Р Е Ш Е Н И Е № 34 гр. София, 12 март 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети и първи февруари през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1145 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от К. К. К. чрез защитника му срещу въззивно решение № 203/16.10.2019г. по ВНОХД № 253/2019г. по описа на Великотърновски апелативен съд. Релевирани са касационните основания, свързани с нарушение на закона и с явна несправедливост на наложеното наказание. Претендира се и намаляване на уважения граждански иск като прекомерно завишен. Твърди се, че нарушението на закона произтича от неприлагането на нормата на чл.55 от НК предвид наличието на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство- отправено предизвикателство от пострадалия. Защитата е посочила, че и без приложението на чл.55 от НК, определеното наказание не е било съобразено с чистото съдебно минало на дееца, добрите му характеристични данни, семейно положение и трудовата му заетост. Неоправдано бил даден превес на генералната превенция над личната. С касационната жалба се иска приложението на чл.55 от НК, алтернативно се иска намаляване до минималния възможен размер по реда на чл.58а, ал.1 от НК. Частните обвинители също са подали касационна жалба, в която са акцентирали на касационното основание свързано с явна несправедливост на наложеното наказание. В жалбата се излагат доводи за наличието на особена жестокост, за превес на отегчаващите отговорността обстоятелства и за необходимостта от определяне на наказание доживотен затвор, което при условията на чл.58а от НК да бъде заменено с лишаване от свобода от 20 до 30 години. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция заявява, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Твърди,че въззивната инстанция е представила убедителни съображения за възприетата квалификация, свързана с особената жестокост. Оспорва изтъкнатите съображения относно възрастта на дееца, като сочи, че не ставало ясно как е възприета конкретно тя. Поддържа становището на частното обвинение по неговата касационна жалба делото да бъде върнато за ново разглеждане по реда на чл.354, ал.1, т.5 от НПК. Частните обвинители и граждански ищци Х. И. и И. И. се явяват лично, представляват се от повереник, който поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Оспорва жалбата на подсъдимия, като твърди, че в мотивите на въззивната инстанция са изложени достатъчно мотиви относно липсата на основание за промяна на квалификацията особена жестокост. Оспорва и възражението относно размера на уважените граждански искове, тъй като по време на разглеждане на делото били събрани достатъчно доказателства, които обуславят основателност на претенцията. Частните обвинители и граждански ищци поддържат тезата на повереника си. Подс.К. К. К. се явява, представлява се от защитник. Последният пледира за уважаване на подадената от друг защитник касационна жалба, като допълва жалбата с тезата си, че имуществените вреди по делото не са доказани, като присъденото обезщетение следвало да бъде намалено. Твърди, че наказанието следва да се определи на минимума, като след редукцията то следва да бъде от десет години лишаване от свобода. По отношение касационната жалба на частните обвинители заявява, че тя следва да бъде оставена без уважение. Подс.К. поддържа тезата на защитника си. При последната си дума подс.К. моли за минимална присъда. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 13/28.05.2019г. по НОХД № 135/2019г. на Ловешки окръжен съд подс.К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116 ал.1, т.6, пр.3 от НК и му е наложено наказание от 18 години лишаване от свобода, редуцирано по реда на чл.58а, ал.1 от НК на 12 години. С присъдата е бил определен първоначален режим на изтърпяване. На двамата граждански ищци е присъдената сумата от по 100 хиляди лева за всеки един от тях, със законните последици и дължимите държавни такси и разноски. Подсъдимият е осъден да заплати и направените разноски по воденето на делото. С въззивното решение първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена. Касационните жалби са подадени в срок, от процесуално легитимирани лица, като разгледани по същество се явяват неоснователни. Касационният състав счита, че фактите по делото са правилно установени и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. Възприемането на процедурата по чл.371, т.2 от НПК (до новелата в чл.369а от НПК в ДВ бр.83/2019г., разбира се, която изключва приложението й по делата с подобни обвинения като настоящето) винаги се развива по инициатива на подсъдимия, като първостепенният съд има задължението да прецени дали направеното самопризнание се подкрепя от събраните по делото доказателства – чл.372, ал.4 от НПК. Тази дейност на съда от първата инстанция не търпи упрек, нито се оспорва от страните. Няма съмнение, че веднъж направеното самопризнание не може да бъде оттеглено, нито могат да бъдат въвеждани нови обстоятелства извън визираните в обстоятелствената част на обвинителния акт. Деянието, съобразно възприетите по този начин факти, се явява доказано на първо място от обективна, но също така и от субективна страна. Начина на извършване на деянието показва и черти от характера на дееца – хладнокръвно и безмилостно поведение. Деецът е вложил толкова сила във всеки един от трите удара с бухалката, че се изключва всякакво съмнение относно неговата цел- да лиши от живот пострадалия по един твърде брутален и яростен начин. Квалификацията деянието да е извършено с особена жестокост е налице, в пълно съответствие с ППВС № 2/57г.,, раздел по чл.127 от НК(стар), т.15, трети абзац. Ударите са нанесени с ожесточение,повече от един и със сила, която е довело до тежки счупвания на костите на черепа, които по начало са твърде здрави. Нещо повече, във възражението се стреми да се открои поведение на пострадалия, което да е предизвикало подсъдимия към такова жестоко нападение. Това възражение не е прието от нито една от съдебните инстанция дотук, не се приема и от касационния състав. Подсъдимият е изучавал поведението и навиците на пострадалия, съвсем целенасочено е установил обичайното място за хазартна игра на пострадалия и се е отправил във вечерта на инцидента, изчаквайки продължително време, през което пострадалия да приключи обичайните си занимания. Оръдието на престъплението е било предварително намерено и поставено в автомобила. Подсъдимият е проследил пострадалия, отново съвсем целенасочено, подминавайки го и след като е установил, че безпрепятствено може да извърши деянието, се е върнал. При цялата тази подготвителна дейност, несъмнено сочеща на предумисъл, какъвто държавното обвинение очевидно е пропуснало да включи в обвинението, за да съответства то на всички факти по делото, възражението за предизвикателно поведение на пострадалия не е основателно. Нападението, при тази подготовка, е щяло да се случи, каквото и да е било поведението на пострадалия и именно по този начин се е развило престъпното действие. Следователно не може да бъде отдадено исканото от защитата значение на поведението на пострадалия и възражението в тази връзка се отхвърля. Централно място заема въпроса с определяне на наказанието и значението на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Както и друг път е имал възможността да отбележи този състав на ВКС, съотношението между посочените две противостоящи си групи обстоятелства, свързани с определяне на наказанието, не е чисто математическо. Това съотношение винаги има относителен характер, макар и на пръв поглед да е възможно да надделяват, било то смекчаващите, било то отегчаващите отговорността обстоятелства. Преимуществената бройка на едните обстоятелства далеч обаче не означава това фактическо положение да бъде съобразено чисто механично. В оценъчната дейност на съда централно място трябва да заема определянето на всяко едно обстоятелство и неговата относителна тежест, сравнимо с останалите. Напълно възможно е да има превес на едните обстоятелства над другите, но това далеч не означава, че наказанието следва да се определи при съобразяване с този превес. Това е така, защото дори и едно обстоятелство може да заличи положителния ефект от множеството обратни по своя смисъл и характер обстоятелства, тъй като неговата тежест определя деянието и/или дееца като изключително опасни и с много висока степен на обществена опасност – когато става дума за отегчаващите отговорността обстоятелства, разбира се. Напълно е възможно преценка от такъв род да се направи и по отношение на другите, смекчаващите отговорността обстоятелства. В конкретния случай наличието на предварителна подготовка и проследяването на жертвата са обстоятелства от съществено значение, независимо че не са получили своята надлежна правна оценка от обвинителната власт. Тези действия описват дееца като жесток и хладнокръвен човек, на следващо място отегчаващо отговорността обстоятелство е незначителния повод, по който е възникнало и се формирало намерението на дееца да извърши убийството, а това само по себе си говори за личност с много нисък морал и волеви задръжки. С подобно поведение подсъдимият поначало сам се е изключил от нормите за социално и осъзнато общуване, неговата социална вградимост, на която се позовава и защитата при искането си за намаляване на наказанието, е твърде илюзорна и на практика не съществува. Тези обстоятелства, на които се позовава защитата – добрите характеристични данни, трудова заетост, чистото съдебно минало, освен че могат единствено да се определят като повърхностно прикритие на негативните черти от характера, са послужили на съдилищата да проявят снизхождение и да не определят наказанието като доживотен затвор, със съответната редукция по смисъла на 58а, ал.2 от НПК. Съдилищата са проявили и допълнителна снизходителност, определяйки наказанието под горната граница от 20 години лишаване от свобода (първата алтернатива на наказанието по чл.116, ал.1 от НК). В този смисъл касационният състав се съгласява до известна степен с оценката в касационната жалба на частните обвинители, без да възприема тезата за необходимост от налагане на наказание доживотен затвор, каквото е конкретното искане и в тази връзка пледирането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Наказанието доживотен затвор е изключително по своя характер, следващ се извод от изискването извършеното престъпление да е и изключително тежко. Битовия характер на убийството, макар и по незначителен, всъщност несъществуващ повод, не дава основание да се търси изключителна тежест на престъплението, макар за пострадалите то да е наистина твърде тежко ( в смисъл и относно извършването, и по отношение на възприемането му от близките на жертвата). Касационният състав намира, че наказанието е правилно определено при условията на първата алтернатива на наказанието, предвидено в чл.116, ал.1 от НК, макар и с известна снизходителност. Последната обаче не е достатъчна, за да се възприеме, че има проявена несправедливост при определяне на наказанието, като тя трябва да е и явна. В рамките на две години- с колкото наказанието е определено под 20-те, предвидени в нормата години лишаване от свобода, касационният състав не може да намери наличието на несправедливост, която да е явна при това. Възражението на прокурора от ВКП съдът не намери също за основателно- относно липсата на яснота относно волята на съда при посочването на възрастта на дееца, стр.6-та от мотивите на въззивната инстанция. Напротив, ясна е волята на съдебния състав – предвид възрастта на дееца, той е счел за необходимо да наложи наказание лишаване от свобода, а не доживотен затвор. Тази възраст, която е обективен факт, дава основание на съда да приема по принцип, че при изтърпяване и на наказание лишаване от свобода, освен постигането на целите по чл.36 от НК, социалната активност на подсъдимия ще бъде значително намалена, опасността да извърши престъпление след изтърпяване на наложеното наказание се свежда практически до нулеви стойности. Няма никакво основание да се счете, че е допуснато съществено нарушение на процесуални правила поради липса на мотиви, което да наложи отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. По отношение на уважения размер на гражданския иск депозираните възражения на касатора и подсъдим по делото настоящият съдебен състав намери за неоснователни. Извършеното престъпление е довело по дефиниция до резултат, който е необратим и довел до окончателна загуба на родител. Щом престъплението е извършено, както приемат съдилищата, включително и настоящият съдебен състав, гражданските последици са неминуеми. Закономерно и съответно по размер съдилищата по същество са уважили предявената гражданска претенция от синовете на убития. Репарирането е единствения възможен отговор на извършеното необратимо деяние, правото познава само този способ за възмездяване на жертвите от престъпления, колкото и да е недостатъчен. Размерът не е прекомерно висок, дори напротив, може да се отговори, че в този си размер уважените граждански искове постигат само частично удовлетворяване на законовата воля за пълно репариране на щетите (което в този случай , вече се отбеляза поради необратимостта на последиците, това практически не е възможно). Касаторите и граждански ищци са изживели загуба на своя родител, с който са били в добри отношения, разчитали са един на друг и жестоката смърт е отнела възможността им да споделят щастливите моменти на семейното добруване. Както и друг път съдът е отбелязвал, щом съдилищата са приели, че престъплението е извършено, то това е основанието за присъждане на обезщетението. Въззивната инстанция лаконично, но напълно достатъчно, е обосновала решението си са потвърждаване на първоинстанционната присъда, в гражданската част, отчитайки много добрите взаимоотношения на пострадалия с двамата му сина, продължаващите и до този момент техни страдания от загубата на родител. Размерът в този случай няма съмнение, че е справедливо определен, не е прекомерен и в тази връзка и част решението следва да бъде изцяло потвърдено. На последно място трябва да се има предвид, че проявената в известна степен снизходителност не дава никаква възможност за по-нататъшно намаляване предвид бруталността на извършване на престъплението, няма никакво съмнение, че целите по чл.36 от НК с по-леко наказание не могат да бъдат изпълнени. В заключение, касационната инстанция не намери основание за уважаването на предявените касационни претенции от страна на подсъдимия и на частното обвинение, материалният закон е приложен правилно, не са допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и в крайна сметка наложеното наказание се явява правилно и справедливо определено. Като взе предвид гореизложеното, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваното въззивно решение, по тези причини то в цялост следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 203/16.10.2019г. по ВНОХД № 253/2019г. по описа на Великотърновски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.