Р Е Ш Е Н И Е № 364 гр. София, 20.12.2018 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 28 ноември , две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА и при участието на секретаря Александра Ковачева, като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2728/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по две касационни жалби от страна на пълномощника на М. Н. Е.-Н. и на Н. Н. Н. срещу решение №187 от 28.06.2017 г. постановено от АС-Пловдив,ТО,ІІІ с-в по т.д. №187/2017 г., с което е отменено първоинстанционното решение № 56/31.01.2017 г., постановено по т.д. №553/2015 г. на ПОС, и е уважен искът на „Уникредит Лизинг” АД , предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу двамата касатори за установяване, че последните дължат солидарно на ищеца сумата от 25 019,68 евро на основание запис на заповед от 25.11-2008 г., изд. от М. Н. Е.-Н. в полза на ищеца общо за сумата от 52 676,35 евро и авалиран от Н. Н. Н., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417,т.9 ГПК и ИЛ, което вземане е идентично по основание , а по размер е част от вземането на УниКредит Лизинг ЕАД срещу двамата касатори основано на сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 86717 от 25.11.2008 г. в общ размер на 47 390,57 евро , за непогасената към 02.04.2015 г. част от главница, договорна лихва, други разходи, неустойка за прекратяване на договора и законна лихва. В касационните жалби се навеждат оплаквания за евентуална недопустимост на обжалваното решение и противоречие с материалния закон. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 ГПК /в ред. до изм. в ДВ, бр.86 от 27.10.2017/. От страна на процесуалния пълномощник на ответника по касационните жалби не е депозиран писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, с което е счетен за основателен искът на „Уникредит Лизинг” АД , предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу двамата касатори за установяване, че последните дължат солидарно на ищеца сумата от 25 019,68 евро на основание запис на заповед от 25.11-2008 г. , изд. от М. Н. Е.-Н. в полза на ищеца общо за сумата от 52 676,35 евро и авалиран от Н. Н. Н., което вземане е идентично по основание , а по размер е част от вземането на „УниКредит Лизинг” ЕАД срещу двамата касатори, основано на сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 86717 от 25.11.2008 г. в общ размер на 47 390,57 евро , за непогасената към 02.04.2015 г. част от главница, договорна лихва,други разходи,неустойка за прекратяване на договора и законна лихва, въззивният състав е изложил следните съображения по оплакванията във въззивната жалба от страна на двамата-ответници по иска: Процесният запис на заповед е редовен от формална страна. Дори да не съдържа реквизита по чл.535, т.6, предл.2 ТЗ-място на издаване, то последният се смята издаден в мястото,посочено до името на издателя, съгласно изричната разпоредба на чл.536 ал.4 ТЗ. Във връзка с възражението на ответниците за погасяване по давност на вземането на ищеца по каузалната сделка –договор за лизинг / следователно, според същите, и на това по записа на заповед, с който е обезпечено изпълнението на задълженията по каузалната сделка/ , съдът приема, възражението за неоснователно. Позовава се на правната същност на погасителната давност като способ за погасяване само на правото на осъществяване по исков ред на събирането на едно вземане, но не и на съществуването му. Последното придобива качеството на естествено задължение на длъжника по смисъла на от чл.118 ЗЗД. Ето защо, според съда, няма пречка страните посредством обезпечителната абстрактна сделка да учредят, в полза на кредитора, друг способ за събирането на това естествено задължение. Не е нищожна по смисъла на чл.146 ал.1 вр. с чл.143 т.5 ЗЗП и уговорката в т.30 ал.1, б.А от договора за лизинг, предвиждаща неустойка в размер на остатъка на договорените лизингови вноски след прекратяването на договора за лизинг по вина на лизингополучателя, тъй като тази уговорка не излиза извън присъщите на неустойката функции: обезпечителна, обезщетителна и санкционна. По изложените съображения искът е уважен със законните последици. С определение № 244/24.04.2018 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване по въпроса посочен от касаторите : за последиците относно вземането по абстрактната сделка /записа на заповед/ , издаден за обезпечаване на изпълнението на задължение по каузално правоотношение, при погасяване по давност на последното,поради противоречие в отговора в обжалваното решение със задължителната практика на върховното съдилище по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК /в ред. до изм. в ДВ, бр.86 от 27.10.2017 : Р №52/13.06.2017 г. по т.д. № 60103/16 на Трето г.о. на ВКС , Р №249/02.02.15 по т.д. № 4224/13 на ВКС,Първо т.о.и други решения постановени по реда на чл.290 ГПК. В посочените по-горе съдебни решения, както и цитираната в тях практика на ВКС по чл.290 ГПК, обобщено се приема, че при погасяване по давност на правото на иск за вземане, основано на каузално правоотношение , то това се отразява и на вземанията по абстрактните сделки във връзка с обезпечаване на изпълнението по каузалната сделка като в този случай по последните също не се дължи плащане. Настоящият състав на ВКС,Второ т.о. споделя горния отговор на въпроса. В същото време, няма как да бъде възприето становището изложено в мотивите на обжалваното решение, че доколкото погасеното по давност вземане за неустойка, уговорена за вреди от прекратяване на договора за лизинг придобива качеството на естествено задължение на длъжника по смисъла на от чл.118 ЗЗД, т.е. продължава да съществува, то няма пречка страните посредством обезпечителната абстрактна сделка да учредят, в полза на кредитора, друг способ за принудителното събирането на това естествено задължение. Съдържанието на понятието „естествено задължение“ се изразява именно в липсата на възможност за неговата защита чрез предявяване на иск или чрез друг способ за принудителното му събиране. „Естествеността“ на такова задължение се състои единствено в това,че при доброволното му изпълнение от длъжника, последното не се явява без основание и следователно длъжникът няма право да иска връщане на даденото, съгласно чл.55 ал.1,предл. 1 ЗЗД. Допустимостта, страните да учредят „друг способ“ за принудителното събирането на такова естествено задължение или по-точно казано друго основание за това, би могло да стане само посредством новация по чл.107 ЗЗД с двустранно съглашение и то сключено след възникване на предходното задължение, а не заедно с него. Следователно основателността на иска за установяване на вземането по ценната книга, съгласно чл.417 т.9 ГПК ще е в зависимост възникването на отделните задължения по договора за лизинг, както и от основателността на възражението за погасителна давност по отношение на тези задължения. В случая договорът за финансов лизинг е сключен между страните на 25.11.2008 г. и записът на заповед за обезпечаване на изпълнението на вземанията по него е издаден на същата дата. Страните не спорят, че договорът за финансов лизинг е развален, поради неизпълнение и автомобилът предмет на същия е върнат на ищеца-лизингодател на 06.06.2012 година. Към тази дата лизингополучателят е дължал на лизингодателя сумата от общо 56 246,03 лева-сбор от неплатени на падежите помесечни лизингови вноски за периода: 26.08.2009 г. до 26.05.2012 г.. Съобразно изрично наведеното в отговора на ИМ възражение за погасяване по давност, тези вноски с изключение на двете такива, дължими за м.април и май 2012 г. са погасени с кратката тригодишна давност по чл.111 б.в ЗЗД, приложима за периодични вземания към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-02.04.2015 . Тези две вноски, според приложения погасителен план –неразделна част от договора за лизинг, са съответно в размери от 3 761,03 лева и 3 459,47 лева. В същите е включена и припадащата се част от възнаградителната договорна лихва, поради което такава не се дължи отделно . Съгласно уговорките в чл.30, ал.1 б. А от договора за финансов лизинг се дължи неустойка за забава върху тези две вноски за периода от падежите им до подаване на заявлението по чл.410 ГПК, която възлиза в размер на 3 620,50 лева. На основание уговорката в б.В на чл.30 ал.1 от същия се дължи и неустойка за разваляне на договора по вина на лизингополучателя в размер на припадащата се част от сумата, която лизингодателят е заплатил на доставчика на лизинговата вещ, като се съобрази и последващата продажба на последната след разваляне на договора за лизинг на трето лице, с което част от това вземане е погасено. Според заключението на счетоводната експертиза дължимата сума възлиза в размер на 3 069,33 лева. Това вземане също не е погасено по давност, доколкото е възникнало с развалянето на договора на 06.06.2012 г. и тригодишният срок по чл.111 б.Б не е изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК-02.04.2015 г.. По отношение на претенцията за сумата представляваща законна лихва върху горните вземания, то за подобно вземане не се издава заповед по чл.417 ГПК и следователно не може да бъде и уважен иск с този предмет-т.4а от ТР 4/13 на ОСГТК. Не се установяват по основание и размер разходи по кредита. Няма спор между страните, а и от съдържанието на уговорката в чл. 19 ал.15 от договора става ясно, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на горните вземания, поради което и искът по чл.422 ал.1 ГПК се явява основателен само до размера на сбора от горните суми-13 910,33 лева с равностойност -7 122,23 евро. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение, следва да се отмени частично и искът предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК за ангажиране на солидарната отговорност на двамата ответници на основание процесния запис на заповед–да се отхвърли над горепоменатите суми като неоснователен. По отношение на разноските : В полза на касаторите следва да се присъдят съответната частта от разноските/припадащата се част от адв.възнаграждение/ пред трите инстанции, съобразно произнасянето на ВКС или общо в размер на 10 644 лева/ по 5 322 лева на всеки/, съобразно приложените списъци по чл.80 ГПК и отбелязаното плащане в договорите за правна помощ. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №187 от 28.06.2017 г. постановено от АС-Пловдив,ТО,ІІІ с-в по т.д. №187/2017 г. в частта с която уважен искът на „Уникредит Лизинг” АД , предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу двамата касатори за установяване, че последните дължат солидарно на ищеца сумата над 7 122,23 евро до 25 019,68 евро на основание запис на заповед от 25.11-2008 г., изд. от М. Н. Е.-Н. в полза на ищеца общо за сумата от 52 676,35 евро и авалиран от Н. Н. Н., въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417,т.9 ГПК и ИЛ и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ иска на „Уникредит Лизинг” АД-гр.София с [ЕИК] , предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу М. Н. Е.-Н. ЕГН: [ЕГН] и на Н. Н. Н. ЕГН: [ЕГН] за установяване, че последните дължат солидарно на ищеца сумата над 7 122,23 евро до 25 019,68 евро на основание запис на заповед от 25.11-2008 г., изд. от М. Н. Е.-Н. в полза на ищеца. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част. ОСЪЖДА „Уникредит Лизинг” АД да заплати на М. Н. Е.-Н. и Н. Н. Н. сумите от по 5 322 лева на всеки от тях като обща сума на съдебните разноски пред трите инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.