните гласни доказателствени източници, поведението на пострадалия, както и обясненията на подсъдимия са анализирани внимателно от основната и повторната комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи, които въз основа на тях и проведените психиатрични и психологични експертни изследвания и наблюдение на подсъдимия са изключили по категоричен начин същият да е действал в състояние на физиологичен афект. Основание за този извод е дал фактът, че деянието се е развило на фона на нефизиологичен терен – алкохолно опиване от обикновен тип и степен около средната, както и липсата на симптокомплекси, задължителни за физиологичния афект. В подкрепа на същия извод е още наличието на ясен, пълен и подреден спомен у подсъдимия както за възникването и развитието на конфликта му с пострадалия, така и за цялата ситуация, на чийто фон са се развили събитията – нещо напълно невъзможно за лице, действало в състояние на физиологичен афект. Вярно е, че състоянието на „силно раздразнение“ като правно понятие не се покрива напълно с психологично-клиничното понятие „физиологичен афект“. В същото време обаче, за изясняване на първото от тях безспорно значение имат заключенията на експертите – съдебни психиатри и психолози за поведението на дееца, извършил престъпление в такова състояние на фона на цялостната картина на събитията. В конкретния случай демонстрираното немотивирано агресивно поведение от подсъдимия Г. още при пътуването с микробуса към [населено място], многофазовото протичане на агресията спрямо пострадалия П., развила се на фона на предходните агресивно-провокативни прояви – обясними с алкохолното опиване (констатирано обикновено алкохолно опиване, средна степен), ясния, пълен и подреден спомен за възникването и развитието на конфликта с Ц. П. при освидетелстването му и в същото време твърденията в обясненията му за липса на спомен и избирателното възпроизвеждане на събитията с оглед интересите на защитната му теза, като цяло дават основание за извод, че обзелият го гняв от обидата на терена на алкохолното повлияване не го е довел до състояние на „силно раздразнение“, но в значителна степен го е улеснил в извършване на деянието. До този извод основателно е стигнал контролирания съд, който е отчел това специфично състояние на подсъдимия при индивидуализацията на наказателната отговорност, която същият следва да понесе. Със същата задълбоченост ВТАС е подходил и при оценка на основанията за квалифициране на инкриминираното деяние като причиняване на смърт по непредпазливост при умишлено нанесена телесна повреда в състояние на силно раздразнение по смисъла на чл.124 ал.2 от НК. Изводите за липса на състояние на „силно раздразнение“, в което да е действал подсъдимия, са идентични с изложените такива относно неоснователността на искането на защитниците му за преквалифициране на деянието в такова по чл.118 ал.1 от НК, поради което не следва да се преповтарят. По-същественият въпрос във връзка с това искане е при каква форма на вина е извършено инкриминираното деяние. За да даде обоснован отговор, решаващият съдебен орган е изследвал реалните действия на подсъдимия Г., обективиращи формираните в съзнанието му представи. Сред тях са броят, силата и насочеността на нанесените от него удари в областта на главата на пострадалия, продължителността на побоя, броя на телесните увреждания и механизма на причиняването им – с юмруци и ритници в жизнено важен център на тялото, каквато е главата. Фактическите обстоятелства в тази връзка са установени от ВТАС чрез показанията на свидетелите-очевидци, протокола за оглед на местопроизшествие и изготвения фотоалбум към него, както и заключенията на приетите съдебномедицинска експертиза на труп, тройна и повторна съдебномедицински експертизи. Въз основа на изброените доказателствени източници проверяваният съд е установил, че нанесените множество удари с юмруци и ритници в главата и тялото на пострадалия, и то за продължителен период от време, довели до настъпване на черепно-мозъчна травма, свързана с настъпилия несъвместим с живота мозъчен кръвоизлив в голям обем, категорично сочат на умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. Този извод изцяло се споделя и от настоящия касационен състав, който намира искането на защитата за преквалифициране на деянието в такова по чл.124 от НК за неоснователно и като такова счита, че следва да го остави без уважение. Такова е становището на ВКС и относно възражението срещу възприетата правна квалификация на деянието – предмет на делото като такова извършено с особена жестокост по смисъла на чл.116 ал.1 т.6 пр.3 от НК. Демонстрираната от подсъдимия Г. ярост и жестокостта, с която е нанесъл побоя над пострадалия П. несъмнено го характеризират като отмъстителен и коравосърдечен, а извършеното от него деяние – като такова, реализирано с особена жестокост предвид интензитета на нанасяните удари, броя и тяхната локализация в главата на пострадалия, продължителността на побоя, ожесточението към жертвата въпреки липсата на каквато и да било съпротива. Протоколът за оглед на местопроизшествие и приложеният към него фотоалбум, съдебномедицинската експертиза на труп, тройните СМЕ, както и показанията на свидетелите-очевидци категорично установяват наличието на този квалифициращ признак на престъплението по чл.116 ал.1 от НК, поради което възраженията на защитниците за причинени единствено три леки телесни повреди не се нуждаят от допълнителен коментар. Макар в касационната жалба от адв.Т., депозирана съгласувано с адв.Ф. в качеството им на защитници на подсъдимия Г. да не е развито касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, доколкото е изразено принципно несъгласие с осъждането му по квалифицирания състав на престъплението по чл.116 от НК и такива възражения се съдържат в допълнителното изложение към касационната жалба, настоящият състав на ВКС намери, че следва да обсъди въпросът за справедливостта на наложеното наказание. В подкрепа на несъгласието с размера на определеното от въззивната инстанция наказание „лишаване от свобода“ се изтъква на първо място неправилната квалификация на деянието (която бе обсъдена по-горе в настоящото решение), а като алтернатива се предлага нанесената от пострадалия тежка обида по отношение майката на подсъдимия да бъде оценена като изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство, даващо основание за определяне на наказанието му при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК. Настоящият състав на ВКС намери това оплакване за неоснователно. Великотърновският АС е обърнал съществено внимание на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, като в дълбочина е обсъдил смекчаващите и отегчаващи я обстоятелства. Изтъкнатото като изключително смекчаващо я такова – тежката обида, изречена от пострадалия П. спрямо майката на подсъдимия Г. е отчетена коректно, като наказанието на същия е намалено до размер, близък до минималния на предвидената в закона санкция за извършеното от него престъпление. Установените по делото обстоятелства за това, че освен от провокативното поведение на пострадалия, подсъдимият е бил улеснен в значителна степен за извършване на деянието от степента на алкохолно повлияване, в която се намирал, обосновават липса на предпоставки за допълнително намаляване на наложеното му наказание. С оглед изложеното настоящият касационен състав намира, че определеното по вид и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Г. е съобразено с целите на наказателната репресия по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. С оглед изхода на делото, основателно е искането на частните обвинители и граждански ищци за присъждане на направените от тях разноски пред касационната инстанция. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 68 от 16.03.2017 г., постановено по ВНОХД № 402/2016 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО. ОСЪЖДА подсъдимия К. С. Г. да заплати в полза на частните обвинители и граждански ищци М. П. и С. П. направените от тях разноски пред касационната инстанция в размер на 3 000 /три хиляди/ лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.