Р Е Ш Е Н И Е № 104 София, 10.04.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети и седми март две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Жанина Начева Милена Панева при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Инайло Симов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 137 /2017 г. Производството по делото е образувано на основание чл.346, т. 1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимия Й. С. Д. адвокат Н. К. против решение № 244 от 21.11.2016 г. по внохд № 350/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд. Жалбата е насочена и срещу определението на Варненския апелативен съд от 10.11.2016 г., с което е оставено без уважение искането на защитата за изменение на мярката за неотклонение от задържане под стража в по-лека. С нарочно определение в закрито заседание от 06.02.2016 г. ВКС , второ наказателно отделение, е оставил без разглеждане тази част от жалбата като недопустима, тъй като определенията на въззивния съд по чл. 270, ал. 1 от НПК не подлежат на касационен контрол . В жалбата се цитират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 от НПК. Сочи се, че решението е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, а наложеното наказание е явно несправедливо. Жалбоподателят твърди, че съдът не е обсъдил релевантни възражения на защитата за провокативно и заплашително поведение на пострадалия и е пренебрегнал обективни данни за непосредствена опасност за живота му. Акцентира върху експертна оценка на доказателства в тази насока, съдържащи се в заключение на вещите лица от психолого-психиатрична експертиза на подсъдимия. Според касатора въззивният съд не е обвързан от започналата пред първата инстанция процедура на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК, поради което бил длъжен да установи нови фактически положения в рамките на цялостна проверка на обжалваната присъда на базата на цялостен и безпристрастен анализ на доказателствата. С жалбата се оспорва и правната квалификация на деянието като опит за убийство с аргументи в две насоки – неизпълнение на указанията на предходното решение на ВКС относно приложимата материалноправна норма и обективна и субективна съставомерност на деянието по чл. 133 от НК. В същото време се твърди, че са налице и предпоставките на чл. 14 и чл. 15 от НК, изключващи престъпния характер на деянието. На това основание се претендира оправдаване на жалбоподателя. Алтернативно касаторът се позовава на явна несправедливост на наложената санкция поради многобройни смекчаващи обстоятелства, обуславящи наказание под най-ниския предел съгласно чл. 55 , ал. 1 от НК. В заключение жалбоподателят предоставя на касационната инстанция избор на основание за отмяна на обжалваното решение. В съдебното заседание пред настоящия съд подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея доводи. Към тях добавят аргументи за наранявания по дланите на Д., получени при нападение от страна пострадалия. Частният обвинител и граждански ищец представя писмено становище за неоснователност на отправените от жалбоподателя искания. Позовава се на нередовност на жалбата и оспорва всички доводи на подсъдимия като неверни и субективни. На базата на тези възражения настоява жалбата да се остави без разглеждане или да бъде отхвърлена като неоснователна. Прокурорът предлага касационният съд да остави в сила обжалваното решение на въззивния съдебен състав. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното : Делото е за втори път пред касационна инстанция. Окръжният съд в гр. Търговище с присъда № 17 от 13.08.2015 г. по нохд № 116/ 2015 г. признал подсъдимия Й. С. Д. за виновен в това, че на 09.02.2015 г. в [населено място], в близост до механа „Р. к.”, направил опит умишлено да умъртви Г. С. Г., поради което и на основание чл. 115 във връзка с чл. 18, ал. 1, чл. 36 и чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на шест години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, приспадайки съгласно чл. 59, ал. 1 от НК времето, през което подсъдимият бил задържан в рамките на наказателното производство. Със същата присъда подсъдимия Й. Д. бил осъден да заплати на пострадалия Г. С. Г. сумата 40 000 лева, представляваща обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в резултат на престъплението, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Варненският апелативен съд с решение № 198 от 02.12.2015 г. по внохд № 339/ 2015 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, с решение № 86 от 12.08.2016 г. по нд №146/2016 г.отменил въззивния съдебен акт изцяло. Касационният съдебен състав констатирал съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на закона, допуснати от предходната инстанция. В мотивите си съдът отбелязал, че при отчитане особеностите на съкратеното съдебно следствие са останали недооценени „ съществени обстоятелства от обвинителния акт, отнасящи се до инкриминираното нападение от подсъдимия по отношение на пострадалия Г.”. Съдът дори цитирал абзац от обвинителния акт, който определил като „ типична илюстрация на деяние, извършено при мнима неизбежна отбрана” и насочил вниманието на предходната инстанция към задължителните указания на ВС в мотивите на ППВС №12/1973 г. Касационното решение съдържа указания да се допълнят фактическите твърдения за случилото се на 09.02-2015 г. между подсъдимия Д. и пострадалия Г. в рамките на съкратеното съдебно следствие, след което те да получат прецизна правна квалификация. Пропускът на двете предходни инстанции съдът определил като нарушение на чл. 107, ал. 3 от НПК, състоящо в пряка връзка с касационното основание на чл. 348, ал. 3, т.1 от НПК. С тези съображения касационният съдебен състав отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на втората инстанция. Варненският апелативен съд провел съдебно следствие , в рамките на което изслушал експертите, извършили психолого-психиатричната експертиза на подсъдимия. С решение № 244 от 21.11.2016 г. по внохд № 350/2015 г. въззивният съд отново потвърдил изцяло присъдата на Окръжния съд в гр. Търговище. Преди всичко се налага коментар на възражението на частния обвинител и граждански ищец за недопустимост на жалбата, тъй като тя не съответствала на чл.85, ал. 1 и чл. 88, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс /?/. Очевидно авторът на жалбата е привнесъл чужд за настоящия процес текст , тъй като извън всякакво съмнение делото е от наказателен характер и се развива изцяло по правилата на Наказателно-процесуалния кодекс. Жалбата от защитника на подсъдимия напълно удовлетворява изискванията за съдържание и форма, посочени в чл. 351 от НПК , поради което е допустима и подлежаща на разглеждане от настоящия съд. Повторната касационна проверка установи необходимост от отмяна на това решение и ново разглеждане на делото от второстепения съд поради следните съображения: Въззивният съд не е разчел правилно указанията на касационната инстанция и отново е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, отстраними единствено чрез ново провеждане на съдебната фаза на процеса. Производството пред окръжния съд протекло по реда на Глава двадесет и седма от НПК. При предварително изслушване на страните подсъдимият заявил, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласява да не се събират доказателства за тях. Съдът установил, че самопризнанието се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, провел съкратено съдебно следствие и постановил осъдителна присъда,потвърдена от въззивния съд. При тази процедура би следвало фактическата обстановка, възприета от решаващите съдебни състави, да отразява фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт. Мотивите на въззивното решение показват нещо различно. В обвинителния акт е описана срещата на подсъдимия и пострадалия на 09.02.2015 г. и уговорката им да пушат ”трева” /марихуана./ в парка до бившата механа „Р. к.”. На стр.2 прокурорът отбелязал , че двамата „разговаряли и слушали музика от телефона на Г.. Били в близост един до друг и един срещу друг. Изведнъж под комбинираното въздействие на поетите алкохол /съдържание в кръвта му 82 промила /вероятно 0.82 промила-б.м/, и психоактивно вещество тетрахидроканабинол обвиняемият получил илюзорното виждане, че Г. е заплаха за него и го напада. Веднага му нанесъл два удара с ръка в главата и тялото, при което Г. паднал на земята. Д. извадил сгъваемият си нож и нанесъл удар с него в лявата гръдна половина на Г.. Пострадалият свил глава като защитна реакция. Тогава обвиняемият Д. му нанесъл още седем удара с ножа ...”. След това прокурорът описал бягството на подсъдимия, както и постъпването на пострадалия в болница. Вметнато е също така , че в същата болница постъпил и обвиняемият с порезни рани по сгъвната повърхност на лявата и дясната ръка, получени от приплъзването на ножа при нанасяне на ударите със средно голяма сила върху твърди предмети- глава и долна странична част от шия. В края на обвинителния акт е съобщено, че обвиняемият потвърждава извършване на деянието, но обяснява, че бил нападнат с нож от пострадалия. Това пространно позоваване на обвинителния акт е наложително, тъй като но същество с него се изчерпват основните обстоятелства, които съдът е ценил в светлината на съставомерните субективни и обективни признаци на престъпление по чл. 115 , ал.1 във вр. с чл. 18 от НК. Цитираният и от предходния съдебен състав текст от обвинителния акт, според който субективните представи на подсъдимия са определени като илюзорно виждане за заплаха от страна на пострадалия е от изключително значение, тъй разкрива психическото отношение на дееца към извършеното и настъпилия вредоносен резултат. В него се съдържа извод за преценката, която обвиняемият е дал на фактите и обстоятелствата, съпътстващи изпълнителното деяние. Този абзац от обвинението въззивният съд е преценил за „ изваден от контекста на цялостната фактическа обстановка, с която подсъдимият се е съгласил”. Изводът е най-малкото спорен, тъй като подсъдимият е признал точно това обстоятелство – че е имал представа за нападение. Налага се да се подчертае, че същата позиция на Т. е намерила отражение и в обвинителния акт като обяснение за стореното, а освен това присъства и в изявлението му пред първата инстанция във връзка с чл. 371,т.2 от НПК. С други думи, самопризнанието на подсъдимия е следвало да цени във връзка с всички факти от обстоятелствената част на обвинителния акт без да се игнорират важни обстоятелства с аргументи за противоречие с общия „контекст”. Въззивният съд, макар да заявява на стр. 3 от мотивите си, че Д. е признал всички факти и обстоятелства, е направил обратното, като приел, че подсъдимият не е имал неверни представи за действителността, тъй като илюзорното виждане е само вероятност според разпитаните вещи лица. Нещо повече, макар да се е позовал на ограниченията на съкратеното съдебно следствие за събиране на доказателства, въззивният съд се е впуснал в обсъждане на данни от„разпит” на подсъдимия / вероятно е имал предвид самопризнанието, тъй като първата инстанция не е слушала обяснения на подсъдимия/, различни от описаната в обвинителния акт версия за оръдието на престъплението и неговото използване. След това апелативният съдебен състав продължил с анализ на доказателствата, които изключват „възможността за твърдяното илюзорно възприятие”. Тук вече са приведени аргументи за липса на вербална агресия от страна на пострадалия, за необичайност на мястото на деянието като фактор за нарушена емоционалност на подсъдимия, за некоректно интерпретиране на обстановката от стана на вещите лица, макар решението да съдържа подробно препращане към заключението на експертите за психологическия и психиатричен профил на Д.. В заключение съдът приел, че подсъдимият не е имал илюзорно виждане за нападение, а е действал с пряк умисъл да умъртви пострадалия. Очевидно въззивният съд е допуснал сериозни отклонения от изложението на прокурора и е пренебрегнал изцяло следваната процедура на съкратено съдебно следствие. Второстепенният съдебен състав не се е смутил от собственото си заключение, че самопризнанието на подсъдимия по фактите се подкрепя от събраните доказателства в досъдебната фаза и е изложил разсъждения за обратното становище – че доказателствената съвкупност не подкрепя субективните представи на подсъдимия за нападение. В решението присъства и анализ на противоречиви доказатерства, като съдът обяснява защо дава вяра на част от тях, а друга – отхвърля. Този процесуален подход не е изключен и в рамките на съкратено съдебно следствие, както е указал и предходния касационен състав, но само за допълнително мотивиране на доказателствената подкрепа на фактическите изводи, изложени от прокурора и признати от подсъдимия, без да е насочен към тяхната ревизия. Въззивният съд не е съобразил ограниченията на съкратеното съдебно следствие Той е приложил процесуално недопустим подход да тълкува избирателно съдържанието на обвинителния акт и да внася решаващи поправки в него чрез анализ на конфронтиращи доказателствени източници. Втората инстанция очевидно е изключила вариант да внесе яснота във фактическата обстановка по делото по общия състезателен процесуален ред, тъй като заключила, че доказателствата относно авторството на деянието и съставомерните му признаци са категорични и убедителни. Тук е мястото да се изтъкне, че в конкретния казус е немислима категоричност относно съвкупността от психически моменти, формиращи изводи за вината на подсъдимия, чрез механичното игнориране на част от обвинителния акт и данните, ангажирани от обвинението в негова подкрепа ,включително експертното им интерпретиране Не без- значение е да се отбележи, че в проверявания съдебен акт се забелязват и допълнителни факти, отсъстващи в обвинителния акт. Така на стр.6, с позоваване на саморъчни обяснения от 09.02.2015 г./ принципно недопустимо доказателствено средство за изложените данни/, съдът е констатирал усилия от страна на подсъдимия да прикрие деянието, които оценил като „много показателни” за неговото състояние и за липсата на неверни субективни представи. Очевиден е стремежът на въззивната инстанция да преодолее обстоятелствените неясноти в обвинителния акт и противоречивите доказателства в негова подкрепа. Това намерение се е реализирало при съществено нарушаване на процесуалните правила, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 372, ал.4 от НПК за провеждане на съкратено съдебно следствие. Делото е следвало да се разгледа по общия ред, както повеляват и обвързващите указания на ТР на ОСНК № 1/2009 г. ,т.4. Съкратеното съдебно следствие е лишило касатора от възможността да изрази становище и ангажира доказателства в подкрепа на позицията си в рамките на обвинението. Ето защо опорочената процедура обуславя отмяна на постановения съдебен акт и потвърдената с него първоинстанционна присъда и ново разглеждане на делото. Тъй като тази отмяна е повторна съгласно чл. 354, ал. 5 от НПК делото следва да се върне за окончателното му решаване по същество на въззивната инстанция при спазване на принципа reformatio in pejus. При този изход на делото е безпредметно обсъждане на доводите за нарушение на закона и явна несправедливост на наказанието, както и противостоящите им аргументи,съдържащи се в становището на частния обвинител и граждански ищец Г. С. Г.. Те следва да получат отговор при новото разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. с ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 244 от 21.11. 2016 година на Варненския апелативен съд по внохд № 350/2015 г. и присъда № 17 от 13.08.2015 г. по нохд № 116/2015 г. на Окръжен съд гр. Търговище и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.